Submitted on
Библиографски раздел
Научни съобщения

Христо Ботев в руската критика и в преводи на руски език

Free access
Статия пдф
699
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Името на Христо Ботев получи широка известност в Русия във връзка с Април ското въстание. Руският печат през юниюли 1876 г. споменава в многобройни кореспонденции, посветени на българското въстание, нееднократно името на Христо Ботев като един от изтъкнатите дейци на освободителното движение в България. Естествено, в съобщенията на вестниците е имало и значителни преувеличения и неточности, които се обясняват не само с неосведоменост, но и със стремежа да се представят българските събития пред руското общество в определено осветление. Тези вестникарски бележки са интересни доколкото съдържат информации за поета-революционер.
Submitted on

Отзиви, реплики, коментарии

Библиографски раздел
Отзиви, реплики, коментарии...

Извънлитературни спекулации в спора за Яворов. За статията на Ганка Найденова-Стоилова „В сърцето на народа” (Език и литература, 1962, № 1)

Free access
Статия пдф
861
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Спорът за Яворов продължава. Най-големият - след Ботева - български пост очаква своите нови и проникновени тълкуватели. Те ще възсъздадат по-дъл боко неговата обществена и лична драма. Ще разтворят още черупки, за да разкрият всички бисери на неговото творчество. Споровете за поета не да тират от вчера и днес. Те навлизат вече в шестото си десетилетие. Докато в миналото чрез тях се откройваха резките идеологически контрасти в самата критика - от естетствуващия индивидиуализъм на единия полюс до сектантското тесногръдие на другия, днес положението е съвсем различно. Авторите, които дискутират, са застанали върху единна обществена платформа, определена от нашата марксическа идеология. Това не значи, че стари грехове не могат да приемат нови форми, че рецидиви на едно или друго увлечение не ще възникнат и днес. Новото оба че в сегашната ни литературна наука трябва да бъде гражданската и моралната чистоплътност на споровете. Дори в най-голямата раз- горещеност на полемиката опонентът не бива да бъде подозиран в нечисти наме рения, зачисляван в категорията на „съмнителните еле менти" и "нечистата сила". В противен случай спорът се изражда и вместо да изяснява назрелите въпроси, той преследва други, извънлитературни цели. Похватите, които търсят само да уязвят по-резултатно противника, да нацапат с повече кал лицето му, да го дискредитират пред обществото, не могат да бъдат похвати на един социалистически учен.
Submitted on

Литературата в училище

Библиографски раздел
Статии

За системата на писмените работи по роден език и литература

Free access
Статия пдф
1438
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Не един път и официално, и по съвещания на учителите, и в печата с отделни статии е подчертавано, че темите за домашни и класни упражнения по български език и литература трябва да се формулират конкретно, да се степенуват по трудност за даден клас и по класове - за даден курс. Но точно в тази така важна и комплицирана област на обучението и възпитанието чрез писмената реч не е имало единност в разбиранията, в изискванията. Разно езичието във формулировките на темите за даден клас се е обуславяло и обуславя не от някакви принципи, а от чисто индивидуални предпочитания и склонности на учителите, понякога дори от щастливи хрумвания или пък от необоснован стремеж към външен блясък, към парадна форма на изказа, без да се държи сметка, че мисълта заглавие е неясна за мнозинството от тези, които ще я раз работват като тема.
Submitted on
Библиографски раздел
Научни съобщения

Стихове на българи на гръцки език от първата четвърт на XIX в.

Free access
Статия пдф
1734
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В първите десетилетия на XIX в., когато нашите възрожденци правят плахи опити да пишат стихове на роден език, учейки се от поезията на другите народи - гърци, сърби и руси, във Влашко живеят българи, които творят стихове на гръцки език. За това говори един ръкопис, съхраняван в архива на Румънската академична библиотека (фонд «Гръцки ръкописи»). В една малка тетрадка от 16 листа с размери 20 х 14 см са записани с четлив скоропис пет стихотворения, три от които са дело на българи: 1. Поема от 160 тристишни строфи (л. 2-13а) със заглавие: «Стихотворение на славянски потомък от България, [написано] в петата година от надигането на гръцкия народ! За четиривековното жалко шествие на човешкото роптаене!» Указанието, дадено в заглавието за времето на съставяне на поемата, свидетелствува, че тя е била написана в 1825 г. (т. е. в петата година от обявяването на гръцкото въстание в 1821 г.). Към тази дата насочва и краят на творбата - там е отправен възглас към руския император Николай (който в 1825 г. е вече на власт). 2. Четиристишие от 1812 г. (л. 146) от Константин Ляскоглу от Пловдив. То е прослава на първата година от управлението на влашкия владетел Караджа: Сега Караджа е владетел на Дакия, за дакийския владетел Караджа пея, мирът при Караджа [е] нова радост и спокойствие, прелестна е годината на неговото управление. Стихът е своеобразен (в никакъв случай не може да се нарече акростих) - сборът от аритметичните стойности на буквите във всеки стих дава годината, в която е написано сти хотворението - 1812 г. Римуван е първият с четвъртия стих. Съществува вътрешна рима и в самия трети стих. Всички стихове са с различен брой на сричките - първият и вторият - 13, третият - 17, четвъртият - 12. Поетът е пренебрегнал съразмерността на стиховете по отношение на броя на сричките, изглежда, за да получи еднакъв аритметичен сбор на стойностите на буквите в тях. 3. Тристишие от 1818 г. (л. 15а) на «славянски потомък от България» (вероятно това е лице, различно от автора на голямата поема). То е посветено на същия владетел Караджа, но се отнася за годината на неговото сваляне от власт, т. е. за годината на неговото бягство (както се споменава и в заглавието на стихотворението). От първия стих става ясно, че поетът е взел под внимание четиристишието на Константин Ляскоглу. Той използува дори същия епитет, за да охарактеризира началния период от управлението на Караджа: Споменатата година беше наистина прелестна, но Караджа беше недостоен за всякаква похвала. О! Настоящата година с искреност говори за тези неща.
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Три литературни библиографии ('Съветска художествена литература в България' 'Съвременни български писатели' 'Български език и литература')

