Кръстьо

Винаги ме е удивлявало онова почти невероятно равнодушие, с което обикновено се подминават много от литературните факти у нас. Появяват се неизвестни име на, излизат нови книги, поставят се въп роси, а периодичните издания често не само не пишат за тях, а дори не ги и отбе лязват. И това важи не само за преводната литература, неизвестно защо неудостоявана с никакво внимание, а и за немалко работи на български писатели, които са свързани жизнено с развоя на нашето художествено слово. Ето защо, без да съм се примирил, аз вече съм свикнал с тази практика и не се учудвам, че една критическа книга като „Четирма белетристи" от Симеон Султанов, която по служебно задължение трябваше да редактирам, близо година и половина след излизането и остава неотбелязана от литературния печат. Обърнете внимание обаче: казвам неотбелязана, но не незабелязана от читателите, което евече друго. Подчертавам това, защото знам положително, че Въпреки проявеното незачитане към нея, тази книга направи впечатление на всички, които се интересуват от литературна критика и беше приета много добре. И ако Днес се връщам към нея, правя го не толкова за да запълня някакъв пропуск в съзнанието на читателя, а повече поради друга по-важна причина - да отбележа някои положения, които имат принципно естество и дават повод за размисъл. Преди всичко всеки, който зачете Четирма белетристи", ще се съгласи, че това еедна цялостна книга - една книга с физиономия. Известно е, че по начало националната Литература се създава в периодичния печат и се утвърждава чрез него. И това важи не само за малките видове, не само за онова, което е заченато от злобата на деня, а много често и за големите литературни произведения, които оставят трайна диря след себе си, Ето защо за повечето Книги можем да кажем, че се раждат два пъти - веднъж върху страниците на списания и вестници, нерядко в резул тат на една поръка, и втори път обединени от едно заглавие в една обща корица. Тъй като обаче човек може да събере не само онова, което е замислено и осъще ствено като цяло, а и онова, което е плод на случая, при това второ раждане често се изпада в увлечения и се стига до нежелан автоматизъм. В резултат на това се появяват книги, които съдържат разнородни творби, трудно обединими не само по обем, по предмет и по значение, а дори и по жанров белег. И тази неприемлива практика, разбира се, засегна и литературната критика: и тук се наблюдава стремеж да се поднесе на читателя всичко, което авторът е написал - дори литературните бележки по всекидневниците и изказванията по събрания. Така през последните години у нас се появиха немалко обемисти сборници със статии, които са съставени по твърде механически начин и покрай значителното, което заслужава внимание, съдържат и такива неща, които нямат никаква литературна стойност. Затова толкова по-силно впечатление направи Симеон Султанов с усилията си да се отклони от една практика, която понякога изглеж да непреодолима, и да поднесе на читателите под едно общо заглавие четири еднородни монографически очерка върху четирима видни представители на бъл гарския разказ: Г. П. Стаматов, "Георги Райчев, Ангел Каралийчев и Илия Волен. По този начин той се представи с една първа книга (ако не смятаме отделно издадената студия за Ангел Каралийчев), с каквато не се е представял през послед ните години нито един млад критик - с една книга, която не съдържа нищо слу чайно, нищо непромислено и говори за такива литературни изисквания, които са обикновено първият признак за настъп-- ваща творческа зрялост.

На 12 юни т. г. старши научният сътруд ник при Института за литература Кръстьо Генов защити успешно докторска дисертация на тема „Романтизмът в българската литература". Защитата се състоя в големия салон на БАН, където освен членовете на Научния съвет при Института за литература присъствуваха научни работници от други институти, от висши учебни заведения и много граждани. В писмените си рецензии проф. Емил Георгиев, проф. Пенчо Пенев и проф. Георги Димов направиха подробен анализ на дисертационния труд.

