Резюме
Появяването на тази дългоочаквана книга ни кара отново, по-сериозно от всякога, да се замислим какво представлява за националния ни живот и за националната творческа съдба личността и творчеството на Никола Вапцаров. За нас днес всичко, свързано с него, е стойностно: всяка среща, всяко писмо, всеки филм или спектакъл, който е гледал, всяко приятелско събиране. От пъст рата мозайка незначителни наглед факти очакваме да възкръсне живият човек - сложен и многообразен в проявите си, чужд на „учебникарския" лакиран образ, чужд на измислената теза за стоманения работник, неподвластен на ерозийните сили на епохата. В името на това свято възкресение Бойка Вапцарова се е заела с една мъчителна в психологически аспект задача: да възстанови нишката на дните на човека, когото е чувствувала най-близък на света, но когото е възприемала по толкова различен начин от това, което времето направи със спомена за него. Онзи човек, с когото е разделяла катадневните трудности, с когото е съпреживя вала ужаса от смъртта на единствената рожба, с когото е видяла щастливи дни, но е имала и конфликти, каквито възникват във всяко семейство и когото един ден е изпра тила в последния му път; онзи човек, чиито думи, жестове, стихове всякога е възприемала интимно, в границите на своя личен свят и който изведнъж се е оказал отвъд интимността, отвъд личното и в смъртта, в безсмъртието си вече не принадлежи само на нея, а на всички. Почти нищо негово вече не е само нейно - освен, разбира се, реалността на топлината му, на ласката му, на онзи малък интимен свят, който никога и с никого не можем да споделим. Но и думите, и жестовете, и особено стиховете се превръщат в колективно притежание на нацията и хората изпитват необходимост да получат всич ко това, което само тя, жената на поета, може да им даде, разделяйки се завинаги с него в неговото интимно измерение. Навярно е страшно болезнено да се връщаш ден след ден по следите на преживяното от най-близкия ти човек и сам да откриваш колко малко си го познавал, колко много изгубени възможности и недоизказани думи ти тежат, да откриваш нов смисъл и неподозирани стойности в неща, на които някога не си обръщал внимание. Да пишеш за ближния е може би по-трудно, отколкото да пишеш за себе си, особено когато в спомена осъзнаваш величието на човека, с когото си живял, особено когато търсенето на загубеното време" те води към намирането на универсални истини, значими за цялата нация, значими за съвременното човечество. За Вапцаров спомени са писали мнозина, но сред богатия избор от факти и документи все нещо е оставало недоизказано, неуловено, защото да обхванеш същността на лич ност с толкова богат и сложен духовен живот, да разбереш противоречията й, да нарисуваш трагедията й е задача неизмеримо трудна. Обикновено спомените докосват повърхностни, нехарактерни моменти - среща тук, среща там, няколко разговора: и зак лючението, че човекът бил скромен, честен, горял в борбата... Но вътрешната драма остава забулена със седем печата, остава непозната сложната крива на мислите му, остават неразгадани механизмите на неговите подбуди да преживее именно по този начин живота си. Подобна опасност грози и един обективистичен летопис, който може да се превърне в безсмислено изреждане на дати и събития, в една скучна регистрационна книга. Концепцията за летопис на Бойка Вапцарова е съвсем различна. Тя се отказва да спазва строго класическата форма на летописния жанр и тръгва по най-сложния път: със средствата на документа да създаде едно вълну ващо повествование за жизнения и творческия път на поета. За тази цел авторката събира огромен доказателствен материал - стотици спомени, документи, писма, снимки - всичко, което представлява някакъв спомен за човека и твореца Вапцаров. И се зае ма с монтажа на тези сами по себе си неговорещи почти нищо отделни късове, за да сглоби от тях цялостния образ, такъв, какъвто е бил в действителност. Дори и найбеглото прелистване на страниците на летописа може да ни даде представа за естеството 157 на техническата работа - стриктен преглед на всички вестници и списания от онова време, издирване на театрални афиши и програми, изчитане и сверяване на читалищните каталози, които е ползувал Вапцаров, издирване на хиляди книги - тези, които той е чел, и тези, в които има нещо писано за него, ровене из селищни архиви, из съ дебни преписки и, разбира се, преди всичко върховно напрежение на паметта, на интелектуалната енергия, за да се възвърне в съзнанието всичко, което не е изчезнало там безвъзвратно.