Мястото

Във всички езикови общности съществуват две различни езикови системи: на Практическия съвременен език (нататък ПЕС) и Стиховата реч (нататък СР)2. В социалната практика ПЕС обикновено се употре бява при непосредственото общуване, а СР се свързва с текстове с потрайно значение. Последните могат да бъдат литературни и нелитературни: граматически и аритметически правила, закони от гражданското законодателство и други текстове, които трябва да се запаметяват. В художествената литература ПЕС намира място в така наречената „проза“, а СР в „поезията“.

Между личността и творчеството на Яворов съществува такава органична връзка, художествените резултати на която търпят сравнение единствено с Ботев. Едва се закръгля четвърт век от героичната Ботева смърт и в българската литература се появява феноменът Яворов". В нашата литературна наука се говори за Ботево начало и за Яворово начало и това е достатъчно доказателство за формиращата сила на времето. Яворовото литературно присъствие показва как една почти идентична на Ботевата душевна организация под въздействието на времето и обществената действителност се превръща в своята противоположност; то е доказателство за етичните перипетии на това творческо начало, което носи в себе си „Ботевия комплекс" за полезност и жертвоготовност в името на народ и идея. В естетическите ориентири и идейните пристрастия на Яворовата творческа индивидуалност са отразени взаимодействията и противодействията на строго субективния творчески микросвят с обективното множество от социалните и обществените фактори на времето. Поетът се оказва особено чувствителен към промените на формиращото се ново социално субективно съзнание, обременено от алогизмите на закъснялото и ускорено обществено развитие. Още със своята поява в литературата Яворов демонстрира една творческа позиция, чиято многозначност е израз и свидетелство за наличността на модерно художествено съзнание. Той възприе Пенчо Славейковия скепсис и само промени неговата посока - навътре към човешката същност, - което предизвика непознати до този момент за българската литература психически реакции и деформации в поетическия субект. Диалектическото осмисляне на Яворовото наследство преодоля дългоналагащия се в нашето литературознание механичен подход, според който, грубо казано, до 1905 г. поетът беше реалист, а след това - символист. Защото проблемът за естетическия прелом на поета вече не се разглежда като еднократен акт, резултат на субективно решение или внушение отвън (макар че множеството от причини не изключва и тези моменти). Съвсем естествено е да се налага тълкуването на прелома като процес, при който външните и вътрешните фактори съществуват в сложно диалектическо единство и взаимодействие и в съчетание с голямата природна дарба обуславят особеното място на поета в неговата съвре менност и литературната традиция. В поетическото развитие на Яворов се наблюдава не само постоянно връщане към теми и мотиви с оглед на ново преосмисляне и ново оригинално лирическо интерпретиране: но и едно постоянно присъствие на теми, които по своята 27 същност са ключови моменти за тълкуване на неговите идейно-естетически позиции. Такова е мястото на темата нощ. В C дуалистичната природа на поета нощта е синоним на всичко, свързано тъмната, вътрешна природа на човека, непозната за външния свят. Тя е един постоянен антином на светлината, на ведрото и градивно начало в човешката същност. В поетическото творчество на Яворов понятието нощ е многозначно. То може да се разглежда като фон на неговите лирически откровения и размисли, като постоянен художествен образ, като мотив или тема. А обхванато в своята монолитна цялост, понятието нощ при Яворов прераства в идея, свързана конкретно и пряко с пътя на твореца. Доказателство за това е поемата „Нощ“ нейното място по отношение на творбите, които я предхождат или следват хронологически.

Новите поколения слависти и специалисти по сравнителни проучвания, които започват кариерата си в 80-те години на ХХ в., могат да се отдадат на изучаването на старата българска литература при много по-благоприятни условия от тези, предоставени на техните предшественици. Изследвания в областта на политическата, икономическата, социалната и религиозната история, различни видове литературен анализ, както и филологически и езикови проучвания създадоха през последните десетилетия необходимите предпоставки за нов историографски синтез, чиито очертания вече са доловими. В този доклад не претендирам да опиша предварително, по-право преждевременно окончателната схема на този синтез. Бих желал само да допринеса за установяването на някои общи принципи за изучаване на старата българска литературна традиция в рамките на средновековната европейска култура. Целта, която си поставям, макар и стеснена в тези граници, все още е твърде, а може би и прекалено амбициозна. Самият факт, че днес се чувствува необходимостта да превърнем нашите проучвания в част от едно тъй широко сравнително изследователско поле, е показателен. Нашата тенденция е красноречива: трябва да престанем да гледаме на старата българска литература като на явле ние с чисто местен характер, ограничен в рамките на славянския или славяно-византийския свят. Моите наблюдения се основават на убеждението, че раждането на една нова литературна цивилизация в България през ІХ-Х в. и нейното обновяване в периода от XIII—XIV в. до началото на Ренесанса са поставили основите на един нов, много важен период от историята на цялото средновековно християнство. В края на първото хилядолетие европейската християнска общ ност е била все още подвластна на латино-гръцкия дуализъм, наследен от класическата епоха. Разделението на две големи езиково-културни зони на влияние - гръцка и латинска - се е засилвало все повече. На Изток гръцкото християнство е налагало своята хегемония вследствие арабските нашествия, възхода на Константинопол и западането на Антиохия и Ерусалим. На Запад затвърдената компактност на латинското християнство благодарение на постепенното изчезване на арианството сред готи, вандали и вестготи и главно вследствие латинизирането на франките се увенчава със създаването на империята на Карл Велики. Двойственото разделение на християнската общност на гръцка и латинска просъществува и след масовото навлизане на германските народи в цивилизования западен свят.