Free access
Статия пдф
2056
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ако главните задачи на литературата са да изследва душевността на човека и да тъл кува правдиво многообразните, сложни и противоречиви жизнени явления, а на литературната критика - да направи по-ясни идейните и естетически позиции на писате ля, като определи неговото място в разви тието на националния и световен литературен процес, то задачата на библиографията е да систематизира художествените произведения и да ги направи по-лесно достъпни и ползувани от читателя. Ролята на библиографията етолкова по-важна днес, като имаме пред вид неимоверно бързите темпове на развитие, които налагат техническите пре образования на нашето време. Съобразявайки се с нашето стопанско и културно развитие, Народната библиотека „Кирил и Методий" върши една похвална дейност: тя издаде в последно време редица ретроспективни и препоръчителни библиографии, три от които заслужават по-специално внимание. Книгата „Съветска художествена литература в България" се роди след упорития дългогодишен труд на Васил Александров. За разпространението на съветската художествена литература у нас имаше два библиографски справочника. Единият - на 3. Орешкова и С. Танчева, издание на Българския библиографски институт „Елин Пелин", излязъл през 1955 г., за периода 1944-1954 г., и другият - изработен от 3. Орешкова, С. Кънчев и С. Танчева, издаден от Народна библиотека „Кирил и Методий" в 1967 г., за периода 1955—1965 г. Новата библиогра фия допълва тия два справочника. Тя обема периода от победата на Октомврийската революция в Русия до разгрома на фашизма и капитализма в България. А това е периодът на най-яростното преследване на руската и съветската художествена и научна мисъл У нас. Сравнително най-отдалечен, тоя период е и най-труден за библиографски издирвания. И думата съставител, поставена пред името на В. Александров, едва ли е достатъчна, за да обясни усилията, които са били нужни да се проучат многобройни партийни издания, прогресивни вестници и списания, за да се установят толкова библиографски факти за писатели, да се разкрият псевдоними и се уточнят различни сведения, свързани с работата на библиографа. Нужни са били и редица консултации с български и съветски културни институти и организации, с преводачи, писатели 1 Вж. Съветска художествена литература в България. 1917-1944. Съставител Ва сил Александров. Ред. Стефан Кънчев. C., 1972. и издатели. Библиографията съдържа све дения и за съветската литературнокритична мисъл у нас. Първата част на книгата обхваща мате риали за съветските писатели, превеждани в България. Те се предхождат от кратки биографични статии за авторите. Тоя основен дял на библиографията е и най-големият. Би трябвало да се отбеле кат на първо място сполучливо съставените биографични бележки. Тяхната стойност разбираме, когато съзнаваме колко трудно е да се обхване в няколко реда животът и литературната дейност на един писател. А в библиографията са застъпени немалко автори с разностранно литературно творчество. Библиографията разкрива частично и процеса на литературното общуване между българската и съветската литература, който Въпреки трудности и заплахи се развива бурно и окриля прогресивното движение в България. Наред с имената на Ленин, Горки, Маяковски, Блок, А. Н. Толстой, В. Брюсов, Н. А. Островски, А. Фадеев, Д. Бедни, Д. Фурманов, А. Жаров, А. Серафимович и ред други още по страниците на книгата виждаме имената на Хр. Смирненски, Гео Милев, Д. И. Полянов, Н. Хрелков, Т. Пав лов, Г. Бакалов, Л. Стоянов, Кр. Кюляв ков, Г. Караславов, Хр. Радевски, М. Исаев, А. Тодоров, М. Марчевски, Ал. Жендов, М. Грубешлиева като техни преводачи или автори на различни литературнокритиче ски материали. Твърде често срещаме и за главията на вестници и списания („Наковалня", „Ново време“, „Работнически вестник“, „РЛФ“, „Жупел“, „Щит“ и др.), които предоставяха своите рубрики за стихове, разкази, фейлетони, откъси от романи и пр. В библиографията са отбелязани също тъй сборници и антологии, в които има застъпени и съветски автори или изцяло са посветени на съветската литература. В отделен цикъл са поставени общите статии за съветската литература, излизали в нашия всекидневен и периодичен печат от 1917 до 1944 r.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Критерии за оценката на литературния език

