смъртта

През лятого на 1871 г. на Пол Верлен, известния френски поет, точно по това време намиращ се в апогея на славата си, наскоро поздравен за своите стихове лично от великия Юго, му връчват едно измачкано писмо, върху чийто плик личи клеймото на пощенската станция от малкото северно градче Шарлевил. Името на подателя е непознато: Артюр Рембо. И Верлен се намръщва, когато вместо очакваните похвали вижда някакво стихотво рение със странното заглавие „Пияният кораб", и то толкова дълго, че с мъка се побира на няколко листа. Но още от първите редове, които започва да чете с обичайната при такива случаи неприятна гримаса, той, всепризнатият майстор, е слисан. Някаква изключителна сила така го увлича, така го дърпа към себе си, че - по собственото негово признание дъхът му секва". Той чувствува, че тази сила издава присъствието на гений; неговите приятели поети също са изумени, не намират думи, за да изразят впечатленията си; и затова отговорът, който написва Верлен, макар и да е само от два реда, е достатъчно изразителен: „Ела, велика душа, теб те зоват, теб те чакат.. И ето след няколко месеца непознатият провинциален поет, за когото B из столичните литературни кръгове вече са плъзнали легенди, се явява Париж. Сега изумлението няма граници, защото в задименото кафене, в шумната компания на приятелите си Верлен довежда един седемнадесетгодишен юноша, красив, приличащ на момиче, почти дете. Всички джобове на окъсялото му палто са натъпкани с ръкописи и авторът им без стеснение ги раздава на интересуващите се, макар в тях често цинизмът и недвусмислените изповеди за изживяни порочни удоволствия да са така предизвикателни, дори Верленовите другари, смятащи се за борци против ограниченията на фалшивата нравственост и водещи живот твърде далеч от този, който може че да се посочи като пример за благопристойност, надигат недоволни гласове. Но стеснителният иначе на пръв поглед юноша в такива случаи не само че не е наклонен да слуша морализаторствувания, не само ожесточено спори, но еготов да си помага с юмруци, а веднъж дори се хвърля към раздразнилия го събеседник със застрашително насочен десертен нож в ръката. „Всичко в него е странно, неочаквано - всичко заинтригува, ту отблъсква, ту привлича към него" - пише един от биографите му. Особено силно, до болезненост, се пристрастява към Рембо Верлен. Те двамата образуват през зимата на 1871-1872 г. около себе си кръжок, чиито участници си поставят за цел да пародират официалните поети, да осмиват лицемерните версайски порядки, 93 да провокират еснафския вкус и морал. Наричат се заядливите“, „злите" чудаци или зютисти (от народния израз zut - по дяволите!"). Не в групата на зютистите обаче се ражда големият поет Рембо, макар че по това време, в тази среда, са създадени и значителни произведения. Да леч преди да влезе в допир със столичния литературен живот, преди да се озове в средата на събратята по перо, големият поет вече съществува. Дори нещо повече: сега, в Париж, не започва очакваният в такива случаи твор чески подем, а, напротив - сега се появяват признаци на скъсване, на разлюбване с поезията. Истинското поетично наследство на Рембо, макар и това да изглежда странно, защото той е едва осемнадесетгодишен, е зад него. Артюр Рембо е роден на 20.Х. 1854 г. в Шарлевил в средно заможно се мейство, което още от ранно детство му опротивява с тираническата си пристра стеност към догмите на фалшивия буржоазен морал; свободюбивият му дух се задушава под ниската стряха на сивото еснафско съществуване. Още тогава се пристрастява към литературата, търсейки в нея морална подкрепа за критическото си отношение към обкръжаващата го действителност и храна за богатото си въображение. Предпочита да се връща в миналото и да тръпне от възторг над стиховете на окъсания скитник Франсоа Вийон, обича да се зачита в романтиците, които го качват в лодката на фантазията си и го отна сят в далечни примамливи краища. Отначало е увлечен и от стиховете на парнасците - те му допадат пре димно с атеизма си, но много скоро му опротивяват с преднамерено търсена безстрастност, с псевдообективността, с бягството от актуалността, с поли тическата си индеферентност.

