страни

Въпросът за характерната подробност се намира във връзка с почти всички важни проблеми на литературното творчество и, разбира се, значителна степен с проблема за сбитостта в прозата, за сгъстената, синтетична проза. B Ненужно еда подчертаваме, че подробността, която оживява случ ката, събитието, характера, която ги индивидуализира, но същевре менно типизира, ев основата на онова, което отделя реализма както от натурализма, така от схематизма и опростителството в различните им видове. Известно е, че белетристът, изправен пред живота, който трябва да пресътвори, най-напред се сблъква с огромен брой подробности. В многообразието на човешките действия, в многобагрието на тоновете, които изпълват атмосферата, в плетеницата на човешките изживявания писателят би трябвало да се ориентира и да ги пресъздаде в своето проп ведение. Ние знаем колко е сложна действителността както в голямот безкрайното, така и в малкото, в откъса, дори в микроскопическоль В един къс пролетна трева има толкова много живот и багри и смисъ че както е известно, древните японски художници са създали цяла школа

Развитието на съвременната българска литература и открояването на различни творчески насоки в нея изискват все по-настойчиво разглеждане на въпросите на стила от нашата теоретическа мисъл. Далече сме от илюзията, че ще разрешим въпроса. Ще сме доволни, ако само успеем да изтъкнем някои негови страни. Стилът е костелив орех. Той не се подчинява на сухи догми, на пе дантична разсъдъчност. Към него трябва да се подхожда с по-широки разбирания за изкуството. Отделната формула не може да побере в себе си богатството на стиловете. Преди да извличаме закони за същността, силата и действието на стила, трябва да проникнем в живата тъкан на художествените явления.

Докато преди Девети септември 1944 г. в чужбина бяха известни само преводите на най-изтъкнатите представители на нашата класика като Иван Вазов, Пенчо Сла вейков, Елин Пелин, Йордан Йовков, а в отделни антологии и към 40 други автори, то сега ние можем да констатираме със задоволство факта, че за изминатия 20-годишен исторически период са издадени повече от 1450 тома българска проза, поезия и драма на 57 чужди езика в общо 24 000 000 екземпляра.

Не може да се каже, че българската литература е позната в западноевропей ските страни. За това най-ярко показват понякога твърде странните бележки, които се появяват в някои западни издания, и то сериозни, като „Ларус мансюел" например за нашата литература, в които освен груби фактически грешки, намираме и такива оценки, които направо будят и недоумение, и усмивка. Нима не беше действително просто комичен краткият очерк за българската литература в разкошното издание на голямото парижко издателство Ашет „Съвременните литератури в света", което своевременно беше отбелязано и на страниците на „Литературна мисъл "? Но дали тук, в статията на този автор, Бернар Жорж, нямаше и някаква умисъл? Много неща, които съдържаше този текст, ни дават решително основание да предполагаме известна умисъл.

Поетическото наследство на Пенчо Славейков е благодатна тема за изучаването на творческия процес. Да се изяснят психичните функции на Сла вейковата поетическа личност с оглед на художествен текст, писма, документи, спомени и т. н. - ето една основна проблема, която стои пред нашите литературоведи. Тези функции определят основните психични звена на неговата творческа система, те изясняват психомоториката на поета, неговата творческа психограма. Обяснението на поетическото дело на Славейков не може да се постигне само в рамките на най-общите констатации и със средствата на една терминология, в чиито основни езикови структури-определения в повечето случаи няма достатъчно научно съдържание. Творческата система на поета, обяснявана в редица студии и статии, се нуждае, според мен, от преразглеждане.

