културата

„Революционният пролетариат се бори за спасението на културата на народа, за нейното освобождаване от оковите на загниващия монополисти чески капитал, от варварския фашизъм, който я насилва. Само пролетарската революция може да предотврати загиването на културата, да я издигне до най-висок разцвет като истинска народна култура .. Тази лаконична мисъл на Георги Димитров от неговия исторически доклад пред VII конгрес на Коминтерна съдържа една огромна истина за исто рическата съдба и перспективите на човешката култура, за духовния живот на човека и човечеството. Идеята за освобождаване на културата като неотделима, съществена страна на цялостната проблема за освобождаването на цялото общество, на всички и всяка негова съставка от гнета на експлоататорското общество - тази идея е съществена част в мирогледа и дейността на Георги Димитров още от най-ранните му години. на Организирането на трудещите се маси в името на освобождението обществото от икономическите, политическите, социалните и духовните ве риги на класово-антагонистичния строй, разкрепостяването на културата човешката личност, създаването на комунистически обществени отношения като условие за осъществяването на хилядолетия мечтаното „царство на свободата" - ето смисъла и съдържанието на възходящия живот на Георги Ди митров от деловодството на синдикатите до Лайпциг и от Коминтерна до Петия И конгрес на Българската комунистическа партия. Индетерминистите, свързани със субективния идеализъм, и детерминистите-метафизици еднакво разглеждаха въпроса за човешката свобода, абстрактност, извън историческата обществена практика, извън дейността на хората за овладяване на природата и обществото. Те противопоставяха понятията свобода и необходимост. За тях свободата беше абсолютна свобода, отхвърляща всяка необходимост и принуда, а необходимостта - абсолютна необходимост, изключваща свободата на волята. Георги Димитров никога не се е колебал по този изключително важен въпрос. Още у Спиноза и френските материалисти от XVII—XVIII в., у Хе гел, руските революционни демократи и особено у Маркс, Енгелс и Плеханов, които на младини усърдно е изучавал, той е могъл да научи, че свободата и необходимостта не бива да се противопоставят, че природната и историче ската необходимост нямат нищо общо с принудата и лишаването на човека от неговата свобода на действие в широките рамки на тази необходимост, че когато пътят необходимостта се опознае и овладее, тя се превръща в свобода, че на свободата минава от неосъзнатата към осъзнатата необходимост, че свободата е винаги конкретна, че тя е исторически продукт с класово съ 6 държание и трябва да се оценява непременно с оглед на дадените обществени условия, обстоятелства, тенденции.

Когато поради службата, която изпълнявах в Министерския съвет, бях в близък контакт с Георги Димитров, аз не мислех, че ще дойде време да разказвам спомени за него. Тогава не водех дневник, не записвах разговорите си с този велик човек, не събирах бележките, които той често ми изпращаше, или документите, върху които неговата ръка оставяше следа. По него време в Министерския съвет се работеше от ранна сутрин до късна вечер, аз бях твърде много зает с тази работа и пропуснах да направя това, което някога Екерман беше направил, намирайки се до Гьоте. Но и без дневници и записки споменът за Георги Димитров е винаги свеж и релефен в съзнанието ми. Георги Димитров е велик революционер и трибун, партиен и държавен коРъководител от социалистически тип, ръководител на международното мунистическо движение. За него мнозина са говорили и разказвали спомени. Искам и аз да припомня само някои неща, които показват неговото отношение към културата и науката. Известно е, че Георги Димитров отдаваше голямо значение на културното развитие на народа. Нали той защити, и то така блестящо, нашата на ционална култура в забележителното си защитно слово на процеса в Лайп циг. Нали на него принадлежат думите, че в областта на културата няма пълноценни и непълноценни народи. Георги Димитров беше човек с изклю чително голяма култура. Познаваше всички значителни произведения на световната литература, познаваше и ценеше нашите писатели и други културни дейци. В разговори, които излизаха извън служебната сфера, Георги Димитров ми еговорил за Иван Вазов и ми даваше за пример неговото трудолюбие, взи скателността, която той е проявявал към себе си в процеса на своето творчество. Като печатарски работник Георги Димитров е имал възможност да набира за отпечатване и стихове на Вазов. Във връзка с това той разказваше колко пъти Вазов е преработвал, дори и на коректура, своите произведения, за да ги подобри. По този повод Георги Димитров ми даваше за пример работата на Иван Вазов и ме съветваше да постъпвам като него, да не се задо волявам с първата редакция на написания текст, да внасям поправки в него, да зачерквам и пак да пиша, докато се постигне най-доброто. За съжаление темпото на нашия живот много рядко ми даваше възможност да следвам този хубав съвет. Георги Димитров ценеше и съвременните нему живи представители на нашата култура. По негово предложение бяха създадени званията народен и заслужил деятел на изкуствата и културата и под негово председателство Министерският съвет присъди за първи път тези звания на видни предста вители на нашата култура. 22 За Георги Димитров трябва да се отбележи и това, че макар 22 години да не беше стъпвал на българска земя и да бе живял през това време в други страни - Съветския съюз, Германия, Австрия и другаде, когато се завърна у нас, той говореше на прекрасен български език, без да употребява ненужни чуждици. Звучно и богато слово, чисто българско, с познаване на българския словоред, на културата на родната реч - това характеризираше неговите изказвания, доклади и статии. Той познаваше много добре и българския правопис. Неговото око на дългогодишен печатарски работник не пропускаше нито една печатна и стилна грешка, нито една машинописна грешка дори. Аз забелязах това още при първите си контакти с него и когато му поднасях за подпис някои документи, внимателно следях да не са допуснати такива грешки, тъй като той не ги търпеше. Обикновено Георги Димитров работеше с голям цветен молив и ръката му бързо шареше по написаните редове и веднага поправяше всяка неточност, всяка грешка.

