Сравнителното

Значителните постижения на човечеството в областта на културата не са резултат от изолирани творчески процеси сред отделните народи. Народите, и тогава, когато са градили стени като китайската, са общу вали помежду си: те използуват и асимилират ценности, създадени от Други народи, развиват свое и заето по-нататък и сами предлагат завое ванията си в областта на културата на други народи. Така с общи усилия се е градила и се гради общочовешката култура. Литературата си народите творят по същия начин: от една страна, върху нея слага отпечатък племенният, народностният или национал ният гений; от друга страна, обаче се използуват и развиват литературното наследство на човечеството и множество прояви на разноезичната съвременност; творейки по тоя начин литературата си, един народ прави своя влог в световната литература, като предлага произведения и на чужди читатели и влияе и върху чужди автори. за Дължим да отбележим, че националното своеобразие на отделните литератури не е пречка за разнообразни влияния във всички посоки. Литературните взаимодействия обогатяват литературите, допринасят по-бързия им растеж, досегът с чуждото произведение често е досег на огниво до кремък. Литературните взаимодейтвия са особено характерни за нашата съвременност поради засиленото общуване между народите, масовите преводи на литературните произведения от един език на друг, изучаването на чужди езици като необходима съставка на съвременното образование. При това положение литературознанието не би могло и не би трябвало да се ограничи във фактите и процесите само на една отделна литература. Дори, изолирайки тези факти и процеси, то не би могло да ги представи в пълна и правдива светлина, да стигне до всичките им първоизвори и до онези ручейчета, които увеличават течението на общия поток, и да проследи цялото им значение, ако те преминават и в други литератури. Изолираното разглеждане на литературите, техните периоди, автори и произведения не дава възможност да се разкрият голям брой явления, процеси и закономерности, които стават явни само ако се съпоставят явленията, процесите и закономерностите в няколко лите ратури. Явленията получават яркост, величина и релеф при сравнение с подобни явления.

Интересът, който проявява нашето литературознание към връзките ни с нашите съседи в миналото, е отраден факт. Той свидетелствува за вниманието, с което лите ратуроведите у нас се обръщат към найхубавите и ползотворни прояви на дружба и приятелство между балканските народи. Освен това тоя факт свидетелствува, че се разширява тематичният периметър на нашето литературознание; той е израз на стремежа на нашата литература да намери свое място в един по-широк литературен контекст. Затова първият въпрос, който възниква при запознаването ни с наскоро излязлата книга за българо-сръбските литературни отношения през XIX в., е дали тя отговаря на изискванията на една толкова важна и сложна задача. Трудът на Конев се състои от две части. Първата - Голямото начало" съдържа четири глави: 1. Книжовен обмен между българи и сърби. 2. Преведени и побългарени произведения. Характер и значение. 3. Творческият път на П. Р. Славейков и сръб ската литература. 4. Сръбски учители в България. Книжовна и културно-просветна дейност. Във втората част, която се нарича В подкрепа на реализма в литературата", са включени главите: 1. Прикосновения с драмата. 2. Любен Каравелов в развитието на сръбската реалистична повест. 3. Преди изгрева на свободата.

Преди две години, когато се набелязваха различните секции на Първия международен конгрес по балканистика и се съставяше най-обща схема на тяхната проблематика, можеше само да се предположи големият интерес, който ще предизвикат някои от замислените доклади. Тогава още липс ваше ясна представа за така широките граници на проблематиката, която имат отделните клонове на балканознанието - една комплексна наука за историята, културата, литературата, езика, изкуството и фолклора на балканските народи, за исторически създалите се и все по-интензивно обогатяващи се взаимоотношения помежду им, за техните трайни връзки с други народи и други национални култури. Сега, когато конгресът успешно приключи своята работа, добре разбираме колко още съществени проблеми и въпроси (някои от тях само поставени в докладите или дискусиите) предстои да бъдат решавани и осветлявани от съвременни научни позиции, за да се очертаят правилно всички общи моменти във вековното развитие на балканските народи, като се преодолеят наслоените в миналото погрешни концепции и констатации. Един от несъмнените положителни резултати на Първия международен конгрес по балканистика е, че даде сериозен тласък в това направление. И още нещо: в дните от 26 август до 1 септември 1966 г. конгресът превърна взаимното колегиално уважение между отделните делегати в традиция, която следва да бъде укрепвана от всички като главно необходимо условие за нашите по-нататъшни проучвания и творчески срещи. Защото, ако сега, когато сме в самото начало на по-интензивното и съвместно изследване на проблемите на балканистиката, тази атмосфера осигури спокойно и делово обсъждане на различни, понякога твърде специфични въпроси, утре непременно ще ни даде възможност за небивало преди взаимно опознаване и изучаване на отделните балкански литератури и култури.