Деловият план, препоръчан от Международното сдружение за изуча ване на европейския Юго-Изток, съдържа също сравнителни изследвания в областта на балканските литератури. Макар идеята за това да е твърде щастлива, струва ми се, обаче, че задачата ще бъде трудна за изследователите, ако се пренебрегнат известни предварителни мерки, необходими да се вземат, в бързината да се стигне до изводи, които очевидно биха били твърде приблизителни. Ще трябва, според мене, да се установи най-напред методологията в реда на издирванията с цел нищо да не бъде предоставено на случайността, като още от самото начало се отстрани евентуалността от изпадане в грешки, евентуалност, която би била, мисля, несъвместима с преследваната чрез този вид работа, цел. Излишно е да казваме, че всеки изследовател, който би се впуснал в подобна дейност, стои изправен пред огромни трудности. Защото може без преувеличение да се твърди, че литературите на балканските народи са съще ствували и са се развивали в затворен кръг, без явни отношения помежду им. Разликата в език, религия и култура е издигала често непреодолими прегради, които са възпрепятствували свободния обмен между интелигенцията" на етническите общности на Балканите. Империите, които са се редували през ековете, не са могли да претопят в едно единствено горнило разнородните елементи на тези народи, които, макар да са живели понякога под една и съща политическа власт, са се развивали по посока на собстве ната си съдба. Особено още от началото на XIX в. националното пробуждане, което бележи живота на всеки балкански народ и последвалите го борби, издълбаха дълбока пропаст между интелектуалците от този край на света; балканските литератури прочее се видяха твърде отдалечени едни от други, бих казал дори, в известни случаи ожесточено противоположни едни на други. Това обяснява защо елитът на балканските страни не се познаваше, и с редки изключения, никоя балканска страна не прояви интерес да опознае литературата на своя съсед. Трябва да прибавим също, че вни манието на всяка страна беше привлечено от блясъка на големите световни литератури, които служеха за образец на литераторите.

„Септемврийска поезия" - така Георги Бакалов най-напред, а след това Иван Мешеков и други нарекоха стиховете и разказите на Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и Асен Разцветников, появили се в „Нов път" като пръв поетичен отглас на величавите и страшни септемврийски дни. След време към „септемврийските" творци литературните критици започнаха да прибавят Гео Милев и другите поети от „Пламък“, Крум Кюлявков и останалите сътрудници на Звънар", Антон Страшимиров и начеващите поети и писатели от „Ведрина“.... Вече повече от четири десетилетия Септември е постоянна и нестарееща тема в нашата поезия и проза, а септемврийската литература - като нов, естетиче ски обособен момент в литературното развитие - една от важните проблеми на литературната история и критика. За най-ярък и характерен, истински „септемврийски“ етап се взема (него именно и съвременниците са нарекли „септемврийски") периодът от 1923 г., непосредствено след въстанието до априлския атентат 1925 г. Като се изхожда обаче от самия конкретен исторически момент, от приблизително еднаквото осветление на септемврийската тематика, от сходните или еднакви естетически позиции и художествени задачи на септемврийските творци, би могло да се прибавят към този характерен етап и една-две години по-късно - след април ския атентат докъм 1927 г. - с дейността на Страшимиров във „Ведрина".

Можем съвсем определено да кажем, че съвременната буржоазна литературна наука се намира в едно своеобразно statuquo di compromesso e di increatività, което се дължи на няколко фактора: динамичното развитие на точните науки, девалвацията на буржоазната идеология, консолидирането, развитието и поголямата гъвкавост на материалистическите концепции, кризата в еклектичната структура на буржоазната наука и в нейния оперативен апарат, отнемането на „откривателската инициативност" на тази наука, която тя си бе присвоила в различните сфери на човешката дейност, и т. н. Разбира се, трудно бихме могли да обхванем в рамките на една студия всички елементи на това статукво“, както и неправилно би било да се смята, че всичко, което протича в територията на буржоазната литературна наука, принадлежи само на нея и е нейно откритие. Внимателният поглед лесно би забелязал перифразата на много марксически наблюдения, чийто исторически живот е не само по-продължителен, но и по-богат на инвенции и оригинални находки, обясними за революционната природа на всяка прогресивна и постоянно развиваща се наука. Ето защо нашата цел ще бъде откриването на ония основни посоки, които очертават границите на търсенията и амбициите, на постиженията и слабостите, даващи облика на съвременната буржоазна литературна наука. При изследване от подобен информативно-критически характер, поставящо си като задача да даде систематизирана представа за това, което става на Запад след Втората све товна война, са естествени и допустими известна незадълбоченост и пропуски в наблюденията. Основен обект на изследване за съвременната буржоазна литературна наука е предимно формата на художественото произведение, неговият текст, стилът на „образно-езиковото“ изразяване. Всички по-известни направления - като немската, испанската и швейцарската „стилова" критика, течението „упражнение върху написаното“, обединено около тезисите на френския поет Пол Валери, англосаксонската нова критика и др. - гледат на литературната критика като на техника, която е затворена в продължителния и единствен контакт с художествения текст. За тях самостоятелна цел се оказва „органическата формална същност" на произведението, „безличните структури“, които нямат нищо общо с психологическото, идейно-естетическото и социалното съдържание, защото само те са способни да материализират видимия конфликт между „структурата и линеарния пласт на текста“, вътре в който се намират „двойствените значения на образите“. Познанието за тези значения е от особена важност за критическото изследване, тъй като (по думите на Ришард) те и само те могат да обединят „тоталността“ на художествената форма, която е определяща за едно произ ведение.

