Илия

В края на миналата година излезе от печат книгата „Из живота и творчеството на Иван Вазов" от Илия Бояджиев и Цочо Делев, Държавно издателство „Народна просвета", София, 1968. Изложението за живота и творчеството на Ив. Вазов е основано на старателно съ- брана и добре подредена документация (снимки, портрети, спомени, цитати, схеми и таблици). Някои от елементите на тази Документация са известни от по-рано, а има итакива открити по-късно. Но интересно е, че сега и едните, и другите са поставени и разгледани в нова светлина - нещо, което е едно от достойнствата на книгата.

Познато е схващането, че между старата и новата българска литература почти не съществува връзка. Многовековното робство е основна причина за нейното бавно развитие след XIV век, но променените четири века по-късно социалноикономически, идейни и културно-исторически условия са предпоставка тя да се възроди отново: в нова форма и съдържание и без връзка с предходния период. Всички черти, с които се характеризира тази нова в много отношения литература (светската тематика и нейното съвременно осмисляне, взаимните и връзки с руската и южнославянските литератури), нашето литературознание разглеждаше като необичайни и неприсъщи на старата българска литература особености; така за дълго се наложи убеждението, че между стария и новия период в разви тието на българската литература съществува пропаст.

На 11 декември 1969 г. се състоя публич ната защита на дисертацията на н. с. Лиляна Тодорова Минкова на тема „Любен Каравелов и украинската литература“ за присъж дане на научната степен кандидат на филологическите науки". Рецензентите на труда чл. -кор. проф. Симеон Русакиев и ст. н. с. Иван Цветков очертаха труда на Л. Минкова като сериозно научно изследване - в дисертацията е обединено в едно цяло всичко онова, което свързва Ка- равелов с Украйна, с украинското народно творчество и украинската литература. Тъй като повечето от наличните изследвания разглеждат само отделни страни на въпроса, в дисертацията си Л. Минкова се е стремяла да обхване въздействието на украинската литература върху Каравелов във всички негови аспекти, с цел да оформи по-цялостна представа за неговия размер и характер. Въздействието е разгледано на широк фон, проследява се как възниква и се разраства афинитетът на българския възрожденец към украинската литература. Подробно са изследвани връзките на Любен Каравелов с революционния демократ И. Г. Прижов, разгледани са различните форми, в които се проявява въз- действието на Тарас Шевченко и Марко Вовчок. В работата е направен подробен преглед на вече установеното от българското и съвет ското литературознание относно влиянието на украинската литература върху Каравелов. В дисертацията са използувани редица нови материали, предлагат се нови схващания по Някои въпроси.

Навърши седемдесет години Илия Волен - един самобитен, земен писател, чийто полувековен път в нашата литература е увенчан с ярки постижения. Прекарал сирашко детство на село, познал отровния задух на Духовната семинария - откъдето е изключен заради сътрудничеството си в Страшимировия в. „Ведрина", - Илия Волен отрано намира мястото си в редиците на прогресивната ни интелигенция. И още в разказите от първата му книга „Черни угари“ (1928) независимо от неукрепналото перо и явното влияние на Каралийчев проличава интересът му към отрудения делник на селянина. Появилите се след това „Кръстци“, „Божи хора“, и „Радост в къщи“ носят вече белега на творческата зрелост. С безпощаден реализъм в тях писателят рисува ъгловатите очертания на една психика и душевност, изкристализирали под вековния натиск на социалните неправди. Творец с остър социален усет и ясна идейна позиция, суров реалист и аналитик, в тези си книги Илия Волен показа - както ред български писатели - как „геният на мястото“ разчупва черупката на региона и битоописателството, за да достигне мащабите на националната проблематика. Защото в основите на своеобразната му поетика лежи симбиозата между документалната“ вярност към жизнената правда и широтата на художественото обобщение. С „Между два свята“ (1958) и последвалите я „Йов“, „На село през войната“, „С хора се живее" Илия Волен вложи своя талант в художественото усвояване на новата, социалистическа действителност - не само като извор на сюжети, герои и проблеми, но и като позиция и критерий в присъдата си над миналото. Сред тях особено се откроява повестта „Йов“, която с дълбочината на нравствено-философската си проблематика, с психологизма и изповедността си се нарежда сред значителните постижения на съвременната ни беле тристика. А наред с белетристичните си творби Илия Волен еавтор и на та кива оригинални книги като „Мисъл и думи“ и „Търсене на истина", в които натрупаният житейски и творчески опит е пробудил критика в писателя. В статията на Дора Колева „За някои моменти от творческото развитие на Илия Волен“, с която сп. „Литературна мисъл“ отбелязва седемдесетгодишнината на писателя, се разглеждат две неизвестни творби на Илия Волен - повестта „Стръмнини“ и недовършеният роман „Новоселчани“. Писани през 1927- 1928 г., когато авторът изкарва прехраната си като писар във Врачанската мигрополия, и останали непубликувани поради пословичната му самовзискателкост, те представляват особен интерес за изследователя, защото нагледно показват идейното и творческо развитие на писателя. В тях се очертава пре ходът от лиричната проза на „Черни угари“ - нелищена от известна литературщина и чужди навеи - към зрялото самобитно творчество на Илия Волен. Именно това прави тези произведения примамлив обект за анализ както от литературния историк, така и от гледище на психологията на литературното творчество.

