себе

У нас все още не е достатъчно изследвана онази част от епистолярното наследство на поети и писатели, която е най-пряко свързана с тяхното творчество. Става дума за обнародването на писма, дневници, бележници с планове и замисли, интервюта и други материали, които биха ни помогнали да надникнем по-добре в светая светих" на даден автор - в неговата творческа лаборатория. Обикновено те се съхраняват в държавни или частни архиви, в повечето случаи разпръснато, а не на едно място, което значително затруднява тяхното издирване и изучаване. Понякога щастливи находки помагат тези материали да бъдат открити и публику вани, като по този начин се хвърля допълнителна светлина върху творчеството на един или друг писател и поет.

Темата е интересна и многообещаваща Всеки ценител на художествена литература, а дори и обикновеният любознателен читател винаги с удоволствие ще научат нещо за произхода на една творба, за това, как и защо е написана, как я оценява нейният създател, колко истина и колко измислица" има в тази или онази книга, в един или друг герой и т. н. От друга страна, въпросите за творческия процес при писателя, за историята на неговите произведения представляват солидна основа за изучаване както на творческия му път, така и за обобщения върху литературното ни развитие през определен период, а също и материал за психологията на литературното творчество. Така че двата тома „Български писатели за себе си..." безспорно ще достигнат до широки кръгове, ще задоволяват разнородни интереси. Усилията на колектива от редактори и съ ставители (Борис Делчев, Симеон Султанов, Иван Пауновски, Иван Сестримски, Мария Арнаудова, Надежда Тихова, Пеньо Русев и Лидия Велева) са се оказали плодотворни. Основното достойнство на сборника е оригиналността на поместените материали. Съставителите изоставят всякакви тълкувания, преразкази, спомени и др., а с това и неизбеж ните прояви на субективизъм, неточност и противоречия при коментиране на фактите от различни лица. Творците говорят сами за себе си, а това вече определя и редица характерни особености на сборника. Преди всичко неговите съставители са поставени в зависи мост от материала, с който разполагат, т. е. от това, което съществува в архивите или което са получили от самите автори. Така че когато говорим за пълнота и изчерпателност на съдържанието, за броя на представените писатели, една голяма част от бележките остават като пожелания, без да се отнасят за сметка на съставителите. И все пак даже беглият поглед доказва, че в двата тома участвуват с един или с повече материали почти всички изтъкнати фигури в българската литература от Възраждането до днес. Може да се съжалява например, че един крупен творец като Г. Караславов не е разказал повече за началото на своя творчески път, за жизнените източници на своите книги, за работата си при създаване на своя положи телен герой - комуниста от 30-те години. Ясно е, че тежките условия на живот и творчество на нашите най-големи пролетарски поети Смирненски и Вапцаров, както и на изтъкнати творци на нашия пролетарски литературен фронт като Н. Ланков, Н. Хрелков, Кр. Белев и др. не са им създавали възмож ност за творчески самоанализи, оценки, тъл кувания. Липсата на материали за тези творци 142 безспорно обеднява картината на развитието на революционната линия в българската литература (Хр. Смирненски е представен в т. II само с няколко бележки за творчески проекти). Не е безинтересен творческият процес и у някои от майсторите на съвременната поезия и проза, като Вл. Башев, Л. Левчев, Б. Райнов и др. При преглед на съдържанието на сборника възниква и друг въпрос: доколко ценен може да бъде творческият опит при някои средни по възможност писатели, чието дело ес поограничено значение и представлява отминал етап в литературата ни, или при личности, оставили име в други области (например К. Гълъбов). Необходимо ли е да се занимаваме с историята на едно произведение, което не е в златния фонд" на българската литература? Въпросът е особено спорен за съвременни произведения, още непревърнали се в литературна история. Ясно е, че всяко творческо усилие, всеки опит за превръщане на жизнената в художествена правда представлява интерес от гледище на психологията на литературното творчество. В този смисъл въпросът може да се сведе до степенуване на задачите по тяхната важност, т. е. след като извлечем максимума от опита, творческия мироглед и естетическите възгледи на големите" да вървим към обогатяване, допълване, детайлизиране на общата картина на един вековен национално-исторически и социално обусло вен общокултурен и литературен процес. Може би именно в стремежа да се извлече този максимум" в сборника са попаднали откъси от изказвания, писма, предговори и др., които в лаконичната си форма и вън от контекста са често неясни и едва ли разкриват нещо характерно за личността на писателя или за обстановката, при която той твори и издава своите книги (например 3. Стоянов: 1. От гдето минах искат Искандеря... 4. Така също и Искандер стои още. Ако го дадем без пари, ще се намерят мющерии. Елин Пелин: Първата ми книга излезе към 1904 го дина. Д. Димов: Моето развитие като писа тел в тази насока се определя от романите Поручик Бенц“, „Осъдени души“, „Тютюн"). Материалите в сборника са от различен характер - авторски предговори към съчи нения, откъси от автобиографии, отговори на анкети, изказвания, направени специално за случая, лични спомени; някои са написани белетристично, други - в по-теоретичен аспект. Отделните автори според творческата си натура изясняват фактологиче ската страна на проблема, клонят към теоре тически обобщения или създават по-богат емоционален пълнеж. Цялото това разнообра зие прави сборника (независимо от голямата му литературоведска стойност), четивен, инте ресен и занимателен в най-добрия смисъл.

