търсене

Става дума за първото десетилетие след победата на Октомврийската революция. Защото, ако е въпрос изобщо за нейното влияние - с всичко онова ново, което тя донесе в обществения и културен живот - това влияние продължава у нас, както навсякъде в света, и до днес. Но, струва ми се, най-инте ресното, исторически новаторското е онова въздействие, което Октомврийската революция - като епохално явление, като начало на нова ера в историята на човечеството - оказа у нас още в първите години след своето тържество. Тогава именно имаха прелом н о значение новите идеи и решения на проблеми, които тя подсказа на българската литература, новите импулси, с които подсили нейното развитие в момента след Първата световна война - момент на криза и на търсене нови пътища за художествена дейност.

В ония години смущението на духовете след националната катастрофа беше свързано в различни слоеве на нашата интелигенция с търсене на нови пътища и за обществена, и за културна дейност. Тия пътища можеха всички да не водят направо към „шарения мост“ (както наричаха тогава „Львовия мост“, дето се помещаваше зданието на ЦК на БКП), но във всеки случай те означаваха желание за изход от стария свят към нещо ново. Явление, характерно за редица европейски страни, главно за ония, които бяха преживели войната. Новото се манифестира особено ярко във Франция. През 1919 г. Анри Барбюс, авторът на антивоенния роман „Огънят“, основа асоциацията на бившите участници във войната със задача да не се позволи никога вече война и организира международната група „Кларте“ (Светлина), която си поставяше за цел да обедини прогресивни писатели и дейци на културата от цял свят. Наред с Барбюс начело на „Кларте застанаха Анатол Франс, който беше горещ защитник на Октомврийската революция и на болшевишка Русия, и Ромен Ролан, който още при обявяването на Първата световна война излезе с протест против нея и през цялото време после се бореше против нейните поддръжници. Вестта за сдружението „Кларте“, за тоя „интернационал на мисълта“, проникна и у нас. През 1920 г. в сп. „Златорог“ (год. І, кн. 6) Николай Лилиев пише статия „Интернационален конгрес на взелите участие във войната“. Той съобщава, че на 30 април, 1 и 2 май 1920 г. в Женева се е състоял, организиран от групата „Светлина“, конгрес, на който са присъствували представители на антивоенни сдружения от главните западни страни. Анри Барбюс, избран за главен секретар на Изпълнителния комитет на тоя антивоенен интернационал, изпра тил до Николай Лилиев решенията на конгреса с молба да ги оповести у нас. Тия решения посочват целите, които си поставя интернационалът, формулирани в 9 точки, най-важни от които са: „1) да се бори срещу войната, последица на капиталистическия строй (с обща стачка в случай на мобилизация); 2) да създава противовойнствен дух чрез противовойнствена и миротворна пропаганда; да съгласува исканията на взелите участие във войната с крайните цели на работнишката класа." А крайните цели на работническата класа, както е известно, са осъществяване на социализма. Но макар голям брой от членовете на тия сдружения да се числели лично към социалистическата партия, конгресът решил: „Да се не присъединява официално този интернационал към 3) * Фрагменти от първата част на готвената за печат книга „По нови пътища". никоя политическа партия. По думите на Анри Барбюс - завършва статията си Николай Лилиев - конгресът е поставил бунта срещу войната на истинска основа и е сложил първия камък на една здрава и паметна сграда" (год. І, кн. 6, c. 542-543).

