Ефрем

Ефрем Каранфилов е от ония автори, за които писането не е случайно занимание. Той обикновено не се задоволява с банално, безлично разглеждане на произведения и проблеми, защото написването на една статия за него е начин да изяви себе си, да изкаже своето отношение към нещата да съобщи своите открития за хората и литературата. Той чувствува в себе си писателско призвание, владее го амбици ята да приобщи читателите към своите мисли, да им внуши убежденията си. Есте ствено и литературните творби, за които пше, не са му безразлични, отношението му към тях е много активно. Със своите образи и идеи те отприщват потока на неговите собствени мисли и настроения и винаги извикват определени емоционални реакции. Тези особености важат изобщо за творчеството на Е. Каранфилов, но в найвисша степен те се проявяват в неговите есета. Защото наистина това е много подходящ жанр за автор с неговите склонности и темперамент. Есето му дава имен150 но тази пълна свобода, която му е необхо дима - да следи мислите си, необвързван от предварителни условия.

Ефрем Каранфилов завърши своята кри тична трилогия „Герои и характери". Това е едно крупно творческо дело, което обогатява еднакво и културата на читателя, и неговото творческо отношение към някои от най-ярките постижения на художестве ната литература.

Когато говорим или пишем за нашия на ционален характер, за характера на бълга рина в различните му отсенки и нюанси, ние сме склонни да мислим, че можем да изчерпим лесно въпроса - ще кажем не за скромността и трудолюбието му, за храбростта и твърдостта, му, за честността и гостоприемството му... Но когато поискаме да навлезем в детайлите, в дълбочината и същността на този проблем, ние изведнъж се сблъскваме със сложни, трудно разрешими въпроси, с един цял лабиринт от неизследвани, непредполагани и изненадващо за плетени връзки и взаимоотношения, с пси хологически загадки и противоречиви положения. Тази сложност еднакво е валидна както за научните, исторически и публицистични трудове, засягащи черти от характерологията на българина, така и за художестве ните произведения, в които се пресъздават характери на българи. Ще срещнем изумително разнообразие на трактовки, гледища, възгледи, мнения и преценки

Ефрем Каранфилов трябваше да завърши трилогията „Герои и характери", за да замисли и да започне да осъществява трилогията „Българи". С една учудваща плодовитост и последователност в творческите си планове той се отдели от едно голямо литературно произведение, дело на дългогодишен опит на есеист и литературен критик, и съвсем естествено премина към новата си творба. В същност не са ли тези негови Бъл гар и нови Герои и характери, които е търсил като творец през целия си живот? Не са ли те едно безспорно продъл жение на най-хубавите усилия на критика? Ако „Герои и характери" заангажират цялата му творческа същност като лите ратор, в „Българи" Ефрем Каранфилов няма нужда да демонстрира блестящото си майсторство на есеист, тънкото си пси хологическо чувство за анализ, усета си към отделната дума и фраза като жива и дей ствена метафора на словото, критическия ен дар на полемист, който проверява в собствената си лаборатория необходимия синтез между да“ и „не", принципите на отрицанието и обобщението, между които често пъти се разпъва жизнената и художестве ната правда и образът на литературния герой оживява отново в критическата страст на публициста. Оказва се, че истинската публицистика е по-мъчно изкуство от изисканата, от елегантната, от ювелирната“ проза. Че е нещо много по-сложно и дъл боко от всякаква фактологична преданост към истината, от пробивната информация, от невъздържаната апология на литературните митове. Да не говорим за смайващите поетизации на естетичното, които могат да се изливат в скучни трактати за „краси вото, в в спекулации на преживяването и съ преживяването, в сладникава автопроза. В „Българи" Ефрем Каранфилов стигна по свой път до ясната и проста проза, която се подчинява на свои закони, до чистотата“ на един нов по същество „жанр" за критика, в който оживяват по свой индивидуален начин патос, образ и идеи. По начало това е критическа проза с извися ванията на публицистичното слово, с разностранните възможности на литературния език като мисъл за идеите, но и за богатството на живота. Така прозата на Ефрем Каранфилов, без да претендира за художественост, придобива свои трайни художествени качества, става четивна като „страст на ума", на естетическо удовлетворение от потърсената и защитена правда. В някои отношения това е проза, която става отрицание на шаблона в неговия „чист естетически вид, в демократичната му неопределеност. Тук е в същност и първото откритие на автора на „Българи“, който иска да създаде, да преоткрие отново обра зите на онези българи, които остават