Книгата на Кръстьо Генов „Романтизмът в българската литература" излезе от печат през 1968 г., а една година преди това тя бе защитена като докторска дисертация. Някои от застъпените в нея принципиални становища авторът отстоява през последните години последователно в редица свои публи кации из областта на българската възрож денска литература и най-пълно в труда си „От Паисий до Ботев", издание на „Наука иизкуство", 1966 г. При оценката на новата му книга трябва да се вземе под внимание главно обстоятелството, че у нас почти липсват обобщаващи или по-цялостни изследвания за основните направления и методи в българската възрожденска литература, по-специално за изявата, обсега и специ фиката на романтизма в нея. Освен някои от по-известните проучвания на Иван Шишманов и Боян Пенев в миналото, познатата статия на Петър Динеков „Проблемът за романтизма в българската литература до Освобождението", написана във връзка с Четвъртия международен конгрес на славистите в Москва, трудът на Пантелей Зарев „Панорама на българската литература" и още няколко по-малки публикации, библиографията на специалните изследвания по предмета почти не предлага нещо друго ори гинално и значително. Разбира се, това не означава, че в българската литературна наука за Възраждането не са правени и други изследвания по въпроса за романтизма в българската литература; известни са проучванията за Чинтулов и Раковски, за Друмев и Ботев. Ала изводите в съответните изследвания от миналото са твърде общи, а в по-новите - противоречиви. Дори в том втори от академичната история на българската литература са намерили изява различни становища по този основен въпрос.

„Утре никой няма да ни пита дали сме били творчески личности и артисти, а ще гледа какво сме оставили" - отбелязва Кръстьо Куюмджиев в статията „Общест веното призвание на критиката“, поме стена в началото на новата му книга. След победоносни или безрезултатни полемични схватки той снема доспехите на рицар на артистичната критика и се оглежда: раните по него и върху противниците са безброй, но къде са завоюваните простори? Всеки се е разположил върху собствения си духовен багаж. Тази статия има програмен характер, в нея личи желание за равносметка, за самокритичен поглед към изминалите години на разгорещени спорове. Критикът изяснява на читателите, на опонентите и на себе си някои основни принципи, сумирайки последиците от безкрайните разговори за състоянието на критиката през изтеклото десетилетие. За Куюмджиев тя е „интелектуалният израз на дадена културна епоха, самосъзнанието на дадена култура“. Наистина, доколкото критиката сполучи да бъде и философия, тя постига този синтез. За да се издигне тя до та141 кова равнище, са нужни много условия и авторът изброява част от тях, свързвайки ги с актуални въпроси на нашата литература. Изказванията на Куюмджиев за литературната критика заемат значителна част от досегашните му публикации. В новата книга те са четири от всичко 16 поместени работи. Като се прибавят две полемики - „За сериозната критика" от книгата му „Профили с черно и бяло“ и „Лекарю, излекувай се сам" от разговора в сп. „Септември“ през 1965, както и бележки по вестниците, непечатани още статии, би се образувал цял том. Всички тези статии са насочени пряко към битови проблеми на нашата литературна съвременност, те са далеч от пожеланията за големи платна, които представят самосъзнанието на дадена култура, изградена в постоянна преценка и търсене на място върху картата на европейската и на световната цивили зация в наше време. (Нека призракът на Шпенглер не ни плаши при употребата на тази дума.)