През 1919 г. по витрините на немските книжарници се появява романът „Демиан. Историята на една младост" от никому неизвестния Емил Синклер. „Незабравимо е електризиращото действие, пише Томас Ман, което предизвика веднага след Първата световна война „Демиан“ на оня мистериозен Синклер - творба, която със страшна точност улучи нерва на времето и увлече в благодарно възхищение цяло поколение младежи, които помислиха, че от тяхната среда е израснал възвестител на най-гльбинния им живот“ (XI, 32). Четиридесет и две годишният Хесе издава романа с псевдоним, за да си осигури доверието на немската младеж, минала през страховитата мелница на войната, защото към нея е адресирана тази книга, която яростно воюва за „ново разбиране на света и действителността" (XI, 33). По това време Херман Хесе отдавна вече е утвърден автор, получил признание като един от първите поети и белетристи на немскоезичните литератури. Сборникът „Романтични песни" (1899) и ранните романи и повести „Херман Лаушер" (1901), „Петер Каменцинд“ (1903, на български 1926), „Под колелото" (1905), „Гертруд“ (1910), „Росхалде“ (1913) и „Кнули" (1914) носят в себе си оча рованието на една душевна мекота и поетично изящество, което се отдръпва пред грубата и агресивна пошлост и се стреми да съхрани себе си далеч от буржоазното всекидневие - в строгата и чиста красота на швейцарската природа, в наивността на вечно недокоснатото детство или в съвършенството на приказното видение. Отказ от буржоазността, което за Херман Хесе означава отказ от динамиката на социалните взаимоотношения, отказ от обществото въобще, и едновременно носталгия и копнеж по пълнотата на човешката общ ност, по наивното, неотчуждено, витално битие.

В своята известна статия „Четвъртото измерение в киното" Сергей Айзенщайн противопоставя традиционния монтаж по доминанти, т. е. свързването на кадрите на основата на един техен главен (доминантен) признак спрямо един друг тип монтаж — обертоновия, при който обединяващ фактор се явява обертоновият комплекс, разбиран като сетивно обобщение на множество дразнители: пластически, звукови, емоционални, които извиква отделният кадър. Но обертонът в киното, както и в музиката възниква като реална даденост само в динамиката на музикалния и кинематографичния процес. Предвиден в партитурата, той се реализира едва при въртенето на филмовата лента в апарат, респ. при оркестровото изпълнение на симфонията. Иначе казано, зрителният обертон е елемент на четвъртото измерение - времето. Неизобразим в пространството, той възниква и съществува само като явление четириизмерно, в единството на пространство и време. Принос в естетиката на филма, наблюдението на Айзенщайн придобива с годините широко принципно значение. Големият теоретик формулира една естети ческа тенденция, проявила се още през последните десетилетия на XIX в., но особено интензивна и перспективна в нашето столетие. Става дума за нарасналата роля на време-пространствените връзки в емоционално-образното пресъз даване на жизнената реалност. Бързото развитие на природните науки и философията в условията на научнотехническата революция, като наложи своя отпечатък върху световъзприемането на съвременния човек, засегна и структурата на художественото съзнание. Изсле дователският патос, характерен за науката, прониква и съвременното изкуство в неговите най-високи проявления. И обществените, и природните науки активизи рат у човека „чувството за история", задълбочават представата за времето, пространството и движението като форми на материалния свят. Оттук и повише ното изискване за историческа достоверност на художественото изображение, за пълнота и истинност на естетическите представи, постижими в плодотворния синтез с принципите и завоеванията на научното мислене. Процесът на взаимопроникване между наука и изкуство започна в нашата литература в края на 20-те и началото на 20-те години. Може би най-рано той се прояви у такъв подчертано градски писател като Светослав Минков. Неговите гротесково-фантастични разкази се откроиха рязко на фона на дотогавашната ни повествователна традиция, в която битовото, етнографско начало, дори когато биваше талантливо преодоляно, оставаше необходима съставка на нейния национален колорит. Заедно с един нов космополитичен интериор в тези разкази нахлуваше неудържимо най-тревожният от парадоксите на съвременната цивилизация: в своето забързано стремление към удобствата на техницизма човекът върви в същност към гибелта си. Ще се сбъднат ли предсказанията на футуролозите?