в нашето национално съзнание като образ на истина и правда, като символи на мъжество и доблест, проникнали в дълбините на своето време, погледнали далече в бъдещето. Символи от плът и кръв. Образи на герои и поети. На знаменосци и учители. Останали завинаги българи! И ето тук е първата, бих я нарекъл поетическ а задача на критика. Той трябва да създаде образите на „своите българи", които най-дълбоко е почувствувал с българското си сърце. Тук не стигат само възможностите на пуб лициста, знанията на характеролога. Нищо не би го спасило от лъжесловото, ако това не са истински българи. А тъкмо за найголемите българи е писано най-много. И върху образите им са останали достатъчно много публицистични страсти, политически афекти, красноречието на една невъздър жана патриотична фразеология, способна завинаги да ни отдалечи от най-простото, от истински българското в тях.

За тридесет години българска социа листическа литература в областта на литературната критика се появиха редица имена, които заслужават специално вни мание и по-цялостно изследване. Наред с буйното развитие на лириката, беле тристиката и драматургията критическата мисъл също има свои интересни предста вители и завоевания. Една поредица от портрети на литературни критици би била полезна, защото ще хвърля светлина върху ролята, значението и трънливия път на онези творци, без които е немислим истинският литературен процес. В своя кратък литературно-критически портрет Нина Андонова в общи линии вярно очертава сложния и оригинален творчески път на талантливия есеист-критик Ефрем Каранфилов. С усет и разбиране са осветление последователно основните етапи от неговото развитие, вниква се в своеобразието на неговото дарование. Авторката се спира на почти всички досегашни негови книги, като посочва мястото и значението им в творческата биография на критика. Особено интересни са онези моменти от книгата, където Нина Андо нова се опитва да надникне в тайните на творческия процес у твореца. Тук тя има свои открития и оригинални наблюдения. Когато литературното дело на един творец не е завършено, а се намира в процес на буен цъфтеж, то е по-мъчно уловимо, по-малко се поддава на периодизация, характеристика и оценка. Винаги е осо бено трудно да се зафиксира едно динамично развитие, което е колкото ярко и привлекателно, толкова е променливо и изненадващо. Заслугата на Нина Андонова се състои в това, че е успяла да щрихира, макар в общ и едър план, някои основни черти от богатата индивидуалност на твореца Ефрем Каранфилов. За бляскавото начало на Ефрем Каранфилов по страниците на сп. „Фило софски преглед“ Нина Андонова е сдър жана и кратка. Тук са цитирани думите на проф. Михалчев, който нарежда името на Ефрем Каранфилов до имената на Иван Хаджийски и Крум Ахчийски и ги нарича „моята надеждна тройка“. Подхвърлени са верни и интересни мисли за началото и първите стъпки на талантливия творец - там, в началните прояви се крие неминуе мо нещо от зародиша на бъдещото разви тие. И това развитие е винаги една загад ка. Вглеждайки се внимателно в отделните моменти от творческия път на Ефрем Каранфилов, Нина Андонова се опитва да дешифрира тайните на тази загадка, да се доближи до неговите индивидуални особености. Авторката деликатно се докосва до света на твореца, спира се на зигзагите и неравномерните изяви в периода на ранната му критическа дейност. Особено добре е обяснено бурното отприщване на творческата стихия у Еф рем Каранфилов наскоро след Април ския пленум. Зрелостта на неговия критически талант настъпва сравнително бързо, защото преди това е имало един продължителен период на събиране опит и дълбок размисъл. Вярно и последователно са характеризирани в очерка основ ните теми, които вълнуват Ефрем Каранфилов в по-голямата част от неговото творчество: военната, патриотичната и героичната. Те се преливат една в друга, за да се достигне до проникването в националната характерология - проблем, който се застъпва все по-живо и с голяма страст в трилогията „Българи". Наред с детайлното изясняване на всяка книга като отделен жалон в разви тието на критика Нина Андонова има подчертан стремеж да размишлява върху отделни особености от психиката на тво реца и по-специално на критика-есеист. Тя застъпва мисълта, че докато при поетите и белетристите извайването на вън шната форма е свързано с превес на въоб ражението, което и придава образност, то при критиците външната форма е свързана с аналитично-абстрактното мис лене и е изява на литературнокритически категории и понятия" (с. 47). Проблемът за есеизма в критиката е недостатъчно развит в очерка. Все пак неговото повди гане в процес на конкретното изследване на творчеството на такъв майстор на есето, какъвто е Ефрем Каранфилов, несъмнено ангажира мисълта на този все още спорен въпрос.

