досада

Винаги ме е удивлявало онова почти невероятно равнодушие, с което обикновено се подминават много от литературните факти у нас. Появяват се неизвестни име на, излизат нови книги, поставят се въп роси, а периодичните издания често не само не пишат за тях, а дори не ги и отбе лязват. И това важи не само за преводната литература, неизвестно защо неудостоявана с никакво внимание, а и за немалко работи на български писатели, които са свързани жизнено с развоя на нашето художествено слово. Ето защо, без да съм се примирил, аз вече съм свикнал с тази практика и не се учудвам, че една критическа книга като „Четирма белетристи" от Симеон Султанов, която по служебно задължение трябваше да редактирам, близо година и половина след излизането и остава неотбелязана от литературния печат. Обърнете внимание обаче: казвам неотбелязана, но не незабелязана от читателите, което евече друго. Подчертавам това, защото знам положително, че Въпреки проявеното незачитане към нея, тази книга направи впечатление на всички, които се интересуват от литературна критика и беше приета много добре. И ако Днес се връщам към нея, правя го не толкова за да запълня някакъв пропуск в съзнанието на читателя, а повече поради друга по-важна причина - да отбележа някои положения, които имат принципно естество и дават повод за размисъл. Преди всичко всеки, който зачете Четирма белетристи", ще се съгласи, че това еедна цялостна книга - една книга с физиономия. Известно е, че по начало националната Литература се създава в периодичния печат и се утвърждава чрез него. И това важи не само за малките видове, не само за онова, което е заченато от злобата на деня, а много често и за големите литературни произведения, които оставят трайна диря след себе си, Ето защо за повечето Книги можем да кажем, че се раждат два пъти - веднъж върху страниците на списания и вестници, нерядко в резул тат на една поръка, и втори път обединени от едно заглавие в една обща корица. Тъй като обаче човек може да събере не само онова, което е замислено и осъще ствено като цяло, а и онова, което е плод на случая, при това второ раждане често се изпада в увлечения и се стига до нежелан автоматизъм. В резултат на това се появяват книги, които съдържат разнородни творби, трудно обединими не само по обем, по предмет и по значение, а дори и по жанров белег. И тази неприемлива практика, разбира се, засегна и литературната критика: и тук се наблюдава стремеж да се поднесе на читателя всичко, което авторът е написал - дори литературните бележки по всекидневниците и изказванията по събрания. Така през последните години у нас се появиха немалко обемисти сборници със статии, които са съставени по твърде механически начин и покрай значителното, което заслужава внимание, съдържат и такива неща, които нямат никаква литературна стойност. Затова толкова по-силно впечатление направи Симеон Султанов с усилията си да се отклони от една практика, която понякога изглеж да непреодолима, и да поднесе на читателите под едно общо заглавие четири еднородни монографически очерка върху четирима видни представители на бъл гарския разказ: Г. П. Стаматов, "Георги Райчев, Ангел Каралийчев и Илия Волен. По този начин той се представи с една първа книга (ако не смятаме отделно издадената студия за Ангел Каралийчев), с каквато не се е представял през послед ните години нито един млад критик - с една книга, която не съдържа нищо слу чайно, нищо непромислено и говори за такива литературни изисквания, които са обикновено първият признак за настъп-- ваща творческа зрялост.