Free access
Статия пдф
2287
  • Summary/Abstract
    Резюме
    При общото възприемане на художественото произведение езикът е само един от елементите, които създават впечатление за неговия облик. Тогава той само един от елементите, въз основа на които го оценяваме. Когато обаче вземем езика като обект на специално изследване, той се разкрива като сложна, многопланова система. Тогава установяваме, че в него по своеобразен начин се проявява цялата проблематика на творбата, отразя ват се особеностите на художественото мислене, разкрива се спецификата на творческия процес. Езикът на художественото произведение обаче не се изучава и не може (не бива) да се изучава сам за себе си. Има две съществени причини за това: от една страна, това е във всички случаи микросистема с определени и ограничени функционални граници; от друга страна - това не е първична комуникативна езикова система, той е производен на една или друга от системите, с които обществото си служи в своето общуване и от чиито елементи се изгражда по специфични закони системата на художествения език. Ето защо - това произлиза и от двете посочени обстоятелства - езикът на художественото произведение (или на автор, или на направление и т. н.) трябва да се изучава по отношение на някакви други, първични, основни, изходни системи, неговите качества и недостатъци се проявяват и откриват съотносително, в съпоставителен аспект. А това налага този език да бъде преценяван на основата на някакви критерии, които да отразяват същината на тези съотношения. Безспорно системата от критерии ще бъде по-проста, когато правим преценка на езика в общия художествен анализ; когато обаче предприемем самостоятелния анализ, за който стана дума в началото, ще се усложни и проблемът за критериите, въз основа на които езикът трябва да бъде оценяван. В тези критерии трябва да се отразяват всички съществени особености на структурата и функционирането на художествения език; те трябва да дават възможност за разкриване на сложните процеси, които съпътствуват преминаването на езиковата система от една функционална сфера - комуникативната, в друга - естетическата; трябва да имат възможност да разкриват начините, по които езикът обслужва сферата на художественото творчество и преживяване. Това се отразява върху избора и начина на прилагане на критериите, които трябва да използуваме при преценката на тази особена езикова система, представляваща своеобразна реализация на националния език. Критериите, които използуваме, трябва да отразяват именно това своеобразие в реализацията. Тук само ще напомним нещо, което има основно зна43 чение: тази реализация на националния език се извършва на едно особено равнище, при което езикът функционира в индивидуални стилови системи. При осъществяването на тази стилова организация се проявяват особености на езика, които го отличават от всички останали форми, в които функционира националният език.
Submitted on
Библиографски раздел
Проблеми на художествения превод

„Божествена комедия” на български език

Free access
Статия пдф
2551
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Всеки разговор върху превод на произведение като „Божествена комедия“ ще изглежда ограничен и частичен, защото може да бъде обоснован само върху няколко определени сравнения, избрани между многото възможни. Затова този, който желае да напише няколко думи върху превеждането на подобно произведение на друг език, и то днес, когато историческият и културният контекст са толкова различни от съществуващите в Италия през XIV в., трябва да подходи много внимателно. 125 Преди всичко обаче трябва да се похвали голямата смелост на двамата преводачи И. Иванов и Л. Любенов, които са посветили дълги години на този труд. Всяко препрочитане на „Божествена комедия“ е едно ново преживяване, от което у всеки читател възникват нови проблеми, които потвърждават у него убеждението, че съществуват още много страници, много места във великата творба, все още недостатъчно схванати и в които все още не е проникнато. Или, иначе казано, убеждението, че се намира пред едно произведение, на което цялата човешка култура дължи много. Един от първите въпроси, който възникна спонтанно пред мен по време на паралелното прочитане на Дантевия текст и българския превод на Иван Иванов и Любен Любенов, е от чисто езиково естество и ме накара да разбера преди всичко какво е предназначението, какъв е смисълът на един превод, направен в единадесеторични стихове и в терцини - терцини с равномерни рими, чисто „дантевски" терцини. Какво означават в един чужд език, отдавна напълно узрял и литературен, какъвто е бъл гарският, и при това в ХХ в., тези метрически окови? Какво се предава на чуждия език в толкова по-късна епоха чрез спазването на подобна ритмическа точност? Наистина не би могло и да се предполага, че какъвто и да е превод на „Божествена комедия", може да предаде на чуждия читател стойността на поемата в нейния езиково-исторически аспект. Данте е създал", ако може така да се каже опростено, италианския език, създал го е със своето произведение. И е създал не само езика, но и стилистическите инструменти, логическата точност и сбитостта, с които той се изразява в своето произведение. Данте е бащата на един нов език; всеки преводач притежава свой език, в границите на който се движи и с който може да си служи. Следователно езиковата, стилистичната и формалната новост на всеки превод не може да бъде друго освен едно бледо отражение на революционното начало, което в зората на Рене санса е дарил на италианската литература този човек, който, както се е изразил Ауербах, „със своя ези.. откри отново света". След всичко казано дотук, въпреки че съм запознат с метода, често прилаган при преводите в някои страни в Източна Европа, който се състои в точното предаване на оригинала в не говата външна метрическа форма, трябва да отбележа, че отначало този метод ми се стори до известна степен изкуствен и механичен. за Това предизвика у мен нуждата да разясня каква е била за италианския език, или поне италианския от XIV в., функцията на метрическите схеми, използувани от Данте. Що се отнася до терцината, въпросът е относително прост. В поемата тя е едва ли не необ ходима, за да свърже и да създаде единството на всяка песен и на цялото произведение. Терцината допуска едновременно както бързите преходи на действието, появата на внезапни ракурси, променливата гама на чувствата, изказани само с няколко думи, така и пълното единство на всяка отделна песен.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Кирило-методиевските традиции в литературния български език през вековете