След големия успех на първите две книги от поредицата „Българи" естествен е инте ресът, с който беше посрещната третата. Замислена и осъществена като логическо продължение на предходните, тя постави важни характерологични проблеми, внесе свой, специфичен дял в изследванията на бъл гарската национална психология. Подобно на първите две части и тук. Ефрем Каранфилов не подбира личностите според историческото им място и значение, а се спира само на някои, останали в паметта му като „дълбоко преживяване“. Изборът не е случаен, защото автор с неговата историческа нагласа създава ярки произведения за онези герои и характери, които са успели да го развълну ват.. Непосредствените впечатления от личното му познанство с някои от героите придават допълнителна стойност на творбите. Но Ефрем Каранфилов не пише мемоари, а се интересува от въпросите на българския национален характер, и то съобразен с конкретната историческа действителност - времето на 30-те години. Всеки автор има любими проблеми, които разработва с интерес и увлечение. Героичната ипатриотичната тема са сред предпочитаните в творчеството на Ефрем Каранфилов. В първите две книги представените личности са предимно революционери и политически дей ци. Техните съдби авторът разглежда на фона на историческата обстановка, изпълнена с революционни борби, с остри социални и класови конфликти. Във всеки образ е тър сено ярко индивидуалното и същевременно - типично българското. Чрез тези личности авторът се стреми да разкрие ритъма в историческото развитие на нашия народ, но във вътрешен план. Такъв е подходът на твореца и в последната книга „Българи". Частите на трилогията се обединяват от стремежа на писателя да открие някои основни черти в националната ни психология чрез изследване на интересни индивидуалности, съчетали в себе си богатството и многообразието на българския характер. С майстора-есеист най-осезателно се сре щаме в първата книга, където основният тон 162 е повишено-патетичен, образите са ярки, монументални, изваяни със замах и въобра жение. Във втората книга все повече се засилва интересът на автора към същността на епохата. Представените личности са обрисувани по-плътно, с по-малко блясък, но с по-задъл бочена мисъл. В книга трета непосредственото. бурно чувство е напълно успокоено, но не и унищожено от аналитичния подход на писа теля. То остава като подводно течение и непрекъснато напомня за специфичния стил на Ефрем Каранфилов. Защото той умее да прочете една творба не само като критик, но и като поет, да види една картина като ценител на истинското изкуство и да предаде впечатленията си образно, увлекателно, с ерудиция и точно чувство за ценността на произведението. Тази способност ясно се откроява в тре тата книга „Българи", където герои са дейци на нашата култура: Владимир Димитров - Майстора, Илия Бешков, Николай Лилиев, Кирил Цонев, Стоян Загорчинов, Иван Хаджийски. Този избор, от една страна, улеснява автора - творецът по-вярно разбира света на творците, някои от които лично познава. Но за разлика от първите две книги тук стои трудната задача да се надникне в тайния свят на творческото съзряване на произведението, да се разкрие обликът не просто на българина, а на българина-творец, запазил моралната си устойчивост и вътрешна чистота в една превратна и буреносна епоха. Този под чертан интерес на Ефрем Каранфилов към високите нравствени добродетели, познат и от други негови книги, стремежът му към дълбините на духовния свят на героите е причина да се съберат външно толкова полюсни творци като Никола Вапцаров и Николай Лилиев, Владимир Димитров Майстора и Илия Бешков. Авторът не само навсякъде търси красотата и героизма, но и воюва за тях. Естествен е интересът му към Левски, Ботев, Бенковски, Яне Сандански, Георги Димитров, животът на които е изплетен от красиви и героични дела. В последната част на трилогията описваните личности са настрана от кипящия поток на революционните събития и едновременно са творци на нашата култура.