Условията на обществения и литературния живот в България след Девети септември поставят пред творците на изкуството проблеми от нов характер. Възниква преди всичко необходимостта от формиране на друг тип личност, отличаваща се с нов морал и нов критерий за обществени и човешки ценности. Гражданската тема се превръща в магистрална за литературното развитие. Свързаните до известна степен помежду си въпроси - за героизма и героичното като нравствено-естетическа категория, за типичния герой на епохата и за героя в съвременната литература - заемат централно място в художествените търсения на нашите писатели. Естествено всяко време проявява предпочитание към онези типове, които само създава. Изкуството търси своите персонажи преди всичко в своята съвременност. Много често обаче епохата не само посредством своите създания, тъй да се каже, със собствени сили“, но и по много други начини изразява самата себе си. Възниква необходимостта от съюз с класическото наследство на миналото. Всяка нова култура покрай собствените си задачи има сякаш и задачата -както се изразява Хамлет - да съедини „прекъснатите нишки" на времето. Търсейки отговор на въпроса за съвременния герой, за гражданския идеал на новата епоха, българската литература след Девети септември и особено след Априлския пленум от 1956 г. се насочва към някои „вечни образи“ от световната култура, които се оказват съзвучни на обществената и естетическата потребност. Сред тях безспорно първо място заема Дон Кихот, създаден от великия испански писател Мигел де Сервантес Сааведра. За това свидетелствува сравнително големият брой творби, посветени на този герой. А и никак не е случайно, че за него пишат някои от най-изтъкнатите съвременни български поети, между които Христо Радевски, Валери Петров, Първан Стефанов, Иван Давидков, Любомир Левчев, Петър Караангов, Слав Хр. Караславов, Христо Фотев, Стефан Цанев, Иван Теофилов, Георги Константинов. Те продължават една плодотворна традиция в нашата поезия, представена в миналото от поемите „Дон Кихот в България" на Константин Величков, „Двойник“ на Асен Разцветников, „Дон Кихот, рицар на бляна" на Николай Райнов, от редица стихотворения на Христо Смирненски, Тома Измирлиев, Сергей Румянцев и др.

Нейният глас почти не се чува в приплам - ващите отвреме-навреме критически схватки. Името и не е обкръжено от онази атмосфера на пристрастия и неприязни, която, уви, се създава около всеки активен критик. На пръв поглед това е обяснимо - тя рядко пише за съвременни автори; но едва ли е необходимо с примери да се убеждаваме, че и литературната история е поле, върху което се разгарят спорове, сблъскват се гледища, лични предпочитания и страсти, които невинаги можем да наречем литературни. .. Тогава да потърсим друго обяснение за: повърхностния поглед работите на Милена Цанева - защото за нея става дума - са образец на „традиционно" литературознание (в същност именно повърхностното мислене роди това противопоставяне традиционна" - модерна" литературна наука, дошло оче видно да замени модното преди години кокетиране с вътрешния" - противопоставен на външния" - подход; ала за да не се изгубим в дебрите на схоластични спорове, трябва просто да се извиня на читателя, че и аз в случая използувам текущия критиче ски жаргон). Само че всичко това е привидно. В привидно традиционните" работи на Милена Цанева личат - асимилирани и претопени в един оригинален комплексен подход - и постиженията на най-модерните методологически направления, обогатили изследователския и инструментариум (в книгата, за която по-нататък ще стане дума, блестящо доказателство е анализът на „Кочо или „Защитата на Перущица"). И въобще нейните трудове са богати на открития, оригинални интерпретации, новаторски гледища - винаги неефектно, бих казал, даже скромно поднесени; ивинаги безпогрешно аргументирани. А що се касае до неполемичния темперамент - той е факт; но в редките случаи, когато и се е налагало да спори, Милена Цанева е защищавала своето становище с толерантност, равна само на принципиалността и научната й добросъвестност; и с едно чув ство за такт, което се боя да нарека „женско", защото по този начин бих извинил твърде лесно някои колеги (и себе си) за липсата му.... Позволявам си такова дълго встъпление, защото исках да маркирам един модел 154 на литературно поведение - колкото респектиращо, толкова и рядко днес. (Не подценявам, разбира се, и противоположния „модел" - на типичния критик, изтъкан от нерв, патос, пристрастия, светкавични реакции. ..) Необходим е обаче още един шрих: дълголетната изследователска привързаност към творчеството на Иван Вазов, който - без да изчерпва кръга на интересите й - оче видно е нейната голяма любов" в литературата. Вече десетилетия Милена Цанева пише, статия след статия и книга след книга, своята ,, критическа епопея", посветена на този колос на българския дух. Своеобразно звено в нея е и „В търсене на героя". В търсене на героя е подчертано концептуално изследване, въпреки че отделните глави спират вниманието ни само върху няколко Вазови творби: „Кочо", или „Защитата на Перущица“, „Под игото“, „Нова земя", „Казаларската царица"... Както се вижда и от тези заглавия, привлеченият „материал" е разнороден и в жанрово, и в ценностно отношение. И това е още едно достойнство на книгата, защото в почти необозримия масив на Вазовото творчество най-изследвани са неговите върхове. И с право, разбира се, техният пълноценен живот до наши дни налага постоянно да се връщаме към тях, да ги преоткриваме с днешни очи. Но така се поражда реалната опасност да ги откъснем от техния естествен контекст, да се замъглят връзките им с други, не толкова значителни произведения на писателя (което пък неминуемо обеднява и прочита на шедьоврите), и в крайна сметка - да не се види как обществено-историческият процес, своеоб разно пречупен и отразен в художническото самосъзнание на Иван Вазов, предопределя насоката и логиката на творческия му път.