Free access
Статия пдф
2564
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Българският език има многовековна история. Най-рано от всички славянски езици тя е документирана и с писмени паметници. В продължение на векове бъл гарският език се развива и като говорим, и като литературен. Досега усилията на историците на българския език бяха насочени към изследването на историята на говоримия български език и това е напълно естествено. Да се открият основните промени, които изживява той, е нещо изключи телно трудно. Нашето езикознание дължи особено много на изтъкнатите български езиковеди: Беньо Цонев, Стефан Младенов, Юрдан Трифонов, Любомир Милетич, на техния ученик Кирил Мирчев, който създаде и цяла школа от свои ученици - специалисти по история на българския език. Преодолявайки труд ността, която представя липсата на паметници от предписмената епоха, а също и традиционността и консервативността на писмените паметници, нашите учени успяха не само да очертаят необикновено сложната история на говоримия бъл гарски език, но и да я периодизират по напълно задоволителен начин. Те обясниха и механизмите на процесите, които са се извършили със синтетичния бъл гарски език в сложната обстановка на балканската езикова общност, която обстановка, стимулирайки заложени в езика предразположения, го превръща в един напълно аналитичен език, единствен от славянските езици. От южните славянски езици нито сърбохърватският, нито словенският език не са изгубили своята склонитбена система, а само българският език от географските области Мизия, Тракия и Македония, които очертават етническите граници на българската езикова територия през вековете. Периодизацията на говоримия български език обхваща: Предписмения период, т. е. времето от разселването на славяните и идването на източната група на южните славяни - която се превръща в българска група - на Балканския полуостров, като заселва не само посочените по-горе географски области, но навлиза дълбоко в Епир и Тесалия. Там славянските маси се претопяват от завареното гръцко население, но оставят важни следи в топонимията, които бяха така успешно изследвани от Макс Фасмер. Данните за предписмения период естествено са твърде оскъдни. Те ни дават само най-обща характеристика на фонетичната система на тези славянски групи.
Submitted on

Въпроси на художествения превод

Библиографски раздел
Проблеми на художествения превод

Български преводи от немски език: лирика, проза, драма

Free access
Статия пдф
2582
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Преводът на лирика изисква в много по-висока степен преводаческо умение, даровито перо и вдъхновение, а това значи борба с оригинала до усвояването му и покоряването му на личната творческа стихия, така че преводът да зазвучи едновременно с индивидуалното майсторство на преводача. Изискванията към преводача на лирика са максимални. Дори при вла деене на двата езика много трудно е да се вместят в тясната и ограничена рамка всички елементи на праобраза, без да пострада съдържанието, така че преводът да отговаря на всички изисквания и да стане пълен негов еквивалент. При превода на проза се догонва на първо място художествената дословност, защото дословност без художественост няма стойност, при лириката художествената дословност е само предусловие за по-късната обработка на стихотворението, един вид подстрочник в проза, който тепърва ще трябва да става лирика, а за да стане лирика, преводачът трябва да изживее самия оригинал преди всичко като тонално-емоционално съзву чие, като настроение в определена гама и образно-визуална даденост, като музика в думи и чувства, загатнати със символи и образни сравнения. Никога едно стихотворение не остава само превод, то е дело и на преводача, защото транспонирането от един език в друг, от една гама в друга тоналност на римични и ритмични съзвучия раздвижва цялата творческа динамика на един преводач и неусетно той става и съавтор. Неслучайно най-добрите преводи на лирика са дело на поети и едва ли би могло да бъде другояче, защото само те владеят занаятчийската техника на стихоплетството, а тя им позволява преди всичко техническото овладяване на стихотворната структура, сложната орнаментална игра с рими и вокални и консонантни съзвучия, разместването на отделни части или думи с оглед на по-добрия слухово-музикален или образносмислов ефект. Само истинският поет може да постигне функционално въздействието на едно стихотворение с целия негов склад от музикално-слухови, словесно-емоционални и зрителнообразни елементи. Такива са преводите на Иван Вазов, Пенчо П. Славейков, Кирил Христов, Николай Лилиев, Гео Милев и др. В общи черти никой от тях не изневерява на оригинала, но всеки един от тях оставя отпечатъка на своя творчески натюрел, своя почерк на лирична изповед, на живописец и музикант, на стихоплетец, на езиков творец, на художествено майсторство. Особено ярко се откроява личността на истинския творец в трансплантацията на образите от чуждата творба, трансплантация, защото образите са изградени в различните езици на различни плоскости и не всякога могат да се предадат дословно със същите средства, а трябва да се присадят към образни представи с психологическо еднакво въздействие. Тук в много по-висока степен играе роля динамизирането на творческото въображение, пораждането на вдъхновение, защото само по пътя на сраждане с настроението и образния склад от представи може да се даде завършен вид на една стихотворна творба, както ще видим при разглеждането на „Нощем“, „Рибарят" и „Царят на вилите“.
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