„Една лунна вечер, уморен и измъчен от жетвата през деня, си дадох оброк да описвам живота такъв, какъвто е, та дано се измени и стане по-хубав." Така сам писателят Илия Волен ни обяснява смисъла и задачите на своето творчество. И в това обяснение се крие ключът към неговите книги, към неговата гражданска позиция, към целия му живот дори. „Животът такъв, какъвто е“ — този оброк, сключен като тайно отмъщение на съдбата, е малко общ и неясен като теория, но е изпълнен с голяма, бих казал, реализирана амбиция. Като всеки реалист Илия Волен не просто описва случки от живота, а се стреми да обясни, да изтълкува, да оцени житейските факти, да разреши по своему проблема за същността на човешката личност в нейното отношение с обществото, да създаде собствен идейно-художествен свят, който да утвърждава или отхвърля реалния. Илия Волен тръгва от традицията на българския разказ, черпеш теми главно от селския бит, но новата съвременна нему обстановка, идейните и художествените му позиции, силата на таланта му го правят един от добрите майстори на нашата белетристика, един от продължителите на линията Вазов - Елин Пелин - Йовков. C Казвам това само като отправен пункт при разглеждане цялостно творчеството на Илия Волен. Ще добавя още, че и с нравственото си съдържание това творчество се доближава до общото звучене на нашата проза. Тази нравственост е определяща и в социалните анализи, които далеч не се изчерпват констатацията, че бедният е добър, а богатият - лош. Впрочем писателят никога не се плъзга по подобна елементарна идея, която вулгаризира социалния фактор и на която са подвластни единствено посредствените автори. Но писателят не забравя, че душевният мир на човека в крайна сметка е проекция на социалното обкръжие. Мисля, че това добре се илюстрира от разказа „Грудка". Млада богата вдовица приема за любовник своя ратай, но след време, въпреки обещанията си, се омъжва за вдовец от съседното село. Сюжетът вече ни подсказва и мотивите, и социалния смисъл на постъпката на младата жена. Тя пренебрегва влечението на тялото, подтиска чувствата си, за да се омъжи за богатия вдовец. Любовта е духовна и физическа връзка, която трудно се контролира от здравия разум, докато бракът е социален акт. Хармонията между тях е невъзможна (или поне е трудно осъществима) в общество, чийто принцип е социалното неравенство. Грудка не може да отхвърли морала на съсловната си принадлежност. Тя е готова да отдаде чувствата си и тялото си на един бедняк (което е все още по-малък „грях"), но имота си - никога! Тя няма сили, а и не еспособна на това. Простодушният ратай Свиден е измамен, огра 9 бен, унизен, тъй като амбицията му да излезе от социалния си кръг и да влезе в друг чрез женитбата се е провалил. Може би, елементаризирайки идеята на писателя, бихме доловили и поуката от неговото внушение: щастието се гради върху хармонията... И тук пламва дълбокият конфликт, неразрешимото противоречие, чиято жертва са и Свиден, и Грудка.