Това е книга за „най-българското време, за онези съдбоносни мигове от живота на една личност и един народ, които, понесени от вихъра на историческото време, засияват с ореола на безсмъртието. Книга, която пронизва огнените страници на Захари Стояновите „Записки", прониква в дълби ните на неговата душа и прави своите открития. Комплексно изследване за найкомплексната (в идейно-естетическо и жанрово отношение) книга, писана на български език. Трябва да се притежава изклю чителна ерудираност и многостранност на таланта, необходимата творческа смелост, за да се пристъпи към подобно произве дение, което близо едно столетие държи будно съзнанието на читателя и ценителя на непреходните литературни ценности. 157 Комплексната творческа (в най-широк смисъл на думата) нагласа на Ефрем Каранфилов му позволява да осъществи бле стящо сложната задача. Безспорно генералната цел на литератора е била да обхване в широта и дълбо чина онзи многолик и многоаспектен документално-художествен свят на една творба, която само условно носи името „мемоари". Успехът на подобни произведения се съдържа предимно в принципа на адекват ност спрямо представената обективна реалност. Записките" на Захари Стоянов са най-високото постижение в богатата традиция, създадена в новата българска литература от този род. Автобиографичнолетописните, лирико-драматическите страници на Софрониевото „Житие", фрагмен тите от недовършената автобиография на Раковски, Епизодът на П. Р. Славейков, Каравеловите мемоари, мемоарно-изрази телното „В темница" на Константиви Ве личков са само красноречиви предмостия (в смисъл на значимост) към реализирането на най-величавата наша мемоарна „епопея". А оттук и към перспективите на съвре менната документална проза за антифашистката съпротива. Естестевено е било авторът на „Най-българското време" да си зададе въпроса: защо "Записките" се четат с интерес и от читателя на най-динамичния век, когато много социологически анкети у нас и в чужбина регистрират вниманието на съвременния читател към синтетичната", малкообемна проза. Отговорът му е категоричен: „Записките" са и художестве но произведение. И оттук започват мъ ките" на литературния теоретик, аналитика и стилиста Е. Каранфилов.

„В тази книга съм събрал мои мисли за срещите ми през детството и юношеството с любими автори и герои, които са ми станали близки за цял живот. И за новата ми среща с тях - сега вече като литературен критик. В този смисъл книгата ми има известен субективен характер" (с. 6). Така скромно и непретенциозно представя тематиката на новата си книга Ефрем Каранфилов. Спомен за мечтите на детството и за техния път през годините. Лиричен разказ за срещите с чудния свят на книгите, за качествата, които придобиваме благодарение на този свят, за мъдростта и красотата, които той крие. Прекалено скромно и неправилно е под заглавието „Литературни критики“, за щото то ни подвежда и ние започваме да четем книгата с убеждението, че критикът е събрал оттук-оттам своите стари работи (както често се случва в българската практика) и механично ги е пришил в едно цяло. За щастие оставаме излъгани. Поднесена ни е завършена цялост със своя логика на развитието на идеите, с хармонична композиция, с убедително поднесени пре ходи от философски размисъл към лирическа миниатюра или към конкретен литературен пример. Писателят прониква деликатно в чудния детски свят, с великолепно познание анализира детската психика и синтезира онова стойностно, което придава на изкуството полъха на детство и младост. Ефрем Каранфилов никога не е бил суховат литературен критик, рационалното, изпълнено с математически абстракции, ровене из художествените творби му е природно чуждо. Прозата му винаги е била есеистична, богата на поезия и емоции, той винаги е изследвал младите, жизнени сили на нацията и културата, винаги го е привличало оптимистичното начало в творческия процес. Но никога Досега не беше се докосвал така директно и пространно към темата за младостта. Бих казал, той просто дължеше на читате лите си тази книга. Тя е така свойствена на неговия творчески темперамент, че създава чувството за лекота: лекота, когато я четеш, и другото, измамно, разбира се, че е написана с лекота. Измамно, защото съвсем не е лека задача да се постигне блестящият есеистичен стил, да се предаде чрез словото едно почти физи ческо усещане за младост. Критикът