немски

Преводът на лирика изисква в много по-висока степен преводаческо умение, даровито перо и вдъхновение, а това значи борба с оригинала до усвояването му и покоряването му на личната творческа стихия, така че преводът да зазвучи едновременно с индивидуалното майсторство на преводача. Изискванията към преводача на лирика са максимални. Дори при вла деене на двата езика много трудно е да се вместят в тясната и ограничена рамка всички елементи на праобраза, без да пострада съдържанието, така че преводът да отговаря на всички изисквания и да стане пълен негов еквивалент. При превода на проза се догонва на първо място художествената дословност, защото дословност без художественост няма стойност, при лириката художествената дословност е само предусловие за по-късната обработка на стихотворението, един вид подстрочник в проза, който тепърва ще трябва да става лирика, а за да стане лирика, преводачът трябва да изживее самия оригинал преди всичко като тонално-емоционално съзву чие, като настроение в определена гама и образно-визуална даденост, като музика в думи и чувства, загатнати със символи и образни сравнения. Никога едно стихотворение не остава само превод, то е дело и на преводача, защото транспонирането от един език в друг, от една гама в друга тоналност на римични и ритмични съзвучия раздвижва цялата творческа динамика на един преводач и неусетно той става и съавтор. Неслучайно най-добрите преводи на лирика са дело на поети и едва ли би могло да бъде другояче, защото само те владеят занаятчийската техника на стихоплетството, а тя им позволява преди всичко техническото овладяване на стихотворната структура, сложната орнаментална игра с рими и вокални и консонантни съзвучия, разместването на отделни части или думи с оглед на по-добрия слухово-музикален или образносмислов ефект. Само истинският поет може да постигне функционално въздействието на едно стихотворение с целия негов склад от музикално-слухови, словесно-емоционални и зрителнообразни елементи. Такива са преводите на Иван Вазов, Пенчо П. Славейков, Кирил Христов, Николай Лилиев, Гео Милев и др. В общи черти никой от тях не изневерява на оригинала, но всеки един от тях оставя отпечатъка на своя творчески натюрел, своя почерк на лирична изповед, на живописец и музикант, на стихоплетец, на езиков творец, на художествено майсторство. Особено ярко се откроява личността на истинския творец в трансплантацията на образите от чуждата творба, трансплантация, защото образите са изградени в различните езици на различни плоскости и не всякога могат да се предадат дословно със същите средства, а трябва да се присадят към образни представи с психологическо еднакво въздействие. Тук в много по-висока степен играе роля динамизирането на творческото въображение, пораждането на вдъхновение, защото само по пътя на сраждане с настроението и образния склад от представи може да се даде завършен вид на една стихотворна творба, както ще видим при разглеждането на „Нощем“, „Рибарят" и „Царят на вилите“.

Типологичните аналогии принадлежат към предмета на сравнителното литературознание, което изследва двете страни на всеобщия литературен процес: особеностите на националните традиции и условия и междулитературните връзки. Този клон на литературната наука се разви бързо през последното десетилетие. От началото и средата на 60-те години насам взаимното влияние и връзките между националните литератури все повече излизат на преден план в сферата на марксисткото сравнително литературознание, при което се вземат пред вид новите условия на развитие на световната социалистическа система и постоянно нарастващият дял на социалистическите литератури в световния литературен процес. Изследванията в областта на българско-немските литературни отношения обхващат доста дьлъг период. У нас се появиха няколко студии, посветени на рецепцията на класическата немска литература (Гьоте, Хайне, Т. Ман и др.) в Бъл гария. Налице са статии за възприемане на литературата на ГДР в България и на българската литература в ГДР. Същото не може да се каже за останалите немскоговорещи писатели или обратно - за българската литература в останалите немскоговорещи страни. Взаимните връзки между литературите на ГДР и България са облагодетелствувани от подобното развитие на двете страни от социалистическата общност. Общият им път към социализъм, сближаването на техните национални култури и сътрудничеството в духовната сфера се проявяват и чрез някои паралелни линии на развитие на националните им литератури. Т

