метода

Винаги ме е удивлявало онова почти невероятно равнодушие, с което обикновено се подминават много от литературните факти у нас. Появяват се неизвестни име на, излизат нови книги, поставят се въп роси, а периодичните издания често не само не пишат за тях, а дори не ги и отбе лязват. И това важи не само за преводната литература, неизвестно защо неудостоявана с никакво внимание, а и за немалко работи на български писатели, които са свързани жизнено с развоя на нашето художествено слово. Ето защо, без да съм се примирил, аз вече съм свикнал с тази практика и не се учудвам, че една критическа книга като „Четирма белетристи" от Симеон Султанов, която по служебно задължение трябваше да редактирам, близо година и половина след излизането и остава неотбелязана от литературния печат. Обърнете внимание обаче: казвам неотбелязана, но не незабелязана от читателите, което евече друго. Подчертавам това, защото знам положително, че Въпреки проявеното незачитане към нея, тази книга направи впечатление на всички, които се интересуват от литературна критика и беше приета много добре. И ако Днес се връщам към нея, правя го не толкова за да запълня някакъв пропуск в съзнанието на читателя, а повече поради друга по-важна причина - да отбележа някои положения, които имат принципно естество и дават повод за размисъл. Преди всичко всеки, който зачете Четирма белетристи", ще се съгласи, че това еедна цялостна книга - една книга с физиономия. Известно е, че по начало националната Литература се създава в периодичния печат и се утвърждава чрез него. И това важи не само за малките видове, не само за онова, което е заченато от злобата на деня, а много често и за големите литературни произведения, които оставят трайна диря след себе си, Ето защо за повечето Книги можем да кажем, че се раждат два пъти - веднъж върху страниците на списания и вестници, нерядко в резул тат на една поръка, и втори път обединени от едно заглавие в една обща корица. Тъй като обаче човек може да събере не само онова, което е замислено и осъще ствено като цяло, а и онова, което е плод на случая, при това второ раждане често се изпада в увлечения и се стига до нежелан автоматизъм. В резултат на това се появяват книги, които съдържат разнородни творби, трудно обединими не само по обем, по предмет и по значение, а дори и по жанров белег. И тази неприемлива практика, разбира се, засегна и литературната критика: и тук се наблюдава стремеж да се поднесе на читателя всичко, което авторът е написал - дори литературните бележки по всекидневниците и изказванията по събрания. Така през последните години у нас се появиха немалко обемисти сборници със статии, които са съставени по твърде механически начин и покрай значителното, което заслужава внимание, съдържат и такива неща, които нямат никаква литературна стойност. Затова толкова по-силно впечатление направи Симеон Султанов с усилията си да се отклони от една практика, която понякога изглеж да непреодолима, и да поднесе на читателите под едно общо заглавие четири еднородни монографически очерка върху четирима видни представители на бъл гарския разказ: Г. П. Стаматов, "Георги Райчев, Ангел Каралийчев и Илия Волен. По този начин той се представи с една първа книга (ако не смятаме отделно издадената студия за Ангел Каралийчев), с каквато не се е представял през послед ните години нито един млад критик - с една книга, която не съдържа нищо слу чайно, нищо непромислено и говори за такива литературни изисквания, които са обикновено първият признак за настъп-- ваща творческа зрялост.

Възстановяването на ленинския дух в областта на идеологията след ХХ конгрес на КПСС даде тласък на бурното развитие ина съветската естетика. Периодът на за стой, на схоластически умувания, далечни от живите проблеми на изкуството и есте тическите потребности на народа се замени постепенно със сериозни научни дирения, с многобройни дискусии, със значително повишаване на изследователската култура. Особен интерес предизвикаха проблемите за природата на естетичното, за предмета иметодите на естетическата наука, за връзките и с комунистическото строителство. Възражда се боевата, настъпателна линия В нашата естетика, възраждат се най-до- брите традиции, останали ни от времето на Маркс, Енгелс и Ленин. Сред многобройната нова естетическа книжнина изпъква малката по обем, но твърде богата по съдържание и пробле- матика книга на известния съветски тео- ретик на изкуството Л. Н. Столович Предмет эстетики". Ние сме свикнали на лошия обичай книгите по естетика да бъдат като правило дебели, с големи от- клонения, изпълнени с мътни разсъжде ния, които така плашат творците на худо- жествени ценности и ги отблъскват от значителните въпроси на теорията. И Затова даже обемът на разглежданата Книга може да бъде приятна изненада още повече, че отдавна не ми се еслучвало да чета толкова кратко, толкова ясно и в същото време толкова пълно изложение на някои основни въпроси на естетическа- та наука, Работата на Столович има следната струк тура. Първа глава разглежда главните Резултати от дискусията за природата на естетичното през последните години. Яд- рото Предметът на книгата съставя втора глава - на естетиката и същността на естетичното. Но може би най-голям интерес представлява с редица нови съображения глава трета - за границите и методите на естетиката. Обобщаващата Четвърта глава разглежда мястото и заДачите на естетиката в естетическото възпитание на трудещите се.