може да предложи творбата си на най-широка аудитория: тя ще бъде особено интересна за най-младите, които сега тръгват из семирамидените градини на книгите, но няма да бъде отмината и от онези, които за нищо на света не биха излезли от тях, които обикалят из отдавна познатите алеи и откриват все нови чудеса, все нови прелести. Един от тези неуморими пътеше ственици е и авторът на „Юноши". Той разделя обичта си между двата обекта на своето изследване: децата и книгите, говори вдъхновено и за едните, и за другите, кръстосва пътищата им и търси общочовешките изводи, които произтичат от тази среща. „Чудото има способността да облъхва с поетичност наивната детска вяра, така чужда на сухотата и догматиката. През дните на детството е позволено да се начупват стоманените рамки на научните закони и с учудваща леснина да се разперват крилете на въображението" (с. 22). Ефрем Каранфилов добре разбира влиянието, което тази истина е имала винаги върху човечеството. Хората винаги са свързвали най-светлите си мечти с децата, винаги са отдавали на най-свидните си дела обич като към деца, винаги са възприемали детето и детството като символ на всичко най-чисто и светло в душата, като противодействие на тъмнината и злото. Винаги човешката мисъл епридавала най-силен драматизъм на срещата между децата и тъмните сили, винаги доброто е било обградено с ореол на младост. Критикът си спомня прекрасните песни за Крали Марко, в които юнакът е заобиколен от прекрасни, героични деца. Тези родени от поетичното народно въображение образи трябва да придружават героя. „Тези деца са светъл лъч, радостна усмивка, поетична шега в юнашкия ни епос" (с. 34). Разви тието на тази тема в нашата литература писателят разкрива великолепно в поезията на Ботев.

Оригинален е творческият лик на литературния критик Ефрем Каранфилов, неговият подход на вдъхновен тълкувател и ценител на литературата. В съвременната ни критика той е един от най-авторитетните автори; погледът му е насочен към съвременността; неговите статии, книги, изследвания привличат вни манието на читателите и вълнуват, обогатяват представите и съзнанието. Още по времето, когато у нас се ширеха догматизмът и схоластиката, когато пример за критическо изложение беше наборът от клиширани фрази, еднотипно очертаващи външните контури на сложните явления, когато в преобладаващите случаи всяка свежа мисъл и всяко чувство в критическите писания се фризираше и изсушаваше до крайни предели, Ефрем Каранфилов започна да пише по съвър шено нов начин - с оглед на личното в темперамента си, с оглед на оригиналната си физиономия на творец и критик. Силно впечатление му прави хубавото в изкуството, то пленява въображението му, то изпъква с първостепенна сила в съзнанието му. Отвращението от пошлото и грозното по-рядко се изявява у него в преки писания, по-често то се очертава косвено чрез отдръпване в сферата на възвишеното и светлото. С анализирането на красотата той сякаш си поставя броня срещу бездушието на отрицателното. Чистите думи и изрази сами непосредствено се раждат в речта му. Дълбоката му обич към красотата ги създава. И въпросът не е само в емоционалния израз, не е само в поетичната фраза, която съперничи на белетристичното изложение. Въпросът съвсем не е пък в повърхностното освежаване на слога, в кокетирането с метафори - нали някои така разбират „есеизма "?... В студиите на Ефрем Каранфилов новаторският подход е в самото мисловно отношение, в самите позиции на автора, в облика му на проникновен интерпретатор. Той вижда образите на героите по нов начин, внимателно анализира психологическите тънкости. Не ни казва неща, познати на всеки, а отваря очите ни за детайли, които сме гледали, но не сме видели. Метафорите, разбира се, не пречат, те също може да се употребяват, стига да не звучат претенциозно и натрапено. В развитието на Каранфилов виждаме, че отначало той вмъкваше повече метафори, а по-късно започна по-пестеливо да си служи с тях, не разточителствува, стреми се към синтезирана изразност, при коя то акцентът пада преди всичко на мисълта и която се постига с външна сдържа ност на фразовите нюанси, с привидно спокойствие и безразличие. Зад текста напира своеобразното чувство на автора. Той не бърза да изрази позицията си, да Демонстрира натрапчиво вълнението си, макар че не си служи и с изкуствени средства, за да го прикрие.