Въпросът за „непознатия Чинтулов" има любопитна предистория. Затова ще започна с нея. .. През 1899 г. в кн. 2 и 3 на сп... Илюстрация светлина" излиза статията на М. Греков „Добри Петров Чинтулов. Народен поет (Материали за биографията му)", подписана с псевдонима „Стоян Чакъров“. По-късно с известни допълнения тази статия-спомен епоместена в „Юбилеен сборник на българското народно чита лище „Зора" в гр. Сливен...С., 1910". Греков, който е бил колега на Чинтулов през 1872-1873 г. и е поддържал приятелски контакт с него, дава интересни данни за неговия живот, за педагогическата и обществената му дейност. Някои изследователи на поета се отнасят с недоверие към спомените на този пръв сериозен биограф на Чинтулов. Скептицизмът им, и това ще се опитаме да докажем, е неоснователен. Освен сведенията за борческото настроение на Чинтулов през 70-те години на миналото столетие голяма стойност в статията на Греков има и друго - стремежът на автора да се добере до библиотеката, архива, до всичко, което е останало след смъртта на първия ни революционен поет. Греков посещава Сливен, среща се с родственици и близки на Чинтулов, разпитва ги, моли ги да му дадат или покажат ръкописи и вещи на поета. Защото е знаел, че след смъртта на покойний (Чинтулов - б. м.) са останали цял куп всякакви книжа, които са отишли по разни ръце, а държани били те в голям безпорядък". Оказва се, че библиотеката на Чинтулов е разпръсната. От нея остават около десетина книги и периодични издания, на някои от които поетът е бил спомоществовател - „Писменик" (Писмовник), сочинен от Сава И. Доброплоднаго.. Земун, 1853“, „Критически издиряния на историята българска на Ю. И. Венелина...Преведе от руский Ботю Петков. Ч. I, II. Земун, 1853 (абонат на книгата е Ив. Чинтулов, брат на поета), „Тръговско ръководство. Превод А. П. Гранитскаго. Цариград, 1858“, „Додатъци на Златния извод или различни економически, поучителни и многополезни наставления за домостроителство, готварство и лекарство. Ч. П. Белград, 1874" и др. Същата е участта и на архива на поета. Греков прави последни усилия да спаси поне онова, за което има данни, че все още не е отишло на купището. От Гавриил Милков, зет на Чинтуловия брат, получава една тетрадка, намерена „между вълната, която бе за влачене.

