балканските

Преди две години, когато се набелязваха различните секции на Първия международен конгрес по балканистика и се съставяше най-обща схема на тяхната проблематика, можеше само да се предположи големият интерес, който ще предизвикат някои от замислените доклади. Тогава още липс ваше ясна представа за така широките граници на проблематиката, която имат отделните клонове на балканознанието - една комплексна наука за историята, културата, литературата, езика, изкуството и фолклора на балканските народи, за исторически създалите се и все по-интензивно обогатяващи се взаимоотношения помежду им, за техните трайни връзки с други народи и други национални култури. Сега, когато конгресът успешно приключи своята работа, добре разбираме колко още съществени проблеми и въпроси (някои от тях само поставени в докладите или дискусиите) предстои да бъдат решавани и осветлявани от съвременни научни позиции, за да се очертаят правилно всички общи моменти във вековното развитие на балканските народи, като се преодолеят наслоените в миналото погрешни концепции и констатации. Един от несъмнените положителни резултати на Първия международен конгрес по балканистика е, че даде сериозен тласък в това направление. И още нещо: в дните от 26 август до 1 септември 1966 г. конгресът превърна взаимното колегиално уважение между отделните делегати в традиция, която следва да бъде укрепвана от всички като главно необходимо условие за нашите по-нататъшни проучвания и творчески срещи. Защото, ако сега, когато сме в самото начало на по-интензивното и съвместно изследване на проблемите на балканистиката, тази атмосфера осигури спокойно и делово обсъждане на различни, понякога твърде специфични въпроси, утре непременно ще ни даде възможност за небивало преди взаимно опознаване и изучаване на отделните балкански литератури и култури.

Поради многовековното чуждо потисничество, българската народност претърпява своеобразно обществено-историческо развитие. Националното ни възраждане започва едва през втората половина на 18 век. Затова пък културно-историческите процеси оттогава насам стават особено интензивни. Само за едно столетие (1762-1878) националната творческа мисъл преминава през няколко етапа, за да се извиси скоро до големи висоти. Продължавайки възрожденските традиции и литературната наука от началото на нашия век бързо разширява своята проблематика, възприема надеждни принципи за по-цялостно интепретиране на културно-естетическите явления и процеси. Както големите възрожденски писатели критици, така и неколцината академично школувани литературоведи след Освобождението проявяват редица верни разбирания по отношение многообразните предпоставки за формиране на българската национална култура и литература, по отношение взаимовръзките и взаимообусловеността на идейно-художествените фе номени на отделните народи. Насочвайки изследователския си поглед към проблемите на националното ни възраждане, първите големи български ли тературни историци осъзнават, че те не могат да бъдат и всестранно вярно осветлени, ако не се държи сметка за сходните процеси и явления в съсед ните страни - Гърция, Сърбия, Румъния, Русия, с които народът ни е об щувал по различни пътища, чрез многообразни форми.

Деловият план, препоръчан от Международното сдружение за изуча ване на европейския Юго-Изток, съдържа също сравнителни изследвания в областта на балканските литератури. Макар идеята за това да е твърде щастлива, струва ми се, обаче, че задачата ще бъде трудна за изследователите, ако се пренебрегнат известни предварителни мерки, необходими да се вземат, в бързината да се стигне до изводи, които очевидно биха били твърде приблизителни. Ще трябва, според мене, да се установи най-напред методологията в реда на издирванията с цел нищо да не бъде предоставено на случайността, като още от самото начало се отстрани евентуалността от изпадане в грешки, евентуалност, която би била, мисля, несъвместима с преследваната чрез този вид работа, цел. Излишно е да казваме, че всеки изследовател, който би се впуснал в подобна дейност, стои изправен пред огромни трудности. Защото може без преувеличение да се твърди, че литературите на балканските народи са съще ствували и са се развивали в затворен кръг, без явни отношения помежду им. Разликата в език, религия и култура е издигала често непреодолими прегради, които са възпрепятствували свободния обмен между интелигенцията" на етническите общности на Балканите. Империите, които са се редували през ековете, не са могли да претопят в едно единствено горнило разнородните елементи на тези народи, които, макар да са живели понякога под една и съща политическа власт, са се развивали по посока на собстве ната си съдба. Особено още от началото на XIX в. националното пробуждане, което бележи живота на всеки балкански народ и последвалите го борби, издълбаха дълбока пропаст между интелектуалците от този край на света; балканските литератури прочее се видяха твърде отдалечени едни от други, бих казал дори, в известни случаи ожесточено противоположни едни на други. Това обяснява защо елитът на балканските страни не се познаваше, и с редки изключения, никоя балканска страна не прояви интерес да опознае литературата на своя съсед. Трябва да прибавим също, че вни манието на всяка страна беше привлечено от блясъка на големите световни литератури, които служеха за образец на литераторите.