Твърде рядко литературоведската книга се радва на дълъг и активен живот сред читателите си. Обикновено научното прозрение (или поне заключение) бързо се включва в практиката и се превръща в някаква база за по-нататъшни изследвания и открития. Тогава тя може да се цитира, но това е само от уважение към точността и пълнотата на информацията. Ала книгата на съветския лите ратор-българист Георги Гачев „Ускорено развитие на културата" (пърного издание е със заглавие „Ускоренное развитие литературы") вече двадесет години есред най-ползу ваните, най-споменаваните, най-коментираните възхваляваните или оспорваните книги в бъл гаристиката. Неговият опит за теоретическа история на българската литература" (според определението на Тончо Жечев) до голяма степен изпревари общото равнище на лите ратурознанието у нас, което преди двадесет години не беше в състояние да направи онова, което Гачев стори с книгата си. Книгата на Гачев систематизира литературата на Възраждането, но не нейните факти (или поне не само фактите), а преди всичко проблемите, които е трябвало да разрешава, имотивите, които се еналагало да разработва. Така развитието на литературата и културата се свързва с развитието на обществото, с усъвършенствуването на икономическата база и с усложняването на общественото съзнание. В този смисъл вече можем да говорим за постъпателност във възходяща степен на литературното развитие в периода на Въз раждането. Всяка следваща форма, всяко следващо явление е принципно по-сложно от предходното. Разбира се, не в художествения си вид, не като майсторство на изображе нието и сила на внушението - а като усложня ване на проблематиката, като въвеждане на нов тип литературни герои, като навлизане на нови мотиви и пр. Понякога тези неща тряб ва да се разделят, за да се видят в цялата им пълнота. Прав е Боян Ничев, който в книгата си „Увод в южнославянския реализъм" (БАН, 1971),

Новите поколения слависти и специалисти по сравнителни проучвания, които започват кариерата си в 80-те години на ХХ в., могат да се отдадат на изучаването на старата българска литература при много по-благоприятни условия от тези, предоставени на техните предшественици. Изследвания в областта на политическата, икономическата, социалната и религиозната история, различни видове литературен анализ, както и филологически и езикови проучвания създадоха през последните десетилетия необходимите предпоставки за нов историографски синтез, чиито очертания вече са доловими. В този доклад не претендирам да опиша предварително, по-право преждевременно окончателната схема на този синтез. Бих желал само да допринеса за установяването на някои общи принципи за изучаване на старата българска литературна традиция в рамките на средновековната европейска култура. Целта, която си поставям, макар и стеснена в тези граници, все още е твърде, а може би и прекалено амбициозна. Самият факт, че днес се чувствува необходимостта да превърнем нашите проучвания в част от едно тъй широко сравнително изследователско поле, е показателен. Нашата тенденция е красноречива: трябва да престанем да гледаме на старата българска литература като на явле ние с чисто местен характер, ограничен в рамките на славянския или славяно-византийския свят. Моите наблюдения се основават на убеждението, че раждането на една нова литературна цивилизация в България през ІХ-Х в. и нейното обновяване в периода от XIII—XIV в. до началото на Ренесанса са поставили основите на един нов, много важен период от историята на цялото средновековно християнство. В края на първото хилядолетие европейската християнска общ ност е била все още подвластна на латино-гръцкия дуализъм, наследен от класическата епоха. Разделението на две големи езиково-културни зони на влияние - гръцка и латинска - се е засилвало все повече. На Изток гръцкото християнство е налагало своята хегемония вследствие арабските нашествия, възхода на Константинопол и западането на Антиохия и Ерусалим. На Запад затвърдената компактност на латинското християнство благодарение на постепенното изчезване на арианството сред готи, вандали и вестготи и главно вследствие латинизирането на франките се увенчава със създаването на империята на Карл Велики. Двойственото разделение на християнската общност на гръцка и латинска просъществува и след масовото навлизане на германските народи в цивилизования западен свят.

Различни са подходите и източниците при проучването на възрожденската литература и култура, на отделните жанрове и писатели, на формиращия се литературен вкус. Основни извори за изследователите са тематично разноо бразните издания и периодичният печат, мемоарите и архивните фондове. Твърде рядко обаче при изясняването на конкретни или общи въпроси, на литературните спорове и тенденции се взема под внимание предговорът. Голяма част от възрожденските самостоятелни издания са с предисловия. Някои от тези предисловия са наивни и шаблонни, с незначителна познавателна и обществена стойност. В много от тях обаче има интересни факти, подхващат се проблеми, свързани с развитието на българската национална литература и култура, на националната психология и характер. Непълноценно ще бъде изследването на конкретно произведение, ако се пренебрегнат подбудите, гражданските и творческите импулси на неговия автор. За тях той обикновено загатва или говори в предговора. И често поставя въпроси, които днес наричаме методологически и по които се изказва находчиво, компетентно и трезво независимо от не дотам солидното му образование. Всичко това наложи проучването, систематизирането и издаването на възрожденския предговор, който е интересно четиво, богат извор за факти,хрум- вания, изследвания не само за литературоведи и езиковеди, но и за педагози, социолози, физици, химици, математици.

Новата книга на Румяна Дамянова "Емоциите в културата на Българското възраждане", София, Сиела, 2008: значения за българската хуманитаристика