Понякога е необходим по-продължителен период на контакти, за да се разкрие в дълбочина една творческа фигура. Проведените разговори с Илия Волен в известна степен дават възможност за навлизане в мисловния свят на писателя, разкриват отделни моменти от житейската му съдба, отразяват спомени за негови съвременници, очертават етапите на неговите творчески изяви - от първите опити на страниците на в. „Ведрина“ под вещия поглед на кръстника" - Антон Страшимиров, - до участието му в сложното по отношение на естетическия развой на литературата ни тридесетилетие, както и по-сетнешното му активно участие в оформяне облика и обогатяване тематиката на следдевето септемврийската проза. Беседите ни с Илия Волен бяха записвани на магнитофон, от който бе изготвен пълният текст. Стремежът беше да се съхрани автентичният диалог със спонтанните реплики, с възклицанията и реакциите. Отивах при него с набе лязани въпроси, но твърде често разговорът ни излизаше от тази сфера и прие маше ненадейни и интересни насоки. Това са и особеностите на непосредствения диалог, в който възникват нови и нови асоциации, а предварително подготве ните въпроси само насочват мисълта. В този диалог се разкриваше личността твореца и човека Илия Волен в движение. на - Другарю Волен, как избрахте псевдонима си? - Това е една малко сантиментална история. От малък обичах музиката и щом засвиреше някъде - веднага заставах до музикантите. Много обичах да слушам странниците - те обикаляха селата и пееха тъжни песни. Имаше едно момченце, беше сляпо, но чудно свиреше на флейта - и се казваше Илийчо. Хареса ми името му. А „Волен“ е звучно, поетично. И Александър Балабанов в рецензията си за „Кръстци“ в „Литературен глас" писа, че има нещо волно в мечтите на героите и на автора, нещо силно, свободно. По-късно реших, че Илийчо не е много сериозно. И реших да се свие до Ил. Волен. Дадох на Д. Б. Митов един разказ и той пръв го помести с Ил. Волен. Така си и остана. - Кога за първи път се подписвате с този псевдоним? - През 1926 г. в сп. „Копнежи“. И после във „Ведрина" го затвърдих. - Какво е било отношението на Антон Страшимиров към псевдонима Ви? - Ни хубаво, ни лошо. Просто го приемаше. Дори когато Спас Кралевски бил при него за свой разказ, аз също вече бях изпратил, Страшимиров му казал - „четох разказа на Ваньо Волен“, просто е сгрешил, дори не е обърнал внимание на псевдонима.

Литературно-критическите очерци на Л. Георгиев за Георги Цанев, на Л. Бумбалов за Илия Волен и на М. Василев за Михалаки Георгиев обогатяват традиционната жанрова поредица на Изд. „Български писател“ с нови имена и факти. Трите очерка се различават в подхода към литературните явления, но явен естремежът на авторите към детайлно-проблемно проучване на избрания обект. Най-напред ще се спра на очерка на Л. Георгиев, тъй като той е посветен на един от най-видните съвре менни наши литературоведи, чието име е свързано с първите стъпки на марксистката литературна критика. В един литературно-критически очерк от стотина страници едва ли може да се направи изчерпателна преценка на литературовед ското дело на Георги Цанев. По-скоро е възможно само да се щрихира неговият портрет, в който да проличат индивидуалните особености на големия наш литературен критик и историк в оценката на художествените явления. Авторът на този очерк - Л. Геор гиев, още от уводните думи дава да се разбере, че се интересува от изследователския подход на Георги Цанев, в който своеобразно се съче тават критикът и историкът на литературата. „Георги Цанев - пише той - дойде в литературната история от литературната критика. Преди да стане историк на литературата, той беше неин взискателен и утвърден критик, А това е най-сигурното доказателство, че неговата връзка с литературното минало е съвсем пряка и естествена. Тя се дължи на една страст и любов към изкуството и не се предопределя от други интереси." Тази характе ристика Л. Георгиев превръща в ръководен принцип на своя очерк. Книгата хронологически е разделена на две части - дейността на Г. Цанев до 9. IX. 1944 г., когато той се изявява предимно като литературен критик, и след 9. ІХ. 1944, когато интересите му се прехвърлят върху историческата преценка на литературното минало и наследство. Между двата периода има и пряка тематична връзка - така например в една от най-интересните му студии „Търсене на нови пътища в българската литература" литературните явления, в които той е бил пряк участник, са обобщени като исторически период. Първата част на книгата има по-публицистичен характер, тъй като Л. Георгиев се спира на идейно-политическите и гражданскообществените позиции на Г. Цанев.