Проблемата за Просвещението е изяснявана по-пълно върху материал от историята му в западноевропейските страни. В тях то възниква и се развива през XVIII в. като сложно идеологическо течение. Свързано е с разпадането на феодалното общество и преодоляването на средновековната схоластика, с развитието на буржоазните нации. Има противоречива философска мирогледна основа. Независимо от отделни различия в социално-политическите и философските си разбирания просвещенците утвърждават силата на разума и научната истина, издигат в култ свободата на човешката личност и равноправието на жената, с което подготвят едни от важните психологически предпоставки за буржоазнодемократичните революции в Европа. В областта на художествената литература и критика Просвещението стимулира реалистичното изобразяване на определени социални явления, изграждането на художествени образи с активно отношение към социално-политиче ските и философскоидейните въпроси на времето. Съвременната литературна наука потвърждава правомерността на термина „просвещенски реализъм като най-обща характеристика на връзката на реалистичното направление с художествено-естетическите принципи на Просвещението. Същевременно счита се за правилно тези принципи да бъдат съотнасяни и към други литературни направления, поради което в редица проучвания се изясняват черти на „просвещенски сантиментализъм“ и „просвещенски романтизъм“. През последните години методологическата постановка на проблемата за Просвещението се обогати и продължава да се обогатява с наблюдения относно историческата му съдба в други етнически и географски обособени региони. През 1968 г. в Париж и Москва се състояха две особено важни научни конференции. Първата от тях бе посветена на ролята на Просвещението при формирането на национално съзнание у народите на Югоизточна Европа, а другата - на съответни въпроси из историята на източните литератури. Установи се, че и в тези региони Просвещението запазва основните си характерологични черти и навсякъде се свързва с прехода към капитализма, с формирането на буржоазните нации и национални култури, с обособяването на националното съзнание. В предговора към „Труды Межвузовской научной конференции по истории литератур зарубежного Востока“ се казва: „Из докладов и выступлении на конференции явствовало, что в странах Востока накануне нового времени и в новое время обозначилась эпоха подъема в общест венной мысли и литературе, связанная с кризисом феодализма. Эта новая эпоха носит боевой 64 наступательный характер.

Реализмът в литературите на балканските народи има по същество характера, който има и в другите европейски литератури. Но поради особените условия на живот и развитие в балканската зона той има и своя специфика, свой релеф и свои развойни линии. Изследвайки реализма в литературите на различни народи, желая найнапред да отбележа, че не може да се приеме доста разпространеното в някои среди мнение, според което съществували народи с романтично художествено съзнание и народи с реалистично художествено съзнание и съответно национални литератури с предимно романтичен характер и национални литератури с предимно реалистичен характер. Като направления романтизмът и реализмът са исторически категории, те не могат да бъдат „трайни“ направления в отделни литератури, при което едното представяло отклонение от другото и обратно, а се появяват в съответен момент от литературно-историческото развитие.

The text examines the issue of "situating“ the Greeks’ national self-identification between the historical past’s understanding belonging to the East, and the historical present/future corresponding with the West. The sources, on which the paper is based, are original texts by philosophers, historians and intellectuals from the end of the 19th century and the first half of the 20th century, as well as studies and commentaries by contemporary culturologists, historians and philologists. The second kind of sources is new, unknown and often radically re-evaluates and re-arranges the schemes and constructions of the late 19th century. The spatial and temporal "stretching“ of the topic allows the pinpointing of characteristic moments in its development, an outline of the common points, as well as a new interpretation of the set of problems related to Occidentalism.

The Ottoman legacy is a curious topic in Bulgarian cultural studies. Despite the overall quest for prestigious legacies and heritages (Antique, Thracian, even Byzantine, not to mention Slav and Proto-Bulgarian), it is still neglected and even rejected. Mass consciousness admits some traces and influences in the field of material culture, in cuisine, rarely in traditional costumes and even more rarely in customs. The Ottoman legacy is often seen as a "legacy of shame" from which modern Bulgarians should deliberate themselves. The paper is trying to deal with some aspects of the complex problem of interferences, border phenomena, mechanisms and arguments that deny the Ottoman legacy. It focuses on some cases in which rejection in fact appears to be confirmation, like when one's own identity is based on the rejection of some other identity (Ottoman, Turk, Muslim) using its proper matrix. Not infrequently own "high" traditions are succeeded by foreign "low" traditions in a text and a situation. In other instances one could trace curious coexistence of rejection and glorification of the alien and Turk in particular. This was typical for some canonical literary works, dedicated to the struggle for national independence (such as the memoirs of Zachari Stoyanov), and for modern text of culture too. The author attempts to see these phenomena in the context of national mythology. All of us are inclined to think of national mythology as built mainly on the basis of narrations of the great ancestors' glorious deeds. The narrations of suffering and traumatic events that consolidate the community through other mechanism supplement the general picture. It is not so obvious that some important events in which "ours" overcome "enemies" are either missing, or appear later, or are presented modestly. Other victories, either real or easy to imagine, do not have the place we expect them to have. The present paper points at some similar cases in Bulgarian context and some possible explanations. Bulgarian national mythology's main plot is the abducted treasure narrative - Bulgarians were first and foremost victims and then liberators and avengers. This plot has its inverted mirror image variations in which heroic Bulgarians abducted "other's" women, books, faith. It had its ground in history, but its presence in national mythology is limited, the reasons for that being rather complex and not so clear. In certain cases they have to do with so called ressentiment. One of these inverted mirror image variations of the abducted treasure plot unexpectedly became actual in the late 20th century in connection with the name change of the Muslims in Bulgaria. These events have enormous myth-generating capacity that can go in diametrically opposed directions and have not yet fully shown its potential.

The aim of this study is to present and find the historical place of some of the Balkan utopias created by Greeks and Bulgarians during the 18th,19th and 20th century. The focus falls on a way of thinking,which although marginal and eclectic, existed in its own time and helps to make clear the difficult process of the building of modern ideologies.Attention is paid to the mechanism which transfers the utopias of the future, born elsewhere, into the Balkan space as well as to the social and cultural circumstances that help to build the ideal picture of the future.The author studies the problem of the role of history and memory in the imagined communities as an expression of the relation between history and utopia,as well as the relation between utopia and eschatology.The examples that are studied testify to the comparatively quick reaction of some of the representatives of the Balkan intelligentsia to what is happening in the sphere of the utopia in other countries.Texts which aim at living up to the existing expectations, while at the same time making an attempt to turn them into instruments are created.The conclusions of the analysis of the utopian texts allow elaborations concerning the level of the political culture as well as about the different tendencies in the idealogical and political life, which caused combinations of views and tastes that are paradoxical at first glance.