Герхард Геземан е сред представителните имена в немската славистика между двете световни войни, следва нейните научни принци пи и направления, като в известна степен спо деля и нейната историческа съдба в годините на Втората световна война. Роден на 16. ХІІ. 1888 г. в Лихтенберг, той завършва висше образование и през 1913 г. защищава в Кил кандидатска дисертация на тема, Магии за дъжд в Германия". Възможността да бъде учител в немската гимназия в Белград го отвежда в Сърбия, където обогатява началните си славистични познания, но поради започ налата Първа световна война е принуден да напусне страната. През 1920 г. защищава в Мюнхен при Ерих Бернекер хабилитационен труд върху открития в 1913 г. Ерлангенски ръ копис" със стари южнославянски (сръбски, хърватски и български) народни песни, две години по-късно бива избран за извънреден професор в Немския университет в Прага, където от следващата година работи като ре довен професор. До 1944 г., когато е пенсио ниран, той ръководи Катедрата по славянски езици и литератури, написва и обнародва различни по стойност изследвания върху руската июжнославянските литератури, провежда две анкети за българския фолклор (1931-1932) и оттогава насам се изявява все по-активно като българист, разширявайки своите творче ски лични връзки с български учени, писатели икултурни дейци. Приет еза дописен член на Сьюза на българските писатели (1939), а в края на този период (1943), обнародва най-зна чителното си балканистично изследване „Не roische Lebensform. Zur Literatur und Wesenkunde der balkanischen Patriarhalitat". Послед ната му българистична публикация (вероят но от 1942 г.) представлява антологията „Siebenundzwanig Lieder des bulgarischen Volkes" (Седемдесет и две български народни песни"). Преживял разгрома на фашистка Германия и запалената от нея Втора световна война, славистът е заставен да напусне Прага, завръща се в Германия и умира на 31 март 1948 г. в Обербайерн 1W. E. Mühlmann. Zum Gedächtnis Gerhard Gesemanns.- Zeitschrift für slavische Philologie. B. XХII, 1954, S. 240-243. 124 Волфганг Геземан, негов син и приемник на българистичните му интереси, един от найизявените днес българисти във Федерална република Германия, издаде в два обемни тома голяма част от славистичното наследство на своя баща. В това представително издание са поместени общо 62 изследвания: седем от тях са посветени изцяло на руската класическа литература, 15 - на южнославянския фолклор, 24 засягат отделни аспекти на балканистичната културна социология (в сравнителен и национално обособен план), 10 разглеждат въ проси на българската и сръбската литература, докато останалите шест студии са тематично твърде разнородни и нямат обединяваща ги проблемна или концептуална рамка. Освен кандидатската дисертация на абсолвента Ге земан „Магии за дъжд в Германия", тук са включени още проучванията „Фолклор и ли тературна история", „Едно е нужно“, „Поглед назад и перспективи“, „Университет и средно училище или славистика без тил“, „Същност на Запада и същност на Изтока".

Изследването на литературните и културните връзки на нашия народ с други народи в миналото е една от важните задачи, които стоят пред нашето сравнително културознание и литературознание. Сборникът „Българо-немски литературни икултурни взаимоотношения през XVIII и XIX век (БАН, Институт за литературата, (София, 1985), резултат от съвместната работа на група учени от НРБ и ГДР, организирана в рамките на сътрудничеството на академиите на науките на двете страни, отговаря на очакванията за приноси в тази област. Осъществен след неколкогодишна дейност, междинните резултати от която бяха обсъдени на организирания през май 1982 г. в София колоквиум, той показва ясно колко продуктивни могат да бъдат добре организираните и координирани изследвания в областта на културното взаимодействие между два народа - брънка в единния процес на духовно развитие на нашия континент. В редакционния увод се отбелязва, че сборникът есамо първа стъпка към написването на научна история на българо-немските литературни и културни взаимоотношения" (с. 8). Тази мисъл оправдава ограниченията в обхвата на анализираните проблеми, някои от които досега са били слабо проучени. Тя подсказва също така, че в сборника са очертани само подстъпи към едно поизчерпателно, многопланово хронологично изследване. Уместно е задълбочено обмисляне както на стойността на тази първа стъпка", така и на правилността на посоката, която тя определя. Не ще и спор, съдържащите се в сборника 21 статии дават засега най-широка представа за българо-немските литературни връзки през XVIII и ХІХ век. Повечето от тях запознават с резултати от нови научни изследвания на авторите им, поставят нови, в някои случаи дискусионни тези. В значителен брой от тях се показват в нова светлина отделни проблеми на културното взаимодейст вие между двата народа през споменатия период.