Резюме
В неголямата по размер книга на Пантелей Зарев са обособени две части: Народопсихология и литература, Аспекти на стила. Първата част представя българския литературен процес от преди Освобождението до края на Първата световна война в неговата характерна структура и типология. Потърсени са типичните и доминиращи прояви от гледна точка на народната психология - «и сегашната, и създаваната с векове, на която изкуството се опира, като показва трайни стилови предпочитания». Тази първа част на кни гата възпроизвежда един «модел» на българ ския духовен живот и на литературата като част от него. При разглеждането му в «Панорама на българската литература» моделът бе съчетан с богат и задълбочен обзор на нашето литературно развитие. Този обзор, без да бъде история от традиционен тип, изследва развоя и смяната на литературните явления, техните причинни връзки и зависи мости, както и характерните стилови насоки и жанрови форми, в които всичко това е осъ ществено от големите ни писатели. Така изследването на националния модел има в «Панорамата» свое определено и много необходимо предназначение: спестява прекомерната сложност, изяснява с един по-различен подход философско-мирогледната основа на литературата ни и убедително изтъква от голятели, броят на изследванията в тази насока остава твърде малък. Определен принос в народоведството остави Антон Страшимиров, който не изследва хладно и методично беле зите на националната психология, а в артистично вдъхновение се съприкосновява с хо рата от народа и своите непосредствени общения отреагирва в спонтанни изводи и заключения. Не са малко Страшимировите грешки и увлечения, но много повече е живият материал, внезапните прозрения и изненадващо точните прониквания в душевността на «българския човек». Различен подход има Иван Хаджийски. Материалният бит, социалните форми, етнографията и после фолклорът - ето неговия правилен път за материалистическо опознаване и обясняване на народния характер. Но ранната смърт на Хаджийски му попречи да организира своите наблюдения в една народопсихология, която да е съобразена и систематизирана и във връзка с художественото творчество. В една развиваща се нация действителният, отговорният живот на изкуството започва обикновено и с доброволно поданичество на народната психика. Така е било и у нас. Налагало се е да се самовглъбяваме и самоопознаваме, и то в борба и с насилника, и с нашето си покорство. Тези именно неизбежни и дълбоки предпоставки навеждат на мисълта за възможния «модел» на духовния живот и на литературата като съществена част от него.» Ето как Пантелей Зарев ясно разграничава своя подход на литературовед от по-общите народоведски позиции. Проучмото разнообразие на факти и аргументи ванията в областта на народната душевност онова, което ебългарският влог в световната не водят до сигурен резултат, ако не са ясно литература. Очевидно Пантелей Зарев съз- съобразени с всички предпоставки от класов, нава цялата важност на тези проблеми и исторически и социален характер, а после и иска настойчиво да привлече вниманието на критиката и на публиката върху тях. Затова сега извлича част от текста на «Панорамата», като го включва в специална книга за народопсихологията и нейните връзки с литературата. Пантелей Зарев поставя един изключително важен въпрос и емежду първите, които се насочват към разработването на подобна тематика в последните години. У нас рядко и частично еразглеждан въ просът за закономерностите на литературния процес във връзка с народната душевност, с националната психология на българина. Като не взимаме пред вид полемичните реплики или отделни изказвания на наши писас всевъзможните етнически, географски, професионално-групови, индивидуално-психологически признаци, които раздробяват националния тип и го правят много трудно уловим като завършена нравствено-психологическа даденост. В чужбина много се работи върху тези актуални проблеми и вече няма да звучи като откритие, ако кажа, че сега сериозният писател не може да не бъде до известна сте пен и социолог. А развитието на съвременната българска литература убедително показа, че най-значителните й образци са такива, именно доколкото задълбочено разкриват националния характер, националната съдба. Разработването на тези въпроси има значе141 ние не само за теорията и критиката, а съвсем определено и за художествената практика. Но колкото са плодотворни изследванията в тази насока, толкова са съществени и опасностите от прекомерното разширяване на психологическия подход, увлеченията по тайните на «изконната народна психика». Преценявайки тези условия, Пантелей Зарев строго следва литературоведския подход към богатата тема за връзката и зависимостта на националната съдба и националния характер със специфичното развитие на българската литература, със самобитността на българския писател. Ето и изходната позиция - съотношението и взаимодействието между фолклора и личното творчество в конкрет ните български условия. Различните прояви на това съотношение ясно чертаят зависимостта на литературата, на духовния живот въобще от националната психология и на ционалната съдба. «Ето защо националната самобитност на българския писател не може да търсим нито само във фолклора, нито само в неговите идеи, във величалната възхвала на новите граждански принципи. Тя, тази самобитност, произтича и от едното, и от другото, и най-вече от онова, което бихме могли да наречем по-широко и по-определено народна съдба. Това понятие, колкото и да е широко, не надхвърля границите на идеята за гражданско и класово развитие и на същ ността на «народопсихологията», на изконната българска психика. То ги включва. Народната съдба става съдба и на литературата ни. Тя влияе върху нейната самобитност - и с идеята за историческо движение, и с безкрайно сложната гама на живото народно битие. Оттук вече убедително следват изводите за основните характерни типове поетическо мислене и за водещите теми в българската литература. Общността на национален характер и национална съдба силно се изявява в онова типично българско трагичногероично възвеличаване на родното и всичко свързано с него: домашното огнище, майката, родната реч, героите ни. На основата, която Пантелей Зарев предлага, извеждането на общи мотиви от Ботев до Теодор Траянов, от Раковски и Чинтулов до Яворов, Дебелянов и Лилиев не се възприема като предпоставена теза, а като надеждна основа за задъл бочено изследване на националната поетика. Познаваме добрите възможности, които предлага този подход - Минко Николов успя да определи облика и мястото на Антон Страшимиров, като изхождаше от характерологията, психологията и социологията на българската интелигенция, от връзките и с националния характер и националната съдба. Едва ли има по-плодотворен начин, по който би могла вярно да бъде представена сложната и противоречива личност на Антон Страшимиров. В главите, които Пантелей Зарев посве щава на националната съдба, националния характер, после на тяхното единство, отра142 зено в литературата ни, няма опити и хипотези, а само точни и категорични изводи, ясни обобщения. Ако все пак искаме да подчертаем кое определя най-голямата стойност на тези страници, това е стабилната основа, на която са поставени големи въпроси на българската литературна наука. Ето защо, ще повторя - тези страници тежат още повече, когато в мисълта си ги обединим с едно изследване, каквото е «Панорама на българската лите ратура».