Вазов

Подемът на нашата литература след народната победа е особено очевиден в развитието на романа. Мисля, че и най-критичните, дори скептично настроените литератори и читатели ще признаят успехите на романистите, макар постиженията да съжи телствуват с голям брой обикновени и дори посредствени и слаби произведения. Би било истинско литературно чудо, ако повечето от излезлите над сто романа след Девети септември представляват значителни художествени явления. Силните, големите творби са, разбира се, много по-малко, те не достигат и една десетица. И все пак заедно с хубавите, сполучливите ни дават право да говорим за възход на нашия съвременен роман. Защото в литературата съществува една такава малко печална закономерност: прекрасните или просто хубавите творби разцъфтяват сред много и много по-бледички или неугледни създания, които служат, според израза на Вазов, за тор на книжовната нива. С това аз не искам да оправдая издаването на редица съвсем сиви, бездарни съчинения, вина за което носят не толкова техните неумели, но енергични в изнестен смисъл създатели, колкото редакторите и художествените съвети при издателствата. Но все пак такива съчинения не преобладават, а във всяка литература излизат Много произведения, които само частично задоволяват едни или други естетически потребности и играят непълноценна и нетрайна роля в художественото развитие. Te са преобладаващите и в съвременния роман. Но на техния фон се открояват истинските художествени постижения - жизнени, ярки, богати творби. Достатъчно е да се назоват имената на Георги Караславов, Димитър Талев, Емилиян Станев, Димитър Димов, Андрей Гуляшки и др., за да си спомним веднага за произведе ния, които са вълнували десетки хиляди читатели и бележат подема на съвременния български роман. Никога в капиталистическа България не са излизали за такова кратко време толкова забележителни романи.

Старият писател беше решил да прекара последните години от своя неспокоен живот „по-близо до природата". Берковица със своята красива околност му се беше много понравила. Тази околност му напомняла много швейцарския ландшафт, както той често обичаше да казва. Затова в началото на 1934 година Антон Страшимиров пристигна за втори път на летуване в Това курортно градче. Всеки ден старият писател правеше своите разходки до „Ашиклар". Почти не пропускаше случай да се отбие в горския разсадник, да се полюбува на пъстървите в намиращия се там рибарник и да се пошегува за това-онова. Веднъж в разговор, той изрази голямото си желание да се изкачи на връх „Ком Чел бил „Нова земя" от Вазов и му направило много силно впечатление описанието, което той давал за гледката, която се откривала от там. Дали пък е толкова хубаво на връх Ком?

Духовната сила на литературата ни, отдалечена по време от днешния живот, е събрана в творчеството на Ботев и Вазов, на Пенчо П. Славейков и Яворов, на Елин Пелин и Алеко Константинов, а по-късно - създаденото от Смирненски и Вапцаров. В произведенията на тия писатели, наред с които, разбира се, бихме могли да поставим още немалко имена, намираме идеалите на епохата, характерните ни национални черти. Всеки от тях с неумолимата страстност на гражданин и творец се стремял към значителните проблеми на времето, търсил е характерното в националната ни психика и е създавал големи естетически обобще ния. В силните като мълния революционни песни на Ботев са въплътени ония идеи, които изразяват напредничавата устременост на епохата, възможностите на бъдещето. В голяма част творби на Пенчо П. Славейков, за да не се спираме на поезията на Вазов или на Яворов, е възпят с чистата, възторжена радост на художника, народният ни живот. Славейков нямаше прогресивния светоглед на Ботев, но в неговите своеобразни видения на историята на родния край" прозират и поезията и прозата на живота ни, възсъздадени на места с трезва, борческа граж данственост. В творбите на няколко поколения белетристи - от Иван Вазов до Йордан Йовков - се оглеждат както големите движения - националната ни революция, борбите на селячеството, войните - така И отличителните етично-духовни черти на народа.

Иван Д. Шишманов е измежду забеле жителните представители на българската литературна наука. Неговото дело на историк на литературата, критик и етнограф, известно не само у нас, а и в чужбина, е оставило незаличима следа в нашия културен живот. Тези, които са се занимавали с историята на българското Възраждане или с отделни автори като Вазов, достигали до някои от трудовете на Шишманов, са усещали неизбежно чара на една натегнала от знания, проникновена и жива