социалистическа

В края на тазгодишния септември нашата жива памет ни повика на среща с едно свидно чедо на България, с един млад и скромен, близък и достоен боец от първата редица на Българската комунистическа партия, със знаменосеца на нашата революционна социалистическо реа листическа литература, който още държи, така както му се полага, пряпореца на нейните художествени победи. Христо Смирненски! Шест и половина десетилетия от неговото раж дане и четири десетилетия от кончината му вече изминаха, а времето, заключено в тях, няма власт да посегне, за да разруши или да посипе със забрава паметника на неговото художествено творчество. Разбира се, това никого не удивлява и не би удивило - подвластно на неотменимите удари на дните и нощите е само онова, което ние наричаме тленно и временно. Може да се разруши мраморът на природата, но нищо не може да унищожи мраморът на душата и сърцето. Могат да рухнат всякакви, дори и най-грамадните, веществени монументи и колонади - нищо не може да събори неръкотворните паметници. А художественото дело на Христо Смирненски е именно такъв неръкотворен паметник. Защото Смирненски създаде литература, кръвно свързана със съдбата на нашата партия и нашия народ, наситена с огромно обществено съдържа ние, с блясъка и мощта на комунистическия идеал и в същото време въплъщава по най-художествен начин най-важните проблеми, отразя ваща най-разнообразни и широки страни на действителността. Нему се падна задачата да тури началото на нов етап в българската литература и той бляскаво я изпълни. Не бива да се забравя, че тази задача не беше лека, че нейните мащаби се определяха от епохата и нейното решение имаше и има исторически последици. Тъкмо в това е същината на неговото новаторско поетично дело. В летописа на българската художествена литература Смирненски бе оня каменар с поизбеляла блуза, тъмносив каскет и дързък поглед, който уверено можеше да каже: ... Път ще се прокара, друже, тука, нов път в тези канари! Такива живи свидетели, каквито сме ние, виждат сега колко нужен, важен и несвърващ е този път. Години вече вървим по него и в бъдните столетия ще вървим, защото това е верният и спасителен път за литературата и изкуството на социализма и комунизма.

Неоспорима историческа истина е, че българската нация утвърждава своите завоевания в областта на културата. изкуството и литературата органическа близост и с дълбока братска любов към великия руски народ. Без да се отрича несъмненият самостоятелен влог на народа ни в съкровищ ницата на човешката мисъл и изкуство, не трябва да се подценява и огромният принос на руската култура за духовното ни развитие. Още преди повече от половин столетие един от най-големите ни писатели и мислители - Пенчо Славейков - прави следното знаменателно признание: „Русия ни освободи политически. Това и децата знаят. Но Русия ни освободи и умът; ней преди всичко дължим и оная малка култура, която ние за сега имаме и която е найхубавия залог за културата на духът в нашия по-нататъшен живот и развитие.

Деловата творческа атмосфера на Втория конгрес на Съюза на българските писатели раздвижи съзнанието на художниците на словото. И те казаха авторитетната си дума: знаем своя писателски дълг и затова сме съпричастни в голямото дело на народа... И макар конгресното безпокойство да отшумя, остана да звучи призивът за все още недостатъчно изпълнения дълг пред партията, пред народа, призивът за очакваните големи платна на нашата съвременност. Въпреки значителните постижения, въпреки радващите тенденции в поезията, белетристиката, драматургията и литературната критика голямата отговорност на писателя пред съвременността беше в центъра на доклада на председателя на Съюза на българските писатели акад. Пантелей Зарев „Към нови върхове в претворяването на нашето социалистическо съвремие". Превръщайки в дело указанията на партията и лично на др. Тодор Живков, Вторият конгрес на писателите недвусмислено подчерта изключителното значение на априлската линия за значение на развитието на нашата литература. Конгресът изнесе на преден план съвременната тема, като даде оценка на постигнатото, посочи непостигнатото. Заостри вниманието към законната жажда за високо художествено равнище, за творческо майсторство при овладяването на съвременната тема. Изтъкнати бяха ролята и значението на творческата личност за многостранното интерпретиране на действителността. C Българските писатели с дълбоко убеждение изразиха предаността си към делото на социализма и комунизма, готовността си да творят, заангажирани големите идеи на съвременността, да пресъздават богатата динамична душевност, съзнателните и спонтанни пориви на съвременника. Всичко това не може да не даде своите положителни резултати. Сплотеността на творците на художественото слово, тяхната висока самовзискателност стават активен фактор за по-нататъшното разгръщане на нашата литература. Българските писатели демонстрираха убеждението си, че не само образното богатство и комунистическата идейност на произведенията им, но и личният им пример, предаността им към социалистическа България ще въздействуват за морално-политическото единство на народа, на когото посвещават таланта, труда, живота си. Нека им пожелаем нови дръзновени дела и нови пълнокръвни творби, които историята да утвърди като наша социалистическа класика.