През 1919 г. по витрините на немските книжарници се появява романът „Демиан. Историята на една младост" от никому неизвестния Емил Синклер. „Незабравимо е електризиращото действие, пише Томас Ман, което предизвика веднага след Първата световна война „Демиан“ на оня мистериозен Синклер - творба, която със страшна точност улучи нерва на времето и увлече в благодарно възхищение цяло поколение младежи, които помислиха, че от тяхната среда е израснал възвестител на най-гльбинния им живот“ (XI, 32). Четиридесет и две годишният Хесе издава романа с псевдоним, за да си осигури доверието на немската младеж, минала през страховитата мелница на войната, защото към нея е адресирана тази книга, която яростно воюва за „ново разбиране на света и действителността" (XI, 33). По това време Херман Хесе отдавна вече е утвърден автор, получил признание като един от първите поети и белетристи на немскоезичните литератури. Сборникът „Романтични песни" (1899) и ранните романи и повести „Херман Лаушер" (1901), „Петер Каменцинд“ (1903, на български 1926), „Под колелото" (1905), „Гертруд“ (1910), „Росхалде“ (1913) и „Кнули" (1914) носят в себе си оча рованието на една душевна мекота и поетично изящество, което се отдръпва пред грубата и агресивна пошлост и се стреми да съхрани себе си далеч от буржоазното всекидневие - в строгата и чиста красота на швейцарската природа, в наивността на вечно недокоснатото детство или в съвършенството на приказното видение. Отказ от буржоазността, което за Херман Хесе означава отказ от динамиката на социалните взаимоотношения, отказ от обществото въобще, и едновременно носталгия и копнеж по пълнотата на човешката общ ност, по наивното, неотчуждено, витално битие.

Днес трябва да ви разкажа нещо за моята работа, за живота ми като писател. Но не бива да ви учудва, ако подхвана задачата си като разказвач или с по-тържествената дума като епик: това ще рече, като следовник на музата, която обича да се прави всичко най-основно, да се рови в далечното минало и настоява да се започва „ab ovo", от началото на всяко нещо. Запитат ли ме, как израснах като творец, за историята на моята творческа дейност, аз търся отговор в нейните корени, в най-ранните и кълнове и подтици, и ги откривам в детските си игри. Може би това ще ви учуди, възможно е да ви се стори дори съмнително. Ще кажете, че детската игра е нещо универсално, че всяко дете играе и че не е нужно тя да ни въвежда в изкуството или да ни подготвя за него. Естествено, че не е нужно. В повечето случаи детският инстинкт за игра бива преодолян чрез органическия процес на узряване. Постепенно надделява известна безслънчева сериозност и човекът става тогава един завършен филистер. В отделни случаи обаче съзряващият живот запазва инфантилното - не в патологичната му форма, което би било всъщност инфантилизъм, тоест духовно и морално изоставане на едно примитивно стъпало, а напротив - съхраненото детско чувство, нагонът към играта се свързва духовна зрелост, с най-висшите импулси на човека, със стремежа към истина и добро, с порива към съвършенство и се превръща в онова, на което отдаваме почит с името изкуство и творче ски процес. С една дума, издигаме на почит инфантилното, играта, макар и на художника да не му приляга особено добре, когато се държи с прекалена бюргерска достолепност или някаква ритуална тържественост, защото в основата на неговата същност лежи детското, примитивното и игривото, онова, което между другото наричаме талант" и без което и с двойно повече дух и морал той не би станал творец. C Нека да вземем за пример големия актьор. Може би при него примитивният корен на изкуството се долавя най-добре. Тук той е комедиантското, първичният маймунски инстинкт за копиране и подражаване, едно фокусничество, експлоатиращо за показ собствените си физи чески качества. Казвам: корена, защото в по-издигнати и по-щастливи случаи това прафокусничество поема в себе си голяма част от духовното, от човешки значимото, израства до сферата на творческо възсъздаване, става феномен на личността, творческо изживяване от първостепенен разред. Ала този процес на извисяване не би бил възможен без примитивната ядка на коме диантския инстинкт, наричан талант, артистична жилка и така нататък, който на сцената не може да се замени нито от образование и интелигентност, нито от любов към поезията и ду ховни амбиции.