Макар и с дълголетни традиции, сравнителното литературознание привлича през последните години все по-широк кръг представители на историко-литературната, критическата и тео ретико-естетическата мисъл. В усилията да бъдат изучени общите и специфични закономерности на литературното развитие, да бъдат осветлени от повече страни художествените явления, и като резултат на национални, конкретно-исторически условия, и като феномени, в тъканта на които намираме много сходно, дошло от непрестанните взаимоотношения със завоюваното от други народи, сравнителната интерпретация се оказва все по-резултатна. Безспорен принос втая насока дава марксическото литературознание, което, преодолявайки ограничеността на буржоазната компаративистика в миналото, в спор със съвременни идеалистически концепции и методи, поставя на широка обществено-историческа, културно-социологическа, философскоестетическа основа сравнителното разглеждане на художествените процеси и произведения. По такъв начин се разкриват не само предпоставките и движещите сили за развитието на нацио налните литератури, но въз основа на тяхното изучаване се идва до по-пълно осветление на обшите процеси, характеризиращи литературния живот на много страни и народи.

Два неотдавнашни международни конгреса - Белградският конгрес на (международната) Асоциацията за сравнителна история на литературата (АСИЛ), 1967, и Пражкият Шести международен конгрес на славистите, 1968, актуализираха проблематиката на сравнителното литературознание, изправиха ни пред необходимостта да изясним недвусмислено отношението си към тази наука. На Белградския конгрес е прието предложение да се изработи колективен труд по сравнителна история на европейските литератури, Литературният институт на Унгарската академия на науките епоел пълномощия от АСИЛ и задължение да координира научно и административно работите, а в Будапеща вече се подготвя за издаване първият том от поредица сборници, които разглеждат предварителните проблеми. На Пражкия конгрес пък е лансирана от съветската делегация идея за написване колективна история на славянските литератури, струва ми се, без да реализира толкова определен успех. Макар всяко от начинанията да е самостоятелно в организационно отношение, налице е вътрешна връзка между тях. Успехът на първото начинание трябва да ни подтикне да разработим второто: от обективността и научните достойнства на славянската литературна история ще зависи как славянските литератури ще бъдат представени в сравнителната история на европейските литератури.

В областта на марксическата теория на сравнителното изучаване на литературите съвременната съветска наука разполага с немалки завоевания (трудовете на В. М. Жирмунски, Н. И. Конрад, М. П. Алексеев, Д. С. Лихачов, М. Б. Храпченко, Н. Г. Неупокоева, Р. М. Самарин). Направено е наистина много и всички се позоваваме на тези завоевания. Но постигнатото трябва да се развива, като се преодоляват грешките и се поставят нови проблеми. Съществуват още много нерешени, спорни въпроси, които имат важно теоретическо значение и се нуждаят от по-нататъшно обсъждане. Към този кръг въпроси спадат: понятието сравнително изучаване на литературата, основните типове сравнителни изследвания, тяхното разграничаване и връзки, методологическите им принципи. Ще започнем с това, че трябва по-точно да определим предмета на сравнителните литературни изследвания, термина и понятието „сравнително изучаване на литературата“. Да не се обръща внимание на тези въпроси, да се смята, че те нямат значение, е много погрешно. Терминът е свързан с понятието, а без понятия няма наука. Буржоазната компаративистика разделя и противопоставя така нареченото сравнително литературознание, свеждано най-често до изучаване на литературните връзки, влияния, и общото литературознание, което включва изуча ването на типологическите литературни явления. Подобна позиция се дължи на липсата на конкретно-исторически подход към литературата и, разбира се, е неоснователна - тя механически разединява единния процес и не може да даде научни резултати. В съветското литературознание се изказват различни мнения относно предмета на сравнителното изучаване на литературите. Най-приемливо е становището, отразено например в трудовете на В. М. Жирмунски - за различните типове литературни отношения. Като разграничава, но не противопоставя литературните връзки и типологическите сходства ученият с основание ги счита за обект на сравнителното литературознание.