Закономерното развитие на унгарското общество и влиянието на между народните събития довежда до буржоазнодемократичната революция през 1918 г. и пролетарската диктатура през 1919 г. в Унгария. Това се дължи не на слабостта на буржоазните партии, които предадоха властта в ръцете на работническата партия, както смятаха буржоазните историци, а преди всичко на изострилата се класова борба и на създалата се историческа ситуация. Така унгарският народ първи последва примера на руската пролетарска революция. Развитието на литературата отразява вярно промените в общественото развитие на Унгария през този период. Някои от литераторите с консервативнофеодални разбирания тесногръдо поглеждат на прогресивната унгарска литература като част от общата борба на революционните сили за мир и общественосоциален напредък. По-голямата част обаче от творците застава чистосърдечно в подкрепа на ръководните сили на революцията, в това число и ония, които имат изявени буржоазни разбирания. Известните социалистически преобразования по време на пролетарската диктатура създават добри условия за обеди няване на прогресивните писатели върху обща идейно-естетическа платформа, а това диалектически определи развитието на унгарската литература в социалистически дух. Прекомерно голямата сила на реакционната интервенция, както и допуснатите тактически грешки на пролетарското правителство довеждат до свалянето на работническата власт през август 1919 г. и с това за един период от четвърт век се отнемат възможностите за свободно процъфтяване на новата, социалистическата култура.

Обикновено поетите не за щастие идват на този свят. Тяхната участ един философ сравни с жертвите на сиракузкия тиранин Фаларида. Тоя жесток владетел обичал да слага обречените на смърт в утробата на едно медно чудовище. След това заповядвал в устата на чудовището да сложат арфа, а под него огън. По тоя начин нечовешките мъки на жертвата са се превръщали в приятна музика за околните. Те нищо не подозирали какво става в медната утроба. Всичко това е една тъжна алегория за съдбата на поетите, чиито дъл боки страдания често пъти не забелязваме. Малко или много ние, почитателите на поезията, неизбежно носим частица от студеното сърце на сиракузкия владетел. Защото невинаги си даваме сметка колко изхабена духовна енергия струва началото на един лиричен стих. Някога Есенин каза, че поетът идва на тоя свят много да даде, а малко да вземе. Душата на поетите е щедра. Тя събира в себе си лунните лъчи и трепета на полята, красотата на жената и „кораловите капчици“ на героите. Според един прочут естет и творец поетът „бавно катастрофирва“, хванал се на „бясното хоро на вакханките“. Всеки поет малко или много е един миниатюрен Орфей, който има способността да раздвижва камъните, но нерядко бива жестоко разкъсван от вакханките. Особено е печална участта на революционните поети. Малцина от тях умират на „меко ложе“. Техният живот се движи обикновено между печал ната амплитуда - Пушкин и Мицкевич, Петьофи и Ботев. Особено бъл гарските поети носят знака на обречеността. Често пъти те са умирали безумно млади или от собствената си ръка, или от чужда ръка. Но най-често са бивали покосявани от вражеска ръка. Неслучайно някои наричат България „страна на разстреляните поети". Цялата наша литературна история потвърждава подобен възглед. Като се започне от Ботев и се завърши с Вап царов, един жесток фатум преследва българските поети, които не са се примирили с тиранията. Най-големият български поет постави началото на една печална традиция. Първите да си отиват най-рано. Открай време Бъл гария е страна на насилствено убити поети. И тоя факт прави силно впечат-- ление на чужденците. B Но и поетите, които не са умирали насилствено, носят в кръвта си саможертва. Те служат предано на своя народ. Превръщат своето творчество камбана, която буди заспалите души. Вазов - патриархът на нашата лите-- ратура, макар че не умря с ботевска смърт, носи нимба на безсмъртието. Защото той е летописец Нестор на българските възторзи и беди.