Почти всички, които са изследвали поезията на Смирненски, не са пропускали да отбележат нейната особена образност и ритмика, необикновената и наситеност с багри и звуци. В тая връзка интересно ще е да приведем някои характеристики, указващи пряко на изтъкнатата особеност. Георги Бакалов, първооткривателят на поета, пише: „Цялата поезия на Смирненски блика радост, движение, пламъци... Тя е огнеструйна... Обра зите на Смирненски са ярки, феерични, пъстроцветни." Според Георги Цанев живописността е „истинска украса на тая поезия - свежа роса по разноцветни камъчета". Пантелей Зарев, като разделя условно образността в поезията на Смирненски на „битово-реалистична“ и „световна“, „космическа“, отбелязва: „Всичко в картината (която ни внушава поетът - б. м.) е точно, обективно и пластично в подробностите и отговаря на едно реално наблюдение върху живота." Ефрем Каранфилов: „Смирненски ехудожник. Той има чувство за пейзажа, за пропорциите и знае да рисува... Това е поет, влюбен в колорита, в музиката на цветовете. Други изтъкват умението на поета да „запомня живо и релефно“. Страшимиров го нарича просто слънчево дете". Но най-силно впечатление прави едно изказване на Крум Кюлявков, който говори за Смирненски съвсем като за художник: „Линията стана тънка, пречупена; забелязва се ръката на добър и рядък художник. Разляха се цветни петна по редовете - топли и игриви. Нещо светло се спусна и картините му започнаха да се отличават с особен колорит: нежен, виолетов, теменужен - специфичен негов колорит, който отпосле даде такива богати плодове. Сам художник, Кюлявков улавя твърде съществена за поезията на Смирненски закономерност: преходът от спокойните, „топли и игриви“ тонове към пурпурните багри на революцията е израз на дълбоко вътрешно преустройване. Повече и по-целенасочени наблюдения върху звукописа и живописта в поезията на Смирненски прави Минко Николов в очерка си за поета.

Звучи парадоксално: този силен и жизнен човек цял живот е мислил за смъртта като заз нещо неизбежно, като за изход от тегла и мъки, като край на надежди и красоти. И в радостта, и в любовта, и на върха на щастието смъртта присъствува неизбежно, неизменно, непоправимо. Но веднага трябва да се допълни - П. Р. Славейков не е песимист, не е мистик и в никакъв случай не бива да му приписваме чувства и настроения, характерни както за друг тип личност, така и за друго време. В поезията на Българското възраждане обаче той е първият, който разработва мотива за смъртта - един факт, който сочи категорично новаторската същност на дядо Славейковото творчество. Мотивът за смъртта се среща у П. Р. Славейков в няколко плана. Тя е ту „средство за нагорещяване", ту е показана като тъжен завършек на човешкия живот, ту е повод за философски размисъл върху човека и неговото битие. Важно място заема и разработването на мотива в социално-нравствен и политически план - израз на идейните схващания на Славейков в различни периоди от неговата обществено-политическа дейност. 2 Новият тип душевност, която изрази и утвърди Славейков, не е вече така ненакърнимо цялостна, щом престава да мисли само за живота и труда, щом се вълнува от отвъдното не като „втори живот“, както е в религиозните канони, а като нещо невидимо, неповторимо, непознато и поради това - страшно. Вътрешната нестабилност, съмнението в себе си и в света провокират и мисълта за смъртта. Ала смъртта невинаги е само страшна - често тя е спасение от душевните тегла. По-страшни са любовната разлъка, любовната мъка, несподелената любов. И тогава единственият изход е да се напусне светът, защото в него живее едно същество, което е така хубаво, но и така коварно и безжалостно:

ез да познавам книгата на Никола Гайдаров „Житейската драма на Яворов", през пролетта на 1977 г. в доклад, изнесен в Института за литература при БАН, между другото казах следното по повод Яворовата трагедия: „На времето, когато излезе книгата на Михаил Кремен „Романът на Яворов", се чуха гла сове, дори от видни литератори и писатели, че тая книга (сега не говоря за нейните качества) събуждала нездрав, болезнен интерес към драмата на Яворов, че няма никакъв смисъл да се ровим в личния живот на поета, че в същност авторът на тая книга гъделичка празното любопитство на тълпата с клюки от интимния свят на Яворов. В наши дни един юрист е възстановил цялото дело Яворов и доказва несъстоятелността на обвиненията от страна на буржоазния съд. Но книгата му не може да намери издателство пак по същата причина - защо да се раздухва отново клюкарското любопитство на тълпата, и без това тая тема е невралгична, по тия работи е по-добре да се мълчи, отколкото да се говори. Излиза, че поезията на Яворов еедно, а неговата трагедия - нещо съвсем друго. Дайте на тия дълбокомислени глави едно съчинение на някоя учена студентка, например „Времето у Яворов", една тема, от която тяхната философска кръв се разиграва, и ще видите как дълбокомислените глави ще се заклатят одобрително - ето това е вече литература, подхванати са дълбоки проблеми с перспектива да се решат и подпроблемите... Излиза, че упражненията на ученичката водят към нещо съществено, а потресаващата трагедия на тъмнокожия мъченик ни отклонява от важните задачи на културата. Не споря, „Времето у Яворов" или „Стихът на Яворов" са важни и интересни теми за литературознанието. Но ако ги разработваш, без да имаш пред вид трагедията на Яворов, ако забравяш за Яворов, за да се съсредоточиш върху поезията му, ти проявяваш непочтителен интерес към миналото. Защото тоя човек, който сам се разпъна на кръста на нашите духовни противоречия, защото за неговата душа тия противоречия бяха станали непоносими, който окървави най-новата ни история със собствената си кръв и сам себе си принесе като изкупителна жертва, който със страшната си съдба отпечата завинаги своя силует на страдалец върху нашата национална памет и стои като укор пред нашата съвест, казвам, тоя човек е заслужил по-друг вид внимание от нас. И ако нас ни вълнува всеки факт от неговата биография, това не е празно и недостойно любопитство, вкус към пикантерии. Ето вече шест десетилетия как драмата на Яворов отеква във всяко българско сърце, измъчва нашето въображение и нашата съвест, кара ни да се чувствуваме съпричастни на тая драма. Той сякаш ни събира около своя гроб и макар че на това място мълчим и не смеем да се погледнем един друг в очите, край тоя гроб ние всички се чувствуваме по-единни, попо-свързани, по-близки. Музикалният стих на Яворов е нещо важно, но гробът на Яворов ни издига до нравствена висота, където ни се дава шанса да осъзнаем своя синовен дълг към мъртвите бащи. Затова тоя гроб вълнува повече хора, отколкото например цезурата в Яво ровия стих.