„Речник на българските писатели” на чешки език

Free access
Статия пдф
2758
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Реномираното пражко издателство „Одеон" в продължение на десетилетия улеснява запознаването на своите многобройни читате ли с чуждите литератури чрез поредица от речници на писатели от Франция, Скандинавия, Азия и Африка, Италия, Испания и Португалия, Полша, Унгария, Румъния, СССР и Гърция. Сътрудничеството между тази продължаваща и полезна издателска инициатива и научната дейност на чехословашките българисти доведе до издаването на Речник на българските писатели в трихиляден тираж, чието съдържание и организация на изложения материал е обусловено от създадената вече традиция. Това не е книжарска илюстрация на издавани автори и книги от цял свят, Макар че преводната литература е важна част в дейността на „Одеон". Касае се за стабилен научен труд, който би могъл ка се използува както от научни работници, така и от широката читателска публика. Това първо по рода си подобно издание в ЧССР запълва до известна степен липсата на цялостен труд по история на българската литература в тази страна. Структурата на речника е подчинена на тези цели: обширен увод (82 страници), над 700 подредени по азбучен ред имена на писатели и важни литературни явления и накрая таблици, разглеждащи паралелно явле ния от историята, литературата и другите * Slovník spisovatelů. Bulharsko. I. Do- rovský, D. Hronková, L. Nováková, Z. Urban Praha, 1978. прояви на духовния живот. Налице е сериозно отношение към литература и изкуство (по думите на авторите) с хилядолетна история. Речникът се състои от обективни преценки, базирани на съотношението между двата традиционни полюса: форма и съдържание, разглеждани в светлината на марксисткото литературознание. Цялостна представа за ли тературния процес в България дава уводът на речника, основан на литературна и историче ска хронология от най-старите писмени паметници до литературния живот от средата на 70-те години на нашия век. Историческата основа е подчертана акуратно с фактологически встъпления към всеки литературен етап. Изложението е аргументирано съобразно с утвърдените норми за периодизация на бъл гарската литература. Изчерпателността на увода се подчертава от вниманието към подценявани понякога периоди, като литературния живот през византийското владичество, антифашистката литература през войната, а също и от раздела за детска и юношеска литература. Не е отминат театралният живот и развитието на драматургията може би под влияние на огромната роля на чешкия теа тър през националното възраждане. Още в самото начало се подчертава, че сред славянските страни България има най-старата, писана на собствен език литература, която става един от компонентите на европейската средновековна култура". Високо е оценена Търновската школа, „причинила голяма въл на на литературно влияние в книжовността на съседните славяни“. Въз основа на чешкия литературен опит е разгледана бароковата литература. Авторите констатират, че за разлика от Чехия сред българите реакционният, противореформационен елемент на барока не играе никаква роля. Въпреки че католицизмът не е имал дълбоки корени в България, то някои от българските писатели-католици могат да бъдат включени към най-добрите имена от световната барокова литература. Въпреки че фолклорът не е пренебрегнат, липсват трансформационните процеси между народно творчество и литература - основа на възрож денската ни книжовност. В духа на сравнителното славянско литературознание добре е очертано създаването на условия за пълноценна рецепция на чужди литератури у нас. Влиятелният чешки, революционен, между военен авангард вероятно е причина за насочване вниманието на авторите към септем врийската поезия и за интересното разделе ние на българската литература през 1918- 1939 г. на две основни течения: социалистически реализъм, разгледан жанрово, и хуманистично-демократично течение, включващо Н. Ракитин, А. Страшимиров, И. Йовков, Св. Минков и др. Уводът завършва с влиянието на Априлския пленум върху съвременните автори, изграждащи профила на днеш ната българска литература. На приносно ниво са и констатациите за засилването на интереса към светско четиво след походите на 147 кръстоносците из нашите земи, за началото на пътеписната и мемоарната литература с високо оценените спомени на славния войвода Панайот Хитов „Моите странствувания по Стара планина" и др.
Submitted on
Библиографски раздел
Научни съобщения