Изкуството като особен вид духовно-практическа дейност винаги е участвувало в изменението на социално-историческата действителност. Особено нарасна ролята на изкуството днес, в условията на остра борба между две непримирими идеологии. Изкуството, дори и когато съзнателно бяга от действителността, не само че не остава чуждо (по обективен патос) на основните идейнополитически проблеми на съвременността, но често се явява средище за стълкновението им. Ето защо се засилва и идеологическият интерес към художествените явления. Нараства и ролята на науката за изкуството - естетиката. Марксическата естетика се развива в остра борба с буржоазната естетика. Но в тази борба тя изгражда и собствени позитивни понятия, защото само с критика на негативното (колкото и аргументирана да етя) не може да се изгради стройна научна система. Подобна задача си поставя Кръ стьо Горанов в книгата си „Изкуството като процес" - в борба с идеалистическите схващания за изкуството да развие и обогати осстарото. Горанов открито и недвусмислено разкрива своите позиции, аргументирано обо - сновава необходимостта от непрестанно обновление на научните методи, както и необходимостта от борбата срещу закостенелостта и самодоволството. новните понятия на марксическата естетика. Оттук логически следва и другата сложна задача на автора. При цялата яснота на основните идеологически позиции по различни (и при това не незначителни) проблеми съществуват дискусионни положения и в самата марксическа естетика. В нейния богат възходящ процес все още си дават среща догматизмът и творческото търсене, новото и Втората част на книгата - Историческият живот на изкуството" - представлява сполучлив опит на автора на преосмисли и затвърди основите на една съвременна марксическа социология на изкуството. Така той на дело дава отговор на схоластичните спорове за резонността на тази самостоятелна наука, доказвайки, че нейната област е неразорана научна целина, нуждаеща се найвече от упорита работа. Дори набелязването на основните проблеми, свързани с авторовата задача, говори за творческа дързост и амбициозност. Книгата засяга големи по значимост и обем проблеми, осветляването на който и да е от тях изисква отделна монография. Но целта на автора не е да реши всички проблеми, а преди всичко да им даде вярна постановка, да открие перспективни пътища за преодоляването им. Сам Горанов пише, че смисълът на кни гата е да се очертаят примамливи пътища на мисълта, които обаче могат да бъдат изминати само със задружни колективни усилия". Това, че авторът не се домогва до стройна естетическа система, никак не намалява науч ното и особено методологическото значение на труда му. Без да отричаме многото приносни моменти от книгата, най-ценен за нас е убедително проведеният диалектически, непредубеден и творчески подход на автора към проблемите на изкуството. Неговото разкрепостено мислене му позволява да открие рационалното и в своите опоненти, дори в идеологическите си противници. Достойнство на полемиката му е, че не е афек тирана и преднамерена, а научна и добросъ вестна. Горанов се ръководи единствено от стремежа към обективност и истинност. Тези качества му позволяват да обхваща явленията в цялата им сложност и многостранност, предпазват го от пристрастни, прибързани или наивни решения. на Горанов Основно понятие в естетиката е художественият образ". Но това понятие няма нищо общо с опростеното му и сте снено разбиране от съзерцателната и описателна естетика. От частен момент в тази естетика авторът преосмисля и обогатява понятието, доказвайки, че художественият образ е съсредоточие на основните есте тически проблеми: „Да се каже всичко за художествения образ значи да се каже по същество всичко за изкуството. Художе ственият образ за Горанов не е компонент или адекват на творбата, а творбата според концепцията му се явява само един от компонентите на художествения образ.

Понякога един дребен факт или дори случайно позоваване ни предоставят посигурен „ключ" към цялостното виждане на едно изследване, отколкото целият системен и последователен подход, с който се домогваме да проникнем в неговата вътрешна логика. Разбира се, необхо димо е и чувство за мяра, такъв момент от психологията на изследването и творчеството да не бъде издигнат в абсолют, което би ни хвърлило в безплодните крайности на акцидентализма. Впрочем едва ли ще бъде правомерно да придавам поголяма обобщителност на позоваването, което имам пред вид: на стр. 117 в книгата, към която са адресирани тези редове, Кр. Горанов ни подсеща за съществуващото в теорията на информацията правило, че „най-голяма информация носи изречение, което по смисловото си съдържа ние е единствено". Няма да се спираме на аналогията, която прави авторът между това правило и оригиналността на художествения образ, но няма и да скрием, че този пункт в неговото изложение провокира в нас един изкусителен въпрос: каква би била нашата оценка на разглеж даната книга, ако я преценяваме с критерия на това правило? Несъмнено, както всяко правило, и това има граници на интерпретивна и оценяваща мощ. Самият автор основателно изтъква, че информацията за съвременната наука е все още количествена величина (въпреки опитите напоследък тя да бъде разработена и в качествен аспект). Разглежданото правило е валидно за един дискретен информационен поток от съобщения (изречения), в който величината на информацията на всяко поредно съобщение (и нейното качество) не зависи от информацията на предхождащото го. В противен случай съобщенията за промените в резултата от един футболен мач, чието предаване слушаме по радиото, ще бъдат по-богати на информация от онези далече не „единствени изречения“, пре зентиращи съжденията в едно строго научно изложение.