Нашето Възраждане трябваше да има и своя критик. Чрез него сякаш да докаже, че пробуждането ни, ако и да е закъсняло, не е толкова едностранчиво, нито извън контекста на общоевропейското културно развитие. Критиката е едно от свидетелствата за зрелостта и пълнотата на националното самосъзнание. Тя регистрира степента на това осъзнаване, която най-добре разкрива духовното издигане на една нация. Ако Ботевият постически гений е венецът на това издигане, а Вазов и Зах. Стоянов показаха неговите нравствени дълбочини и социална значимост, то самият факт, че сме имали тогава и критик като Нешо Бончев, е достатъчен, за да разберем смисъла и характера на това духовно осъзнаване и самоиздигане. Има личности, чиито имена свързваме с началото на една епоха, с началото на велики духовни и културни преобразования. И такива - чието име е само знак за едно начало, за една нова дейност в духовния и културния живот на нацията. Нешо Бончев е от тия хора. Скромното му дело осветлява едно начало, което по историческа целесъобразност и необходимост допълня смисъла на националното ни самосъзнание, разкрива важна черта на националния ни характер. Това дело не извиква възхищение, не ни задавя от възторг. Но то ни изпълва със спокойствие и сигурност, с увереност и самочувствие — началото е било добро ... Нешо Бончев бележи повратна точка в развитието на домораслия енциклопедичен дух: от позитивизъм към критицизъм, от разнопосочни и разнородни занимания към целенасочено центриране усилията на творческата воля. Родоначалникът на критическата ни мисъл подчини на критическия си дух всички свои изяви. В каквато и област да са те, той им придава критическа насока и конструктивно решение. Реалист и реформатор по стечение на обстоятелствата, Н. Бончев търси най-преки пътища за практическо прилагане на натрупаните знания и култура. Но срещу синовния дълг се възправя невъзможността той да бъде изпълнен. Основният мотив, главният двигател в поведението на патриотичния българин „засича" още в първия си порив. Степента на неговото лично издигане никак не схожда с реалната картина на културния живот в поробеното му отечество. Неговият дух е култивиран невъзвратимо напред; естетическият максимализъм на Н. Бончев има зад себе си освен двадесетте години в Русия и досега до делото на Белински, Чернишевски, Херцен, Добролюбов, но още и неотразимото влияние на един литературен разцвет.

Със своето присъствие в нашата съвременна поезия Дора Габе сякаш узако нява нови мерки за творческото развитие, за жизнената мощ на таланта. През тази година, когато тя достига 90-годишната си възраст, се навършват и 70 го дини от излизането на нейната първа книга „Теменуги" (1908) и 55 години от появяването на първата и книжка за деца - Малки песни" (1923). Ние нямаме друг творец като нея, радвал се на такова жизнено и творческо дълголетие. Даже патриархът на нашата литература Иван Вазов не достигна до нейната завидна възраст. Сама поетесата отбелязва с удивление в своята изповед: Откакто се родих, на всички поколения връстница станах. На две епохи въздуха ловях и толкоз дълги бяха дните и годините, че ми се струва да съм станала безсмъртна... („Занесеност") Малко са творците и в световната литература, към които природата да е била толкова щедра, за да съхрани един талант до преклонна възраст. В неизтощимото витално чувство на Дора Габе откриваме сходство като че ли с жизнените сокове, подхранили гения на Гьоте. Годините не са отнели нищо от чистотата на нейните пориви и копнежи, все така търсеща и непримирима е тя пред „загадката" на битието. Интересът към широкия свят, към неговия безкрай изпълва и най-ранните творби на поетесата, появили се през 1906 г. в списания като „Мисъл и „Демократически преглед“. И тук има силен изповеден момент, има тъга и вът решно терзание, но авторката не достига до многоизмеримостта на своите чувства. Регистрираните настроения ни оставят равнодушни пред нейните желания и предчувствия, липсва дълбокото вътрешно съпричастие към света и неговите проблеми. Дори когато споделя: Животът ли шуми посред света безкраен, смъртта със шеметен размах ли полети, във моето сърце намират отзвук таен и сълзите, и светлите мечти.