За първите преводи на Шандор Петьофи на български език

Free access
Статия пдф
3011
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В сравнение с такива развити клонове на българското сравнително литературознание като славистиката литературните отношения между България и Унгария са по-слабо разработени. При заниманията ми с връзките на тези две култури обаче аз се натъквам на проблеми, важни за онзи кръг от въпроси, които същностно ние определяме като славистика. Тук става дума за живота на една общност от Дунавския басейн с взаимоотношения от древни времена до ден-днешен. Тази общност е свързана непосредствено с една от героичните дати в нашата история - Чипровското въстание, знаменателно както по своя характер, така и с факта, че насочва нашето внимание към дейността на българите-католици в чужбина. По този въпрос най-ценни си остават проучванията на проф. Милетич, интерес будят и публикациите на проф. Телбизов. Но с оглед на доизясняването на отделни проблеми, отнасящи се до унгаристиката, но свързани и със славистиката, в настоящата публикация аз искам да засегна един по-частен въпрос - въпроса за значението на едно такова културно средище като Банат и още по-специално за първите прояви на преводачески интерес към един от най-значителните поети на миналия век Шандор Петьофи. Известно е, че след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г. голяма част от бъл гарите потърсват убежище на унгарска земя, като се установяват предимно в нейните южни области. Остатъци от чипровските католишки българи - около 3400 души - се заселват в селището Винга, „павликяните" от Свищовско и Никополско на брой 6000 души - в Бешенов и т. н. Общо по данни от 1896 г. броят на българите-преселници в Банат доближава цифрата 15 000, за цяла Южна Унгария тази цифра се движи между 25 000 и 40 000 души. Всички те се изправят пред един основен проблем - проблема за родния език и книжнина. Както и останалите българи-преселници, българите в Банат не скъсват връзките със своя народ, напротив, те се вълнуват живо от неговата съдба и мечтаят да се завърнат в старите си огнища". Поради ре дица причини обаче банатските българи поемат сравнително самостоятелен път на развитие, което предопределя техния духовен живот. Ръководейки се от стремежа да не забравят своя език и родина, и като реакция срещу опи тите на властите за асимилиране на българското население прогресивната обществена мисъл в Банат развива своята писменост и създава своя книжнина - учебни и църковни помагала, списания, вестници и др. Показателно в това отношение е мотото на „Вингански народен вестник" - С бога, за народа и отечеството ", или на „Български дневник": „Народната воля е божия воля!" Във връзка с основната цел на тези издания - да поддържат будно националното съзнание и матерния език - банатските българи публикуват предимно материали, свързани с непосредствените, битовите нужди на населението: календарски данни за религиозните празници, времето и сезона, поучителни статии за хигиената и земеделието, съвети за лечение при болест, местни вести и т. н. Успоредно с това е отделено място и за въпроси от по-друг характер: за държавната управа, за миналото на „павликяните“, обзорни статии за събитията в родината, където „отколе време Турция е заграбила най-хубавите земи, а хората превърнала в роби"2, статии за съседните народи - турци, сърби и др.; отделни раздели като „Какво ново по света?“, „Оттук и оттам по нещо“ и „Книжнина" разглеждат събитията в другите страни, новостите в техниката, образованието, книгоиздаването и т. н. На фона на общото състояние на българската книжнина в Банат, в зависимост от характера и целите на споменатите издания може да кажем, че преводната художествена литература е по-слабо застъпена, но не и пренебрегната. Банатските книжовници полагат значителни усилия да се приобщят към завоеванията на чуждата литература и по разбираеми причини
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Типологични аналогии на Нощем с белите коне с романите Кипенберг на Дитер Нол и Хомо фабер на Макс Фриш (Наблюдения върху някои преводи от немски език)

Free access
Статия пдф
3118
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Типологичните аналогии принадлежат към предмета на сравнителното литературознание, което изследва двете страни на всеобщия литературен процес: особеностите на националните традиции и условия и междулитературните връзки. Този клон на литературната наука се разви бързо през последното десетилетие. От началото и средата на 60-те години насам взаимното влияние и връзките между националните литератури все повече излизат на преден план в сферата на марксисткото сравнително литературознание, при което се вземат пред вид новите условия на развитие на световната социалистическа система и постоянно нарастващият дял на социалистическите литератури в световния литературен процес. Изследванията в областта на българско-немските литературни отношения обхващат доста дьлъг период. У нас се появиха няколко студии, посветени на рецепцията на класическата немска литература (Гьоте, Хайне, Т. Ман и др.) в Бъл гария. Налице са статии за възприемане на литературата на ГДР в България и на българската литература в ГДР. Същото не може да се каже за останалите немскоговорещи писатели или обратно - за българската литература в останалите немскоговорещи страни. Взаимните връзки между литературите на ГДР и България са облагодетелствувани от подобното развитие на двете страни от социалистическата общност. Общият им път към социализъм, сближаването на техните национални култури и сътрудничеството в духовната сфера се проявяват и чрез някои паралелни линии на развитие на националните им литератури. Т
Submitted on
Библиографски раздел
Проблеми на художествения превод