Една от големите опасности, които крие литературната история, е не пренебрегването и забравата на някои факти от литературното минало, както често сме свикнали да мислим, а това, че съзнанието на съвременния читател не е застраховано от подмолите на литературнокритическите етикети и щампи. Така твърде често това литературно минало изпъква пред нас като галерия от застинали дадености, а не като живо, променящо се, вълнуващо ни цяло. В този факт можем да открием една от причините за предубеденото читателско отношение към класиче ските" автори - трупаните в продължение на години бариери от литературнокритически оценки лишават читателя от възможността да види нечие творчество в светлината на неочаквани, актуални за новото време ракурси. Посочената опасност застрашава не само непредубедения чи тател - нерядко в плен на установени и остарели концепции се оказва и самата литературна критика. Свидетели сме на не един и два случая в българската литературна история, когато изли зането от описателната парадигма на даден тво рец е почти невъзможно. Израз на необходимостта от актуална преоценка на минали литературни факти и включ ването им в една нова оценъчна система е излязлата в издателство „Народна просвета" книга на Румяна Йовева „Г. П. Стаматов. За някои страни от поетиката на разказа". Една от основ ните задачи за разлика от първото посве тено на Емилиян Станев нейно изследване сега е съобразена с устойчивостта" на Стаматовия Литературнокритически образ. Още в началото е необходимо да споменем, че независимо от това, дали се обръща към творчеството на един „не- завършен" в читателските възприятия творец, или към христоматиен" автор, Р. Йовева съу мява да изгради критически текстове, чието безспорно качество е не студената изследова- телска обективност, а ненатрапващият се личен интерпретационен патос. Мястото на Г. П. Стаматов в българската литературна история е особено. Както отбе лязва и авторката, той е неразбиран от съ временниците си. Това неразбиране в по-късно време се пренася в недооценяването на произ- веденията му и по-точно - в коментирането само на някои и премълчаването на други страни от творчеството му. В сравнително немного- бройни изследвания литературната критика е съз дала един устойчив образ" на писателя, благодарение" на който ние мислим за Стаматов найчесто с понятия като „песимист“ и „телеграфен стил". Както пише Р. Йовева, налага се впечатлението, че мястото на писателя в българската литература не е оценено по достойнство, че в миналото и днес авторът остава в пери- ферията на литературното внимание, изтласкан там от страстни отрицателни критики на съ временници, от непълни отношения, авторката подхожда към Стаматов от гледна точка на функционално най-натоварения компонент на не говия разказ - персонажа. Именно героят, издигнат до тип човешко поведение и обусловен от множество конкретни фактори, но несводим в своите по-общи значения до тези фактори, именно героят-тип по своеобразен начин контролира всички останали елементи от поетиката на Стаматовия разказ. Тази особеност на не говото творчество дава възможност на Р. Йовева да го ситуира в литературния контекст на 90-те години на миналия век и да потърси спецификата в раждането на два различни под хода на типологизуване в нашата литература - този на Ал. Константинов и този на Г. П. Стаматов. Ако Бай Ганьо е активният, динамич ният нашественик", който пренася във всяка ситуация своята среда, своите мащаби, то ге роят на Стаматов е подчертано статичен - в своя дом, в своя град. Ако Алековият герой, макар и да надхвърля конкретно-историческото, остава в рамките на националния модел (нещо повече - живее" благодарение на тези рамки), то героите от „Идилия", „Два таланта“, „Нарзанови“ и др. все по-активно губят своите национални черти, стават все по-универсални. „У Стаматов национално-социалният тип се пре връща в универсално-психологически."

Изследването на литературните и културните връзки на нашия народ с други народи в миналото е една от важните задачи, които стоят пред нашето сравнително културознание и литературознание. Сборникът „Българо-немски литературни икултурни взаимоотношения през XVIII и XIX век (БАН, Институт за литературата, (София, 1985), резултат от съвместната работа на група учени от НРБ и ГДР, организирана в рамките на сътрудничеството на академиите на науките на двете страни, отговаря на очакванията за приноси в тази област. Осъществен след неколкогодишна дейност, междинните резултати от която бяха обсъдени на организирания през май 1982 г. в София колоквиум, той показва ясно колко продуктивни могат да бъдат добре организираните и координирани изследвания в областта на културното взаимодействие между два народа - брънка в единния процес на духовно развитие на нашия континент. В редакционния увод се отбелязва, че сборникът есамо първа стъпка към написването на научна история на българо-немските литературни и културни взаимоотношения" (с. 8). Тази мисъл оправдава ограниченията в обхвата на анализираните проблеми, някои от които досега са били слабо проучени. Тя подсказва също така, че в сборника са очертани само подстъпи към едно поизчерпателно, многопланово хронологично изследване. Уместно е задълбочено обмисляне както на стойността на тази първа стъпка", така и на правилността на посоката, която тя определя. Не ще и спор, съдържащите се в сборника 21 статии дават засега най-широка представа за българо-немските литературни връзки през XVIII и ХІХ век. Повечето от тях запознават с резултати от нови научни изследвания на авторите им, поставят нови, в някои случаи дискусионни тези. В значителен брой от тях се показват в нова светлина отделни проблеми на културното взаимодейст вие между двата народа през споменатия период.