Въпросите около творчеството на един писател са многобройни и сложни, не се подчиняват на правила, относителни са и научните обяснения за художественото творчество. И все пак единственото, което може да се установи по-сигурно, е творческата история, поводът, който е предизвикал създаването на дадено произведение. По-мъчно, почти неосъществимо е проникването в самия творчески процес. Поради това е трудно, почти невъзможно да разкрием докрай смисъла и съдържанието на едно художествено произведение. Колкото то е по-талантливо, толкова е по-мъчно да проникнем в „точния" му смисъл, който е богат на нюанси и дава възможност за тълкувания, които всяко време може да осмисли по своему. Като не забравяме нито за момент мисълта, че, обективността в литературната наука е осъз ната субективност“, ние пристъпваме към едно изследване, основание за което ни дава само детайлното проучване (доколкото това е възможно от достигналите до нас документи) на фактите около живота и творчеството на поета, доколкото сме успели да проникнем в душевното състояние, чувствата и мислите, които са го вълнували по това паметно в живота му време. Осъзнавайки собствения си субективизъм, ние ще се опитаме да навлезем в душевния мир на поета, да почувствуваме и разберем смисъла на две от най-хубавите му произведения - „Жестокостта ми се сломи“ и „Изворът на Белоногата". Смъртта на Васил Левски е показателна за неговия живот. Залавянето и обесването на Апостола на свободата е един от най-вълнуващите моменти в българската история. Не само Ботев създаде своето безсмъртно стихотворение за него. Неговата смърт е вдъхновила и Петко Славейков да напише елегията „Жестокостта ми се сломи" и поемата си „Изворът на Белоногата". За съжаление ние често разглеждаме българските писатели откъсното един от друг, без да търсим връзки и зависимости, които понякога така явно се налагат. Между творчеството на Славейков и Ботев съществува дълбока и плодотворна връзка. Тя прави впечатление особено през този забележителен исторически момент, когато двамата писатели достигат върха на свои те творчески възможности. Импулсите въпреки различните схващания за начина на борбата са сходни, породени от една вяра и едно разочарование, от сходна изгнаническа съдба. Ето защо не се различава и начинът, по който двамата поети на България откликват на съдбоносните събития, свързани с борбата за освобождение, която есмисъл на целия им живот. „Старите“, представителите на новата едра българска буржоазия в Цариград, които не само не подкрепяли всяка смела стъпка на черковната борба, но били и против нея, успяват първи да се възползуват от плодовете на народната победа. Те вземат в свои ръце ръководството на новосъздадената българска черква.

The article examines a key episode from “Notes on Bulgarian Uprisings” by Zakharii Stoyanov – the suicide of Angel Kanchev, which serves as initiation of the narrator-protagonist. The author analyzes the dialogue between national ideology and Christian religion in the book and presents it as a kind of citation-identification. For Z. Stoyanov the revival patriotic discourse, while incorporating certain elements of the Christian religious system, corresponds with its general significance. The exceptional prestige of the religious and national-ideological systems during the Bulgarian Revival determines the specificity of their relationship as one of mutual identification. The powerful significance of Christian values for the axiological appropriation of patriotic ideas does not allow Christian motives and symbols to be merely quoted; they serve as communion in both life and literature. The ideologized man of the national revival period is not trying to instrumentalize the archetypes – he wants to identify and merge with them.

Edvin Sugarev's article "The figure of Death in Iavorov's Poetry" examines the polyphonic meanings of the"death" concept in Iavorov's poetry - the existence of death as a "terrible ghost" as well as a universal creative force ,understood as a "beginning" of everything - life itself being seen as its dream.In this extremely broad spectrum the article interprets the visions of death in poems such as "Death","Masque","Song of my Songs","Night" and others by defending the thesis of the existential connotation of concepts such as death,night,loneliness,blindness and others in the context of thinking that is closer to Eastern philosophies and untypical for Bulgarian traditions.

Препрочитането на Достоевски като съкровен диалог с писателя от позицията на вярата (Ванда Смоховска - Петрова - Пътят към смъртта и възкресението у Достоевски. София, Боян Пенев, 2008)