Името на Ефрем Каранов - изтъкнат деятел на просветното ни дело, досега се свързваше главно с изследванията му из областта на фолклористиката и краеведението. На специалистите бе известно също, че той е първият преводач на български език на знаменитата творба на Адам Мицкевич - поемата „Пан Тадеуш“, както и че е превеждал и древноруския литературен паметник „Слово о полку Игореве“. Малцина обаче знаят, че Ефрем Каранов е оставил в ръкопис и свои спомени. Тези спомени дълги години са били съхранявани от сина му Цве тан Каранов, а след това предадени в Окръжния исторически музей (ОИМ) в Кюстендил. Спомените са завършени през 1920 г. и едва сега, близо шест десетилетия, се подготвят за печат от Издателството на Отечествения фронт. Случи се така, че на мен бе възложено да съставя обяснителните бележки към предстоящото издание на спомените. Това наложи да проуча поподробно живота и делото на Е. Каранов. Оказа се, че писаното за този почти забравен днес културен деец не е много, а и доколкото го има, в редица моменти то е неточно. В процеса на работата си попаднах на някои архивни материали, посетих и Кюстендил, където живее синът на Ефрем Каранов - Цветан. Роден на 25 януари 1901 г., Цветан Каранов ме впечатли със своята жизненост и свежата си памет. Той ми разказа интересни подробности из живота на баща си и своето семейство. Разменихме си и няколко писма за доуточняване на някои факти. Учител по професия, Цветан Каранов е проявил вярно чувство за значението на спомените на баща си, като не само ги е запазил и съхранил за поколенията, но и твърдо устоял на съблазнителните предложения те да бъдат изнесени и издадени зад граница, и то по време, когато у нас и дума още не е имало за публикуването им. Цветан Каранов е написал и свои спомени за баща си, които се съхраняват в Окръжния държавен архив (ОДА) в гр. Кюстендил. Целта на настоящите редове е да приведа в известност всичко онова по-важно, което успях да събера и уточня за Ефрем Каранов. Това се налага и от обстоятелството, че с издаването на спомените му неговото значение в културната ни история ще се повиши значително повече, отколкото то е досега. e BEDREH YEH EH ROЕ Необходимо е да се отбележи, че почти всички, които са писали за Ефрем Каранов, ползуват кратката статия, публикувана като поменик в Летопис на БАН, Кн. XI за 1927—1928 г., С., 1929, с. 51-53. Статията е без подпис, но, както се установява от архивните материали, тя е дело на географа акад. Йордан Захариев. Оригиналът на статията се съхранява в Архива на БАН (ф. 1, оп. 2, а.е. 992, л. 9-12). В писмото си от 4 юли 1929 г., с което изпраща статията си до секретаря на БАН Иван Пеев-Плачков, Йордан Захариев пише: „...Дядо Ефрем Каранов бил мой учител. Затова моля, ако написаното допада за целта - да бъде поменик в Летописа, - нека бъде напечатано изцяло, като отплата от моя страна за добрия спомен, който пазя в душата си за дядо Ефрем..." (пак там, 1 л. 8). Йордан Захариев е бил директор на гимназията в Кюстендил и е познавал добре живота и делото на Каранов. От едно негово писмо до БАН (без дата) се вижда, че при изготвянето на статията си за Е. Каранов Захариев е ползу вал и ръкописните му спомени (пак там, л. 7), както и други материали. Въпреки това в нея са допуснати някои неточности, не са описани и всичките трудове на Каранов. Все пак статията на Йордан Захариев е сравнително по-пълна и точна от тази на Антон]. П. Ст[оилов), публи кувана наскоро след смъртта на Е. Каранов в Известия на Народния етнографски музей в София (1927, кн. 1-4, с. 194-195).

