Знаменосец

В края на тазгодишния септември нашата жива памет ни повика на среща с едно свидно чедо на България, с един млад и скромен, близък и достоен боец от първата редица на Българската комунистическа партия, със знаменосеца на нашата революционна социалистическо реа листическа литература, който още държи, така както му се полага, пряпореца на нейните художествени победи. Христо Смирненски! Шест и половина десетилетия от неговото раж дане и четири десетилетия от кончината му вече изминаха, а времето, заключено в тях, няма власт да посегне, за да разруши или да посипе със забрава паметника на неговото художествено творчество. Разбира се, това никого не удивлява и не би удивило - подвластно на неотменимите удари на дните и нощите е само онова, което ние наричаме тленно и временно. Може да се разруши мраморът на природата, но нищо не може да унищожи мраморът на душата и сърцето. Могат да рухнат всякакви, дори и най-грамадните, веществени монументи и колонади - нищо не може да събори неръкотворните паметници. А художественото дело на Христо Смирненски е именно такъв неръкотворен паметник. Защото Смирненски създаде литература, кръвно свързана със съдбата на нашата партия и нашия народ, наситена с огромно обществено съдържа ние, с блясъка и мощта на комунистическия идеал и в същото време въплъщава по най-художествен начин най-важните проблеми, отразя ваща най-разнообразни и широки страни на действителността. Нему се падна задачата да тури началото на нов етап в българската литература и той бляскаво я изпълни. Не бива да се забравя, че тази задача не беше лека, че нейните мащаби се определяха от епохата и нейното решение имаше и има исторически последици. Тъкмо в това е същината на неговото новаторско поетично дело. В летописа на българската художествена литература Смирненски бе оня каменар с поизбеляла блуза, тъмносив каскет и дързък поглед, който уверено можеше да каже: ... Път ще се прокара, друже, тука, нов път в тези канари! Такива живи свидетели, каквито сме ние, виждат сега колко нужен, важен и несвърващ е този път. Години вече вървим по него и в бъдните столетия ще вървим, защото това е верният и спасителен път за литературата и изкуството на социализма и комунизма.

През последните години не може да има съразговор между наши временници - строители на социализма и комунизма, който да не докосне преобладаващата мисъл на времето, да не премине в размисли за онова бурно и стремително движение напред, което започна след 1953- 1956 г. Сега сами се учудваме на застиналото царство от догми и пред стави, на студеното величие, с което култът бе обгърнал най-човечния, най-земния, излъчващия толкова светлина и топлина идеал за общест вено устройство. Най-демократичното, най-масовото учение бе заплаше но да се превърне в непристъпен кодекс от веднъж за винаги казани истини, които повече внушаваха трепет и страх и по-малко покоряваха със скритото в тях обаяние. Бяха забравени думите на младия Маркс, че комунизъм и хуманизъм са синоними, че в центъра на нашето уче ние лежи най-благородната идея за човешкото щастие и благоденствие, за премахване на всякакво насилие, на всичко грозно и антихуманно, наследено от буржоазията. Суровата революционност, съзнанието, че ис торията се прави не с милване по косите, че законите на класовата борба са нещо неумолимо и определят избора на средствата, линията на поведение у революционерите, се изкористваше, довеждаше се до едностранчивост, която започваше да оказва обратно въздействие. Идеологията и практиката на култа към личността отблъскваха със своята бруталност, внасяха смут в душите, спъваха истинското революционно възпи тание на масите, насаждаха послушание и угодничество - външната гримаса на равнодушието и цинизма, на безсловесната покорност.