Наблюдения върху работата на младите преводачи от френски език

Free access
Статия пдф
3158
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Още в края на миналия век - през 1881 година - първият български професионален критик, създавайки своята концепция за задачите и бъдещето на българския литературен живот, отделя огромно внимание на проблемите на превода. Кръстев е максималист в изискванията си, но максималист в най-добрия смисъл на тази дума: „преводний занаят трябва да се превърне в „преводно изкуство", твърди той и добавя: „Потребни са художници преводачи, които да нау чат и всички ни как трябва да се превожда на български и със своя пример да покажат до каква висота може да се извиси днешний преводен български език. Не по-малко значителни са и конкретните му съвети към преводачите: „Първата длъжност на един преводач е да разбере всяка една дума и мисъл в онова произведение, което иска да преведе. Втората му длъжност е да проникне в произведението, да улови неговия дух, за да може творчески да го възпроизведе на един друг език. " Концепцията на Кръстев за превода като творчество, като веща интерпретация на чуждия авторов текст, като духовно съавторство, подчинено на особеностите на националната пре водна традиция, е изключително ценна. По същество това е първата стойност на българска кон цепция за преводното изкуство, първото резултатно навлизане на български теоретик в теорията на превода. Оттогава са изминали сто години, но цитираните по-горе постановки остават актуални и днес, когато „художниците преводачи" са дори по-необходими от всякога. Трябва ли да припомняме азбучните истини за повишеното ниво на читателския вкус, за значителните постиже ния на строителите на българския език", за достойното място, което съвременната българска литература заема в световния литературен процес. Днес повече от всякога българският читател е любопитен за онова, което се чете и пише по света. Веднага трябва да кажем, че неговата информация есравнително богата - много бройни са вече българските литературни издания, които отделят значително място на събития та в световната литература. Но когато информацията се разминава с читателската практика, получава се сериозен конфликт. Без съмнение не всяка информация е и съвсем вярна - толко ва много книги по света получават награди, че трудно е да се каже предварително дали всяко наградено произведение заслужава среща с българския читател. Тук се намесват редица фак тори - системата на бестселърите в капиталистическия свят обикновено се разминава със социа листическата литературна ценностна система: така например, когато списание „ЛИК“ съобща ва за успеха на последния мастит роман на Франсоаз Саган „Гримираната жена“, ние трябва да се отнесем към самото произведение скептично - тук Саган е значително дори под собстве ните си възможности. Към казаното по-горе се прибавя и една тъжна констатация - нашите читатели все още не познават тъй, както е необходимо, световната класика. Въпреки всичко, което се прави в това отношение през последните години, цели периоди в значителни чужди ли тератури за нас си остават бели полета. Оттук нататък насочваме размишленията си конкретно към френската литература, защо то тя трябва да бъде в центъра на вниманието ни в тази статия. Това е литература, обичана и ценена от българите, литература с огромно значение в годините на Българското възраждане. До Девети септември след произведенията на руската класическа литература най-много са пре ведените творби от френски автори. Поколения българи са отраснали с романите на Алексан дър Дюма, Оноре дьо Балзак, Виктор Юго, Йожен Сю, Франсоа Мориак и др. Но самият на чин, по който изреждам имената, подсказва някаква безсистемност. И наистина, ако концепци ите на възрожденските дейци са били близки до света на Русо, Волтер, Юго и техните произ ведения (впрочем силно побългарени) са служели на определени просветителски и обществе ни тези, то по-късно концептивността отпада и основен критерий става гладът на масовия чи тател за занимателно четиво.

Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Три възгледа за поетическия език