Искам да спра вниманието Ви върху Вашата трилогия „Герои и характери". Струва ми се, че в процеса на работата замисълът Ви е претърпял някои изменения. В уводната бележка към книга първа (изданието от 1962 г.) Вие пишете: .....при подбора и класифицирането на героите се помъчих да ги разделя на три групи: мечтатели, революционери, строители". Те зи три групи ще оформят и подзаглавията на всяка книга от трилогията. По-късно трилогията Ви получава други подзаглавия: „Мечтатели", "Раждането на подвига“, „Творци“. Интересува ме дали тази промяна е свързана с обогатяването на замисъла Ви или тези подзаглавия са поточни, - Смятам, че вторите подзаглавия са по-точни. Но по същество те се покриват. Замисълът беше в исторически аспект да се проследи развитието на идеите, които в началото са само мечти; впоследствие е нужна борба, свързана с готовността за саможертва и сътворяването на подвизи, за да победи идеята, мечтата и те да се превърнат в реалност. След това идва творческото изграж да не на новото общество, на новия живот. Тогава на преден план излизат творците - нов тип човешки характери и нов тип литературни герои. И мечтателите, и героите, и творците в същност осъществяват историческото развитие в три различни етапа. Разбира се, такова разделение на историческите периоди, особено разделе нието на характерите, е условно, защото човешките характери са по-богати от всяка схема за тях. Всеки човешки характер е нещо единно и неповторимо. И в този смисъл у един мечтател мо же да има героизъм и несъмнено творческо начало... Дон Кихот е например и мечтател, и герой, и творец. Трудно може да се каже кое преобладава у него. Така е и с мнозина от литературните герои, от човешките характери, които откривам по своя път. - Какъв принцип Ви ръководеше при подбора на героите и разглежданите произведения. Ето например - образът на щабскапитан Михайлов от „Севастополски разкази" на Лев Толстой не е централен в неговото творчество. Той, разбира се, е силен, добре защитен художествено образ, но все пак остава нейде по периферията в Толстоевата галерия.... - Принципът беше един: да се въплътява в по-ярък вид основната идея на моя замисъл. От друга страна, се ръководех от идеята да се разкрие конкретно-историческата обстановка, при която е изградено дадено художествено произведение. Да се подчертае ритъмът в даденото произведение, да се разкрият нови страни от разглежданата проблематика, да се ситуира тази проблематика в нашето време, в нашата съвременност. И така да се кажат нови неща за разглеждания литературен герой.