Два неотдавнашни международни конгреса - Белградският конгрес на (международната) Асоциацията за сравнителна история на литературата (АСИЛ), 1967, и Пражкият Шести международен конгрес на славистите, 1968, актуализираха проблематиката на сравнителното литературознание, изправиха ни пред необходимостта да изясним недвусмислено отношението си към тази наука. На Белградския конгрес е прието предложение да се изработи колективен труд по сравнителна история на европейските литератури, Литературният институт на Унгарската академия на науките епоел пълномощия от АСИЛ и задължение да координира научно и административно работите, а в Будапеща вече се подготвя за издаване първият том от поредица сборници, които разглеждат предварителните проблеми. На Пражкия конгрес пък е лансирана от съветската делегация идея за написване колективна история на славянските литератури, струва ми се, без да реализира толкова определен успех. Макар всяко от начинанията да е самостоятелно в организационно отношение, налице е вътрешна връзка между тях. Успехът на първото начинание трябва да ни подтикне да разработим второто: от обективността и научните достойнства на славянската литературна история ще зависи как славянските литератури ще бъдат представени в сравнителната история на европейските литератури.

Тъй като познанието не знае граници и никоя идея не изчерпва задачата на съзнанието, тя е обречена да загине в неразбираемото явление, което са и предопределили и подготвили най-необичайните ужаси и усещания; те ни рисуват нестабилни светове, несъвместими с пълнотата на живота: светове нечовечни и уродливи, подобно на онези, които скицира геометърът, играейки си със свои те аксиоми, и физикът създава, допускайки други константи, различни от прие тите. Между яснотата на живота и простотата на смъртта: сънищата, болезне ните състояния, екстазът - всички тези почти невъзможни състояния, които ся каш въвеждат приблизителни стойности, ирационални или трансцендентни решения в уравнението на познанието, поставят степени, изменяеми величини и неизразими фази; защото няма имена за онези неща, сред които човек е сам. Както изтънчената музика съдържа свободните ни сънища и заедно с тях върховното внимание, като постига синтез между две моментни вътрешни със тояния, така и колебанията на психическото равновесие ни позволяват да възприемем извъннормени начини на съществование. Ние носим у себе си форми на чувствителност, които не могат да дадат плод, но могат да покълнат. Това са мигове, почерпани от неумолимата критика на трайността; те не устояват на цялостното функциониране на нашето същество; или ние загиваме, или те изчезват. Но те са чудовища, пълни с назидание - тия чудовища на светоусе щането, тия мимолетни състояния - пространства, в които познатите ни последователност, връзка, развитие са изопачени; царства, в които светлината е свързана с болката; силови полета, където нашите страхове и страсти ни осъждат на странни въртения в кръг: материя, изградена от време, буквално бездни от ужас или любов, или спокойствие; пространства, чудновато сраснали сами със себе си, неархимедови области, презрели движението; застинали гледки в проблясъка на мълния; равнини, които пропадат с нашата погнуса, огъват се пред найнезначителните ни намерения... Не може да се каже, че те са действителни, не може да се каже и че не са. Който не ги е прекосил, той не познава цената на естествената светлина и на най-баналната среда; не познава истинската деликатна точка на света, която няма нищо общо с алтернативата да бъдеш или да не бъ деш - това би било твърде просто! Удивителното не е, че нещата съществуват, а че съществуват такива, а не другояче.