Деветосептемврийската революция през 1944 г., откривайки нова страница Многовековната историческа летопис на българския народ - в неговото обществено-политическо и социално-икономическо развитие, създаде най благоприятни условия за всестранен подем и на националната ни наука, литература, култура. Българската комунистическа партия, призвана осъществи идеите и прозренията на най-светлите умове на човечеството, неотстъпно е утвърждавала и утвърждава истината, че изграждането на социалистическо общество не е възможно без всемерно развитие на духовно интелектуалната, художествено-творческата, общокултурната мисъл. Докато природните, математическите, техническите науки трябваше да съдействуват за изграждането на материалната база на създаващото се социалистическо общество, то хуманитарните следваше да поставят своите неизмерими можности, за да бъдат формирани ново съзнание и критерии за социалнонравствени и духовно-естетически ценности у хората, на които бе съдено осъществят всестранно и цялостно социалистическия идеал. И ако литера турата е един от най-действените, всеобхватно въздействуващи фактори за възпитание и превъзпитание на сбществото, то в това отношение не помалка е и ролята на науката, която се занимава с проблемите на литерату рата - литературознанието в различните му области и аспекти. То е една от Фундаменталните хуманитарни науки, която участвува най-пълно в цялост ното общокултурно и идеологическо развитие на обществото. въз да Задачите на обществените науки, в това число и на литературознанието, в нова социалистическа България бяха очертани още на Петия конгрес Българската комунистическа партия. Наред с другите области на знанието литературната наука следваше да се преустрои, да се въоръжи методологически да застане на марксистко-ленински позиции. Защото само от такива позиция тя можеше да осветлява характера, ролята и значението на литературата пра различните обществено-икономически формации, да разкрива закономерно стите на литературното развитие, да оценява и използува идейно-естетическите богатства на многовековното национално и общочовешко художествено на следство с оглед на съвременните потребности, да разработва проблемите на теорията и практиката на социалистическо-реалистическата литература, текущия литературен процес, да обосновава научната несъстоятелност на разните идеалистични формалистични теории, да вижда своевременно откло ненията от правилното историко-материалистическо мислене.

Утвърждаването на метода на социалистическия реализъм в българската художествена култура от 30-те години представлява единен процес, обхванал всички видове изкуство и литература, процес, обусловен от особеностите на освободителното движение през този период. Това, което става в литературата изкуството при социалистическия реализъм, не може да се разглежда само като сходни явления, без дълбока вътрешна връзка, без взаимодействие между тях. И Тази връзка се явява както на основата на типологическата общност на художествения процес, така и въз основа на преките контакти, на съвместните творчески усилия, насочени към постигането на една единна цел. Изострянето на класовата борба в началото на 30-те години активизира процеса на политическа ориентация на прогресивните писатели и художници, накарва ги да направят своя избор по пътя на политическата борба. Те се обе диняват около партийните издания като „РЛФ", Ехо“, „Жупел“, „Поглед", „Кормило" и др., встъпват в тясно сътрудничество при решаването на общите за тях политически проблеми, съвместно участвуват в нелегалната, конспиративна работа, провеждана от БКП. Често е трудно да се разграничат сферите на дейността на писателите художниците, обединени в двата творчески съюза - „Трудовоборческите пи сатели" и "Дружество на новите художници". Тук се срещат Х. Радевски, Г. Караславов, М. Исаев, Н. Ланков, О. Василев, Л. Стоянов с А. Жендов, И. Фунев, С. Венев, М. Сотиров, М. Цончева. Съвместната им работа е за тях стимул в творчеството, обединява ги в борбата против фашизма и монархията. Между дружеството „Новите художници“ и „Съюза на трудовоборческите пи сатели" в общата за тях платформа се установяват тясно творчески връзки. В писателския съюз вземат активно участие художниците, които се занимават с литературна дейност, като А. Жендов, И. Фунев, Н. Шмиргела. Х. Радевски си спомня, че А. Жендов беше еднакво мощен и като художник-карикатурист, и като фейлетонист, и като публицист". Той е един от организаторите на Съюза и влиза в неговото ръководство; Н. Шмиргела е не само скулитор иизкуствовед, но и автор на разкази, като същевременно е и секретар на учре дителното събрание на Съюза 2.

Деветосептемврийската победа освободи целия творчески потенциал на българската нация, разкри неподозирани възможности за прогрес във всички области на обществения живот, даде на личността правото и задължението да се усъвършенствува, да се стреми към висша хармония със заобикалящия я свят. За четиридесет години българинът извървя сложен, драматичен път, но остана верен на водещата градивна идея, на колективната партийна мъдрост и на решимостта си да погребе създадените от буржоазията национални комплекси, да превърне родната страна в мечтания някога „град на слънцето". Социалните преобразования, системата за мислене и действие, характерна за социалистическото общество, логически доведоха до небивал културен разцвет, до „втори Златен век“, чиято същност намира отражение в най-стойностните творби на съвременната българска литература. Причините за успехите на следдеветосептемврийската литература са много, но нека тук припомним най-важните от тях. От огромно значение е същест вуването на здрави идейно-художествени традиции, на неудържим стремеж у големите български писатели от миналото да бъдат верни на прогресивните идеи и борби на своето време. Българската възрожденска литература беше неотделима от национално-освободителното движение и тя роди своя гений - Христо Ботев, поета и публициста, по който след това всеки, посветил живота си на изкуството, ще трябва да сверява своята гражданска и художествена позиция. Патриархът на новата българска литература Иван Вазов създаде хи ляди страници поезия и проза, за да остави на поколенията енциклопедия на народния живот, за да увековечи пиянството на един народ", жаден за свобода и социален прогрес. Нито един от големите български писатели не изневери на своя народ, не премина в редиците на политическата реакция. И в найстрашните години на кървави репресии гласът на писателя високо и ясно отстояваше светлите идеали на демокрацията.