Кръстьо Куюмджиев проявява интерес към поети, които невинаги се отличават с мащабност на дарованието, но имат собствен свят и оригинална духовна физиономия. На него му доставят материал за наблюде ние и разсъждения Николай Лилиев, Никола Ракитин, Валери Петров, Петър Алипиев, Петър Караангов - псети, които за мнозина изглеждат „встрани" от главното направле ние на нашата литература. В статиите си за тях критикът е по-интересен и находчив - още едно доказателство, че тук намира проблематиката, която го интересува. С това можем да си обясним и неговия - вече траенинтерес към личността и творчеството на Кирил Христов: след издадения през 1967 г. очерк за него сега с книгата си „Певец на своя живот" той отново се връща към тази тема. За Кирил Христов е писано доста: Миха ил Арнаудов, Владимир Василев, Никола Атанасов, Цветан Минков, Жельо Авджиев са само част от авторите, занимавали се с неговото творческо дело. Желанието и ам бицията на един сравнително по-млад кри тик и изследовател като Кр. Куюмджиев да се заеме с автор, за когото има десетки изследвания и дори обемисти трудове, говори, че този критик обича да руши общоприетите веднъж завинаги схеми, да се противопоставя на общия вкус. С тези неща той неведнъж е дразнил, почти като правило неговите статии и книги предизвикват реакции". Още в началото ще заявя: не са малко нещата, с които може да ни подразни и „Певец на своя живот".

Критическите сборници поставят автора си пред двояко изпитание. Найчесто те са лишени от център, в механич ния сбор от статии, портрети и рецензии - колкото и интересни да са те сами по себе си - липсва онова вътрешно единство, без което те не надхвърлят конкрет ния повод за написването си. А понякога е точно обратното - пречупени през призмата на едно властно индивидуално виж дане, писатели и творби странно заприлич ват помежду си, сякаш за да докажат старата максима, че „в портрета трябва да търсим не модела, а образа на худож ника". Впрочем тези противоположни опас ности - опасни само в неплодотворните си крайности - само демонстрират диалектиката на критическата дейност, която винаги тръгва от конкретното, но със стремежа да го надхвърли, като го вклю чи в литературния, обществено-култу рен и философски контекст на своето време. На пръв поглед Кръстьо Куюмджиев е бил изправен и пред двете „опасности" едновременно. Кръгът на неговите инте реси е тесен и своеобразен. Привличат го творци, и сходни, и полярно различни едновременно: Димитър Димов, Богомил Райнов и Валери Петров - двата полюса на едно поколение; Ивайло Петров, Николай Хайтов, Йордан Радичков - и Добри Жотев; Любомир Левчев и Петър Кара- ангов... Или от класиците - Смирненски, Лилиев и скромния Ракитин. При това критикът няма амбицията да очертае един етап в развитието на литературата чрез портретите на най-ярките му творци - както например Здравко Петров в „Профили на съвременници". Ако вземем пред вид, че статиите в книгата са писани в интервал от петнадесетина години, можем да сметнем, че „Силуети" е в същност малка критическа „автоантология". От друга страна, Кръстьо Куюмджиев е един от малкото критици, които биха могли и да не подписват статиите си. Той се познава" не само и не толкова по емо ционално-експресивния си стил, който разчита на асоциативното богатство на израза не по-малко, отколкото на пря кото значение, но и главно по настойчи вия стремеж да открие непреходното в кипежа на деня, в индивидуалното творческо дело да намери онова общозначимо, което ще остане в духовния опит на нацията. Именно това обединява привидно разпилените му интереси, придава на статиите и портретите му неочаквана мисловна обемност.