Може би още в началото трябва да се изтъкне, че самото название сравнително литературознание“ е будило и продължава да буди сериозни възражения. И действително то не е от най-сполучливите. Сякаш узурпира правото на сравнение, неизбежно, както знаем, при всяка критическа оценка. Но тъй като то вече доби гражданственост, трябва да го възприемем като условен термин, означаващ една област от литературознанието, която, най-общо казано, проучва зависимостите, връзките, аналогиите и сходствата, а съответно и разликите между литературните явления, принадлежащи към различни национални литератури. От втората половина на XIX в. връзките между отделните национални литератури стават все по-очевиден факт. Но още през първите десетилетия на миналото столетие за съществуването на тези връзки започва да говори по-определено Сент Бьов, а преди него френските енциклопедисти вече загатват за някои прояви на литературните взаимоотношения, което лесно можем да си обясним с насочеността на научната им мисъл, опряна върху многообразен и многонационален материал. Неслучайно изтъкнатият съвременен френски компаративист Рене Етиамбл (Rene Etiemble) говори за „енциклопедичното призвание на компаративиста“. През годините 1827-1830 Гьоте, развивайки някои мисли на учителя си Хердер, заговаря може би пръв за световната литература като жив и постоянно обогатяващ се пантеон на най-хубавите творби, създадени от човечеството. 1 Бързото развитие на етнографията през тридесетте години на XIX в. извършва твърде полезна подготвителна работа. Стремежът към определянето на капитала от световните теми, сюжети, образи, макар и откъснати от по-широк „значеш" контекст, поражда правилната догадка за тясната връзка между литературните явления в цял свят. Митологическата школа на братя Грим разкрива любопитния факт на пренасянето на фолклорни сюжети от древна Индия в Европа. Разните континенти се оказват свързани помежду си с неподозирани порано нишки..