Българското литературознание има дълголетна история. Макар наченки да има и през средновековието, то се заражда успоредно с формирането на национално съзнание и на национална книжнина през епохата на Възражда нето ни. Интензивно и благотворно то се развива в следосвобожденска Бъл гария, когато израстват крупни учени литературоведи, утвърдили перспективни традиции. Обаче едва в условията на социалистическа България, когато се създават най-благоприятни условия за разцвет на националната ни наука и култура, то се извисява до ново качествено равнище, домогва се до непреходни завоевания. Най-тясно свързана с народностното ни битие, призвана да изучава и осветлява процесите и явленията, родната ни литература в нейния многовековен развой и съвременно състояние, литературоведческата наука се утвърди като извънредно действен фактор в културно-естетическото изграждане на новото социалистическо общество. За разлика от други науки литературознанието, макар да разработва и проблеми с по-универсално значение, по своята същност и предмет на изслед ване има подчертан национален характер. То именно е задължено да осветлява богатствата на народностната ни литература, да разкрива закономерностите на нейното развитие в най-тясна връзка с историческата ни съдбовност. И заедно с това да изобличава всякакви опити за нейното неправилно интерпретиране, да утвърждава истината за ония процеси и факти, които са давали съдържание и насока на родната ни култура. На националната ни литературоведческа мисъл се падаха дългът и честта да играе ръководна роля в научното дирене по проблемите на българознанието и в национален, и в международен мащаб. Затова и методологическото преустройство на литературознанието след 1944 г. се налагаше с особена категоричност и сила. B Задачите на хуманитарните науки, в това число и на литературознанието условията на социалистическа България бяха очертани на Петия конгрес на БКП, както и в някои трудове на Г. Димитров. В съгласие с новия исторически етап на обществено-икономическото и културното ни развитие литературната наука следваше цялостно да се преустрои, като се опира и на здравите материалистически принципи, утвърждавани от учени, работили в предходните периоди, да застане на съвременни марксистко-ленински позиции.

Един от най-трудните въпроси пред човека днес е въпросът за разширя ването и свиването на човешкото съзнание. Защото от онова, което се вложн в съзнанието, твърде много зависи какво ще „поникне" в социалната практика. Нищо чудно, че този въпрос интересува най-много поезията - историята на поезията е история на осъзнаване предела на човешките възможности (даже поражението чрез поезията може да зазвучи като победа - затова и във всяка победа съзираме „поезия"). Самото поетическо осъзнаване на тези предели предполага в някаква степен тяхното постигане; поезията винаги вижда у човека много повече, отколкото той изглежда, че е - и с това тя постоянно го разширява, разгръща. Поезията първа е открила човека като безкрайностзатова и свързваме безсмъртието с поезията, а поета - с пророчеството. Найсетне поезията е тази, която първа напипва пулса на живота, неговия ритъм - и трябва да го разшири до пулса на вселената. Или да преведе пулсациите на всемира на простосмъртния език на сърцето човешко. Това са две страни на ед на и съща двигателна тенденция, обаче не е без значение коя от тях поезията реализира в момента, коя от посоките е избрала. Внасянето на Космоса в съ знанието е поставяне на крайно напрегнат императив, вливане на грамадна енергия, ново целеполагане, което изисква подкрепата на времето. Такова проникване на високата мисъл в съзнанието не минава без съпротивата на уседчивите чувства (без чувството паметта няма да съхрани нищо - натрупаната информация не е памет, както ерудицията още не е талант). Същностни сили на поезията се сблъскват с устойчиви (и необходими) сили у човека и тази борба понякога намира лирически израз в думи като Пушкиновите: "Ум ищет боже ства, а сердце не находит". Спорът между мисъл и чувство, ведно със спора за надмощието на едното или другото в поезията, е стар поне колкото Библията, познат ни е и на нас, но той не е същностно делене в самата поезия, а само проекция на въпроса за съвпадането на аз-а" със себе си. И ето, когато търсим нови етажи в съзнанието, за да поместим Космоса в него, ние актуализираме въпроса за това съвпадение и частично несъвпадение: внасянето на голямото означава заставяне да преодолеем границата на мо ментното настояще с неговата затвореност - отвъд събитийната плът.... , защото красотата, малки Федър, е само път към духа", както твърди мъдре цът Платон.