ез да познавам книгата на Никола Гайдаров „Житейската драма на Яворов", през пролетта на 1977 г. в доклад, изнесен в Института за литература при БАН, между другото казах следното по повод Яворовата трагедия: „На времето, когато излезе книгата на Михаил Кремен „Романът на Яворов", се чуха гла сове, дори от видни литератори и писатели, че тая книга (сега не говоря за нейните качества) събуждала нездрав, болезнен интерес към драмата на Яворов, че няма никакъв смисъл да се ровим в личния живот на поета, че в същност авторът на тая книга гъделичка празното любопитство на тълпата с клюки от интимния свят на Яворов. В наши дни един юрист е възстановил цялото дело Яворов и доказва несъстоятелността на обвиненията от страна на буржоазния съд. Но книгата му не може да намери издателство пак по същата причина - защо да се раздухва отново клюкарското любопитство на тълпата, и без това тая тема е невралгична, по тия работи е по-добре да се мълчи, отколкото да се говори. Излиза, че поезията на Яворов еедно, а неговата трагедия - нещо съвсем друго. Дайте на тия дълбокомислени глави едно съчинение на някоя учена студентка, например „Времето у Яворов", една тема, от която тяхната философска кръв се разиграва, и ще видите как дълбокомислените глави ще се заклатят одобрително - ето това е вече литература, подхванати са дълбоки проблеми с перспектива да се решат и подпроблемите... Излиза, че упражненията на ученичката водят към нещо съществено, а потресаващата трагедия на тъмнокожия мъченик ни отклонява от важните задачи на културата. Не споря, „Времето у Яворов" или „Стихът на Яворов" са важни и интересни теми за литературознанието. Но ако ги разработваш, без да имаш пред вид трагедията на Яворов, ако забравяш за Яворов, за да се съсредоточиш върху поезията му, ти проявяваш непочтителен интерес към миналото. Защото тоя човек, който сам се разпъна на кръста на нашите духовни противоречия, защото за неговата душа тия противоречия бяха станали непоносими, който окървави най-новата ни история със собствената си кръв и сам себе си принесе като изкупителна жертва, който със страшната си съдба отпечата завинаги своя силует на страдалец върху нашата национална памет и стои като укор пред нашата съвест, казвам, тоя човек е заслужил по-друг вид внимание от нас. И ако нас ни вълнува всеки факт от неговата биография, това не е празно и недостойно любопитство, вкус към пикантерии. Ето вече шест десетилетия как драмата на Яворов отеква във всяко българско сърце, измъчва нашето въображение и нашата съвест, кара ни да се чувствуваме съпричастни на тая драма. Той сякаш ни събира около своя гроб и макар че на това място мълчим и не смеем да се погледнем един друг в очите, край тоя гроб ние всички се чувствуваме по-единни, попо-свързани, по-близки. Музикалният стих на Яворов е нещо важно, но гробът на Яворов ни издига до нравствена висота, където ни се дава шанса да осъзнаем своя синовен дълг към мъртвите бащи. Затова тоя гроб вълнува повече хора, отколкото например цезурата в Яво ровия стих.

В своето есе „Животът на литературните форми" Куюмджиев привежда доказателствен материал не само от лабораторията на конкретен творец или чрез степенуване художе 149 ствения приоритет на разглежданите литературни десетилетия. Критикът живо се интересува от корелацията човек - духовен продукт, от тънкото и сложно взаимопроникване между индивидуалното прозрение на писателите в нравите и в същността на времето, както и от конкретните приложими към това общество нравствени норми, художествено преоткрити и преосмислени от творческото съзнание: за нашите деди образите на народната Фантазия, гаданията, молитвите, заклинанията, баянията и т. н. са били не само висша ду ховна реалност, но и жива естетическа действителност, преживявания от етико-естетически характер, средство за общуване и сбли жаване със силите на природата, познания и Философия..." (с. 13). „Проблемът за „живото и мъртвото“, мисля, не може да се решава по спекулативен път, извън конкретните нуж ди и потребности на дадена културна епоха. Всяка обща схема, особено когато се отнася до изкуството и културата, до движението на човешката мисъл, може в даден момент да се окаже непотребна. Разбира се, познанието за общите закономерности на историческото развитие, което ни дава историческият материализъм, е базата на нашите размишления върху историята. Но именно историческият материализъм ни учи, че само конкретният подход към определени явления в обществения живот на човека може да ни разкрие истината за тия явления. Така че, можем да кажем, миналото оживява, когато ни е потребно, по-точно, когато осъзнаем, че ни е потребно (c. 31). Творбата, преодоляла своето собствено изгнаничество през вековете, причинено от отхвърлената литературна мода или незадоволените капризи на силните на деня, чрез своето ново раждане нарушава „аксиологичната йерархия" на строго установените пътища към признанието, а това само по себе си поражда ред въпроси, които имат, както отбелязва Куюмджиев, не само социологичен аспект: „Къде е заложена съдбата на една книга - в самата нейна същност или във възприемането и от конкретното време; върху какъв закон съществува корелацията публика - произведение на изкуството, няма ли тук случай- ности?"