В селото, което описва Илия Волен и на което той сам е жител, се отразяват проблемите на цялото българско общество след Първата световна война до наши дни. Всички събития, процеси и явления са осмислени от позицията на реалиста, от художника и психолога, от социално мислещия творец, който крайна сметка е вложил в творбите си и философията на реално съществуващите си герои. В същото време той извежда и собствената си философия за българското село, за човека, населяващ и изграждащ това село. У Илия Волен ще срещнем своеобразието на народното отношение към живота и природата, към домашното животно и семейството, към смъртта и любовта, т. е. към всичко, което определя кръга на човешкото мислене и емо ционално преживяване. Съдбата е онази сляпа сила, която движи живота на хората, която определя тяхното поведение и за която те се хващат, когато трябва да оправдаят собстве ната си слабост. Тя е едно спасение, но и едно проклятие. Проклятие на приро дата, властвуваща над всеки и всичко - спасение за изтерзаната душа, която не умее да се предпазва и която е приела стародавния ред за единствено правилен и хармоничен. за си Съдбата се намесва в личния живот, в любовта, в смъртта. Много живял много патил, героят на Илия Волен винаги търси обяснение на причините своето нещастие. Кое кара природата да погуби богатата реколта, кое кара така да се стекат обстоятелствата, че младите, които много се обичат, да не се вземат. Кой слага края на живота и кой определя кой колко да живее - нали и деца отиват, нали единственият син на Назарови (новелата „Йов") - млад и хубав, здрав и весел - без вина потъва във водите на реката? Защо? Нали все някой трябва да определя размера на земното страдание. И тогава този човек, работещ от сутрин до вечер на нивата, убит от труд и мъки, сам си отговаря: „Така било писано!", Така било писано" не е метафора, а философия, родена от практиката, от непосредственото (днес бихме казали с езика на философията „емпиричното") наблюдение. Тя е резултат на желанието на човека винаги да прощава, да персонифицира причината за радостта или скръбта си, да обяснява според възмож ностите и знанията си необяснимото. Това дори не е религиозност - селянинът творчеството на Илия Волен малко или почти никак не говори за бога. B Поставен в големия свят на хората и природата, човекът в творчеството на Илия Волен е трагически изправен пред неподвластните нему закони, пред единствената възможност да се бори за съществуването си чрез труд. Целият му живот е програмиран. Това обаче не означава, че героите на писателя са бездушни роботи, които механически извършват зададената им от командния пункт про96 грама. Напротив, техният свят едостатъчно богат на преживявания, на душевни вълнения и конфликти... Програмирани“ са големите неща, резките промени, решаващите мигове. Тях човек не знае кога да очаква и защо да ги очаква. Той не може да се бори с природните сили, а от тях е най-зависим за съжаление. Какво е за селянина градушката, какво е сушата, безплодната реколта и пр. Няма по-голямо нещастие за него от това наесен хамбарът му да е празен, да бъде длъжник и беден…

Изследването на исторически формиралата се трайна балканска културна общност е един от централните проблеми, стоящ пред нашата наука - литературознание, езикозна ние, история, фолклористика, етнография... Отделни негови аспекти са разглеждани още при възникването на съответните научни дисциплини. Но не само у нас целенасочено, организирано и на широк фронт разработва нето на балканистичната научна проблемати ка започва преди около две десетилетия. Очертава се оправдан стремеж да се надхвърлят рамките на двустранните литературни взаимоотношения и да се постигне комплексно разглеждане на общото и специфич ното в балканските литератури като цяло. Очевидни са трудностите пред изграждането на специалисти и в частност на литературоведи, които не само да не се спират пред няколкото езикови бариери, а и да познават общокултурните особености и литературите на няколко народа, тяхната научна интерпретация.

Общото впечатление, което оставя в съзнанието на читателя възрожденската беле тристика, е свързано с трагедията на българина и неговото семейство, с опитите му да възвърне нарушената правда като хайдутин и борец за свобода. Но независимо преобладаването на тези мотиви, писателите не са нарушили диалектиката на народното битие и душевност, в които намират израз и нещастията, и веселията. В бита българина като следствие от жестоките условия на робството не се натрупват само повтарящи се мъки, унижение и печал. В живота на народа не може да съществува такава еднозначност, иначе той би престанал да функционира като такъв. В неговата жизнена философия винаги се чувствува равновесие между радост и печал, между добро зло. Там, където това И равновесие е в своята социалнода нарушено нравствена, правдива и природосъобразна същност, народът е намирал сили и чрез обредно-маги ческо действие, чрез веселие или чрез бунт се е стремял да го възстанови или промени установения ред. Посочените форми на възстановяване на изгубеното житейско равновесие за патриархалния човек преливат едно в друго. Ето защо Петър Овчаров от романа „Под игото" на Ив. Вазов възприема въстанието като сватба, а чорбаджи Марко се убеждава, че е време да се разклатят устоите на Османската империя само чрез словото на апостолите, но и чрез магическото действие на израза „Туркиа ке падне". Народните празници и веселия играят съществена роля при опазване на българщината в епохата на робството. Чрез тях се съхраняват нравствените добродетели и в не същото време те са освобождаваща, противопоставяща се на мъките и неволите, сила, т. е. изпълняват функцията на проективното разтоварване. Веселието и празника за патриархалния българин са тясно свързани с неговата обB ca редна система и трудов цикъл. „Може да се каже - уточнява Т. Ив. Живков, - че празника се осмислят обредът и трудовият процес, преоткрива се смисълът на нещата чрез емоционално-художествена изява на целия колектив. "2 Но при народите, които се намирали продължително време под робство, празникът и веселието имат по-универсална функция. Пресъздавайки ги в изкуството, творците представят чрез тях вечното, устойчивото народно присъствие, противопоставено на чуждото домогване. Така картините на Питър Брьогел - Стария, отразявайки народното веселие, стават израз не толкова и не единствено на фламандския бит и начин на живот, а преди всичко на неговата жизненост, която испанските потисници не са могли да унищожат, на „ безстраш ното народно веселие, чрез което обикновените хора изразяват своето предизвикателство.