подвига

Ефрем Каранфилов е от ония автори, за които писането не е случайно занимание. Той обикновено не се задоволява с банално, безлично разглеждане на произведения и проблеми, защото написването на една статия за него е начин да изяви себе си, да изкаже своето отношение към нещата да съобщи своите открития за хората и литературата. Той чувствува в себе си писателско призвание, владее го амбици ята да приобщи читателите към своите мисли, да им внуши убежденията си. Есте ствено и литературните творби, за които пше, не са му безразлични, отношението му към тях е много активно. Със своите образи и идеи те отприщват потока на неговите собствени мисли и настроения и винаги извикват определени емоционални реакции. Тези особености важат изобщо за творчеството на Е. Каранфилов, но в найвисша степен те се проявяват в неговите есета. Защото наистина това е много подходящ жанр за автор с неговите склонности и темперамент. Есето му дава имен150 но тази пълна свобода, която му е необхо дима - да следи мислите си, необвързван от предварителни условия.

Някак изведнъж дойде неговото петдесетилетие. И повече изненада дру гите, отколкото поета, тъй като младостта остава винаги с хората, които подхранват енергията си с жизнените сокове на духовната младост. А тя е неизтощима и не признава физическите граници на никаква възраст. Тя оде сеторява вътрешната човешка сила, увеличава възторзите, полетите на мисълта, вдъхновението и моралните пориви. Затова Веселин Андреев си остава все същия благороден боец на партията, с младежка душа, отзивчива към мъжествената красота в живота и новата светлина на нашия идеал. Все същия партиен воин и поет, с одухотворена и ярка човечност, с нравствена чистота и с винаги бодро, с винаги чувствително и щедро сърце, готов всякога да го раздаде на хората.

Личните впечатления за автора сигурно не са най-подходящото начало на една академична рецензия за книгата му. В случая обаче не мога да не ги споделя. Колкото и субективна да е запечатилата се у мен представа, смятам, че тя с нещичко би улеснила възприемателя. Особено онзи, който не се интересува само от набрания текст, а иска да проникне отвъд: в по-сложните и по-деликатните сфери на авторовите вълнения, предпочитания и идеи, в концепцията му за литературния процес. А без да познаваме- поне бегло - личността Христо Йорданов, това е трудно. Той е (в най-добрия смисъл) литературен черноработник. С месеци и дори с години трупа информация за интересуващото го явле ние; търпеливо изравя изпод пепелта на документите, архивите, спомените и старите издания факти, които после систематизира анализира и съпоставя с новите изследова телски достижения. Но това е само началото Хр. Йорданов умее да общува с литературата и извън читалнята. Сладкодумен и любопитен за всичко, отнасящо се до интелектуалния ни живот в миналото и днес, той знае как да предразположи събеседника към саморазкриване. Много получава, защото много и дава. Учудващо бърза е реакцията му спрямо новооткритите имена, събития, дати, спрямо интересната мисъл и идея. Те светкавично биват вписвани в неразделния от него бележник. И бих отворил една скоба, за да упрекна себе си и по-младото поколение литератори, че позанемарихме добрата традиция на до кументирането, завещана ни от Ив. Шишманов, М. Арнаудов, Сп. Казанджиев. А Хр. Йорданов записва. Имам чувството, че ако се съберат неговите скрити" и явни" анкети с писатели и културни дейци, ако към тях 167 се прибави натрупаното от дълголетния му труд в библиотеки и хранилища, ако найсетне се включи и активното му участие в пе чата, биха се получили няколко обемисти тома.