Free access
Статия пдф
3186
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Онова, което бихме нарекли базова теория" на поетическия език у руските формалисти, приема осезаема форма още в първото колективно съчинение на това движение, в първия от „Сборники по теории поэтического языка" (1916), под перото на Л. Якубински, чието участие в групата на формалистите остава второстепенно, но който по това време дава езиковедската гаранция на тезите на своите приятели. Следователно неговият принос има значение. Използувайки в общи линии езиковедски речник, и в перспективата на пълното описание на ези ковите употреби, Якубински поставя по следния начин основите на своето опре деление на поетическия език: „Езиковите явления трябва да бъдат класифици рани от гледна точка на целта, с която говорещият употребява във всеки отде лен случай езиковите си представи. Ако той ги използува с чисто практическата цел общуване, налице е системата на практическия език (на словесната мисъл), в която езиковите форми (звукове, морфологически елементи и т. н.) нямат самостоятелна стойност и са само средство за общуване. Но могат да се предположат и други езикови системи (а такива съществуват), в които практическата цел отстъпва на заден план (въпреки че може да не изчезне напълно) и езиковите форми придобиват независима стойност (Якубински, 1916, с. 16). Именно поезията е пример за тези други езикови системи". Нещо повече, тя е техният привилегирован пример, от което следва, че между „поетически" и с независима стойност" може да бъде поставен знак за равенство, както свидетелствува един друг текст на Якубински, публикуван в третия сборник на формалистите „Поэтика" от 1919 г.: „Необходимо е да различаваме човешките дейности, които носят своята стойност в себе си, от дейностите, които преследват цели, външни по отношение на самите тях, и които имат стойност на средства за достигане на тези цели. Ако дейността от първия тип наречем поетиче ска..." (Якубински, 1919, с. 12). Тук има нещо просто и ясно: практическият език се осъществява извън се бе си, в предаването на мисълта или във взаимното човешко общуване; той е средство, а не цел; той е, ако трябва да употребим една книжовна дума, хетеротеличен*. Противно на това поетическият език се осъществява (и следователно постига пълната си стойност) в самия себе си; той не е вече средство, а своята собствена цел; той е независим или още автотеличен**. Това определение, изглежда, е възхитило и останалите членове на групата, защото в публикациите им от същото време намираме аналогични определения.

Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Македония и краят на историята (Яворовите „Хайдушки копнения" сред и срещу класическия език на националната кауза)

Free access
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Байроновият "Манфред" на български език

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    The paper considers Byron's Manfred in the context of Bulgarian Modernism and the popularity of the poem, which underwent nine translations and fourteen editions within the first half of the 20th century. It considers Jauss' discussion of a "second horizontal change" (1982) and Iser's reflections on the relationship between text structure and reception processes (1972-1976). For all its popularity, a number of the poem's messages got lost in translation. The essay focuses on three major versions of Manfred in Bulgarian and considers some points of departure from the original. Tracing how the three translations differ on account of the translators' aesthetic commitments (individualism, expressionism and symbolism would be the key words here), the texts are analyzed in terms of what they tell us about chronotopes, about Bulgarian culture in particular and cultural translation in general. In the process of analyzing the variability of translated texts, Stanley Fish's question "Is there a text in this class?" emerges modified. In addition, there are always the cultural and literary allusions of the original text to be considered. The essay provides illustrations of the loss of some religious connotations in the Bulgarian translations examined. In conclusion, Susan Bassnett's interpretation of the "violet in the crucible" metaphor is discussed. Translation is seen as a dynamic development from the initial realization of the author's intention, through the numerous cultural transformations of the original text to a specific concretization, rather than a static result of language conversion.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Физиология на символистичния език; Език и Аз, език и лудост

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    The article starts with the reception of symbolic poetry by its contemporaries (Vazov, P. P. Slaveykov, St. Mladenov), a reception which uses a distinct medical, clinical figurativeness, and studies the issue of the references of symbolic language and its relations to ordinary logic. Symbolic language is examined as a particular language area where laws which are not subordinate to communicative functionality function, an area bordering on nonsense, madness and the psychopathological. This destroyed referential is termed "hypertrophy of symbolic language". It happens at the expense of the concrete psycho-biographical Ego, confessions available in the text, an Ego which the critics of symbolic poetry misunderstand. The study investigates the rupture between the poetic abstract Language and the concrete, biographical, socio-historical and psychological entity, the poet"s Soul. The purpose is to prove that what is usually considered a "metaphysical soul" is actually a strict language construct. It corrects the generally used notion that Modernism sets the Ego in the pivotal point of the creative act. Actually, Modernism operates with language, not with the Ego. It examines the ontological loss of the Ego in the collective element of the Language understood as a "structural and cultural unconscious" (Ricoeur), a loss which Symbolism realizes. The study postulates that the Language not the Ego is the absolutedominant in symbolic poetry. The Language is an only event. Poetry is reduced to its own physiology. The process is followed mainly through moments from the works of P. K. Yavorov, D. Debelyanov and T. Trayanov. The special role of heterogeneous phenomena as humour and wars (1913-1918) for the opening of symbolic language to the reality in Bulgarian poetry is examined too. The article discusses the symbolic language in Bulgarian poetry as a central, transitory stage between the traditional type of reflective lyrical poetry and the avant-garde, a stage when an important rupture between World and Language happens. Symbolic language is presented as a mirror which radiates an image, but does not reflect it. Therefore, the Madness of the symbolists is Culture, Language, not Nature. The madness of symbolic language and the madness in expressionism are differentiated: the former is the madness of Language, while the latter is the madness of the consciousness which the poetic language articulates.
Subscribe to език