В същност онези от нас, които изследват междулитературни отношения, се ползуват го дини наред от този неотменим арсенал на сравнителното литературознание и изкуствознание. Друг е въпросът, разбира се, доколко тези понятия и термини се усвояват като действително компаративни. Опити за теоретичната им постановка и по-конкретно определение у нас не са правени още, а сравнителното изучаване на европейските литератури през последните сто години ни поднасяше не съвсем убедителни формулировки за най-оперативните от тях. Едва през изминалото десетилетие бе постигната теоретична и методологическа характеристика на компаративните понятия и терминология в съзвучие с една приемлива, съвременна концепция за сравнителния анализ на художествените факти и явления. И преди всичко в трудовете на европейски известния словашки учен, доктора на филологическите науки Д. Дюришин от Словаш ката академия на науките. Необходимостта да се унифицира на днешния етап от литературоведското ни мислене компаративната терминология ме накара от теоретичните разсъждения за сравнително изучаване на литературите на Д. Дюришин да извлека и конкретизирам опре деления и формулировки за най-съществените и най-оперативните компаративни термини. Не толкова да поучавам със заимствувани поуки, отколкото да призова и изразя упование, че е дошло време да започнем работа върху „Речник...и История на българското сравнително 140 Литературознание". Нарочно вместих в едно заглавие две капитални научни изследвания. Защото тяхното изготвяне може и трябва да върви едновременно. Когато терминологията бъде насочена към конкретен материал от националната ни литература, то и самите теоретични, терминологични постановки и определения ще означават разширяване и обогатяване на общото сравнително литературознание... Нито акцентуваният тук „Речник...", нито „История на българското сравнително литературознание" не станаха предходници на подготвяната у нас многотомна История на българската литература. И за това може само да се съжалява. Но те поне спътници трябва да бъдат! Защото рано или късно едностранно утвърждаваният националнолитературен историзъм ще потърси съпоставки с други национални литератури и ще трябва да се съобрази и държи сметка за наднационални“, междулитературни критерии. Искам да започна от най-общото понятие и постепенно да преминем към някои по-частни (отнасящи се до художествения превод например) понятия. И въпреки че не се спирам върху универсални литературоведски термини с определени компаративни аспекти, почти не загатвам сродни понятия от генологията, версологията, стилистиката и други клонове на литературната наука, все пак в тази статия може да намери място съвсем незначителна част от онова, което ще бъде съдържание на бъдещия „Речник на българското сравнително литературознание"... И така понятието компаративистика (съвременна). Литературната компаративистика, или сравнителното литературознание, особено днес прави усилия за реконструкция на световния литературен процес, като синтезира развитието в отделните национални литератури и разкрива закономерностите на това развитие в една по-сложна междулитературна общност. Резултатите от сравнителното изследване стимулират едно повторно, по-обективно и по-всестранно тълкуване на националните литератури. Но междулитературното съжителство е само част от предмета, защото към изследователската си програма литературната компаративистика интегрира и типологическите зависимости.

Примамливо и в същото време ненаучно понятие, поради което употребата му немалко публикации не спомага за изясняването на разностранните взаимоотношения и взаимодействия между националните култури, а оттук - и на развитието им през отделни периоди. В отличие от понятията Европа, европейска култура, европейска цивилизация или даже европейски начин на мислене (съответно живот), които сти мулират всеобщото национално развитие на българския и други народи, европеизирането като методологически тезис подценява в голяма степен или най-малкото заобикаля ролята на родните фактори и традиции в осъществявания през отделните периоди напредък. Hо В този свой смисъл понятието европеизиране" се среща още в края на миналия век, но с по-голяма последователност като критерий за оценка на определени явления започва да се използува между двете световни войни - главно през 30-те и 40-те години. Тогава в различни страни се разискват оживено сложните въпроси за отношенията между Изтока и Запада, за възникването и развитието на онези национални култури в Югоизточна Европа, които са преминали през векове на чуждестранробство. И тъй като изследването на съответните въпроси е изисквало различни явления да се разглеждат сравнително, и то от позициите на господствуващи миналото схващания за решаващата роля на влиянията, понятието европеизиране" бива утвърждавано в едни или други клонове на историографията за съответни етапи епохи, а специално и в сравнителни проучвания. Особено важно при това ,, опитно поле" за изпробването и утвърждаването на самата концепция са главно Русия и новите периоди в историята на балканските култури. И че B e, През последните десетилетия същата изследователска линия се възобновява, като обхваща и други страни и райони, на първо място измененията в третия свят, чиито учени отправят сега едни от резките и добре осмислени възражения срещу произтичащи от тази концепция постановки и решения. Зачестилата употреба на споменатото понятие е свързана и с обогатените възможности на съвременното сравнително обществознание да обясни литературните общности, модели и закономерности в културно-историческите процеси, факти, насоки, явления и интегрални полета в материалната и духовната еволюция на народите. Така и се установява с все по-голяма убеденост, че наименованието не е нищо повече освен понятие за определящата роля и значение на западноевропейските влияния в различни части на света. Оттук и предпочитанието към него в проучвания на американски и западноевропей ски автори, едни от които си поставят дори задачата да превърнат проблема за европеизирането в основно тематично направление на английско-езиковите истоизследвания "