Като използува личния си опит от пре живяно и прочетено, в книгата си Ефрем Каранфилов прави своите открития в област та на психологията на личността и на народопсихологията. С веща и сигурна ръка скицира собствения си портрет с прелестната смесица от есеистика, критика и белетристика. Една богата и артистична натура ни предлага своите максими" често във вид на афоризми (За детството и юношеството"). Той нерядко тръгва от малкото, дребното, интимното и някак си неочаквано открива здрава нишка с голямото, важното, значимото. Така например в духовното изграждане на човека, на отделната личност вижда образа на учителя. На любимия учител. Както и в духовното изграждане на родината. Родината е постоянна тема в творчеството на Ефрем Каранфилов. За него тя се олицетворява не само в родния край, родния град и родната река или планина, не само с улицата, на която си живял, и с родната къ ща, където си прекарал златните сънища на своето детство. Родината - това несъмнено са и приятелите, с които те свързва здрава дружба от най-ранната ти младост, и учили щето, и книгите, които за пръв път са ти открили широкия приказен свят на въображе нието. Разбира се, писателят не говори въ обще за родината или за родния град, във всеки негов ред, във всяка дума се чув ствува присъствието на родния му Кюстендил с прелестните му околности, със зеленото рухо на Хисарлька, със Струма, завинаги свързала името си с легендарните ни войводи и революционери от Гоце Делчев и Яне Сандански до Каляшки, Демиревски, Парапунов. Големи пости и художници начело с Никола Йонков Вапцаров и Владимир Димитров - Майстора оттук са тръгнали по света, за да разнасят красотата, силата и славата на българския творчески дух" (с. 40). Той си спомня за плясъка на тъжните води", за „скръбната песен на легендарната река", защото тя е звучала непрекъснато през дет ските му години. Но тъжните реминисценции, защото във всеки спомен от детството, дори B най-светлия, има и по малко носталгия, се уравновесяват с оптимизма на автора по отношение бъдещето на родния град и род ната река, на родината. Есетата, в които най-ярко се откроява лич ността на писателя, неговото израстване като гражданин и творец, са „Среща с литературата“, „Среща с любовта“, „Среща със смърт та," „Юнкерските години“, „Как написах книгата „Българи". Те са най-изповедните и може би най-изстраданите. He e Оригинална мисълта, че творецът B сравнение с другите остава завинаги млад, защото най-често се връща към своето детство. Но у Ефрем Каранфилов тя се обогатява, детайлира, превръща се в негова - тя е лайтмотив на много негови произведения. Не можем да не се съгласим с него, защото Именно писателят успява да запази свежа своята памет, емоционалната оцветеност на спомена, чистотата на преживяването - та кива, каквито са били в детството му, само че преосмислени, пресети през разума на въз растния. Неслучайно афоризмите „За детст вото и юношеството имат за мото мисълта на Русо: „Помни, че си бил дете!" Тази мисъл пронизва цялата книга, тя му е дълбоко родствена и винаги когато пише в книгите за детството, в една или в друга степен я зашищава.

Тези думи на Томас Ман често се повтарят в книгите на Ефрем Каранфилов. Няма съмнение, че винаги, когато сяда да пише, творецът си спомня предупреждението на великия хуманист от Любек. Случайните мотиви, изсмуканите от пръстите разсъждения тържествуват там, където индивидуалността е потисната (или въобще я няма). Но историята познава и обратните случаи: често пъти всеки изписан ред се превръща в щрих от разкрасен автопортрет, тъй като за личността не съществува нищо по-достойно от самолюбуването. Ефрем Каранфилов еднакво силно прези ра тези разпространени мимикрии на словото. Той е вечен пътник в литературата: пътува към корените на съкровеното, на националното. Неговото дръзко спускане кладенеца на времето изразява онази изконна жажда за повторение на звездните мигове от миналото, която ни е необходима, за да се чувствуваме по-уверени B B И днешния ден, за да откриваме ясните контури на бъдещето. Родовата памет на писателя е съхранила завинаги спомена за „измъчената възторжена душа" (по израза на Тончо Жечев) на дядото Ефрем Каранов - един от най-чистите и възторжени български романтици, творец и мечтател, събирач на хиляди народни песни и предания, преводач на Мицкевичовия „Пан Тадеуш", дру гар на Гоце Делчев и Яне Сандански. Този одески възпитаник и македонски про светител сякаш е излязъл изпод перото на Димитър Талев: просто невероятно за днешните ни представи е неговото себеотдаване, безкористната му служба на на родните интереси. Приемствеността в Карановата фамилия не дава покой на въображението ни, тя подтиква мисълта към значими изводи за характерологията на прогресивната бъл гарска интелигенция. Единият син на възрожденеца загива в Междусьюзническата война, другият се посвещава на музиката, третият -на революцията. Този, послед ният - Радивой, - е злодейски убит през страшната 1925 г., след време намират останките му редом с изкуственото око на Гео Милев. Идентифицират трупа му по кукличката, която носил да подари на невръстната си дъщеря.