Критическото ни самосъзнание страда от една трудно излечима, здраво вкоренена болест: приемането на чуждата норма като мерило за собствените неща. На ниско самочувствие ли, на малко години живот на това самосъзна ние ли се дължи - не се наемам да отговоря, защото не е толкова просто. Налагането на чуждата норма върху собствените явления е открито и скрито, съзнателно и несъзнателно. Открито е, когато се градят изкуствени постройки за съответни на европейското художествено мислене и нашето, когато съизмерваме културното си развитие с идеи, жанрове и периодизации, заети отвън. Най-парадният израз на това съображение е понятието на Г. Гачев ускорено развитие". Произнасяме го с небивало, с несекващо въодушевление, и то точ но защото е любезно и сервилно съобразено с чуждата норма. Развитието ни е ускорено, защото в кратко време сме изминали пътища, които Европа измина за столетия - оттук и формите на разминаването са конфузни, несъобразни, със странни струпвания на черти. В друг труд пък, обратно, цялата ни възрожденска литература беше наречена романтизъм. Така изглежда и ратуването за хилядолетно единство на литературата ни. И тук думите са толкова по-едри, колкото вътре е по-дребно. Тоест - колкото повече условни и приблизителни неща се вземат за мярка и за точни понятия. Големият проблем пред нас е издирването, доказването и мотивирането на собствената ни културна норма, на собствената ни моделна система. Културата ни съществува естествено според тази норма, но ние не я знаем. Лошото е, че дори не правим опит да я знаем. Всъщност опити има, по те са малко. И преди, и сега. На един такъв опит ще спра вниманието си. Всъщност то не е опит, а може би един цял жизнено-професионален път, една трайна амбиция, едно дълго усилие на наш учен. Той е Боян Ничев. Става дума за кни гите му „От фолклор към литература“ и „Съвременният български роман". Това са проучвания на много сериозни, щекотливи и даже, бих казал, дра матични за културата ни въпроси. Случайно ли Боян Ничев се зае тъкмо с тях, случайно ли посвети десетилетие именно на тях? Мисля, че не. В тях най-добре се отразяват възможности за идеи, които го вълнуват сериозно. Двете му кни ги са два различни ъгъла, от които той погледна към едно. Това едно е де фицитната стока" в критиката ни: собствената норма.

Авторът определя задачата си така: „Да се види националната ни литература като свое образно отражение на националната ни съд ба, на нашата родова памет и народностен характер" (с. 7). Зад горните редове прозира не само самочувствие, каквото задължително следва да има изследовател, нагърбил се с отговорността да проникне в народопсихологията ни, откроявайки взаимовръзката и с литератур ната практика. Тук откриваме нещо по-дъл боко - една обвързаност с важни тенденции в социокултурното ни развитие като цяло, а в частност - с литературно-историческото и литературно-критическото мислене: тенденции плодотворни и, както знаем, съвсем не скорошни. Защото, ако в ретроспективен план проследим процеса на критическо възприема не и осмисляне на литературните явления, бихме се убедили как на дадени етапи (имаши различни идеологическо-естетически характе ристики) проблемът народопсихология и литература" неизменно става централен и дискусионен. Той ту се възражда и кулминира, ту се отлива в руслото на по-общото (включ 168 ващо и народоведски аспекти, но без акцент върху тях) интерпретиране на художествените факти. Така докато у Пенчо Славейков, за да създаде ценности, творецът трябваше да „се взре в проблемите на общия културен дух през призмата на националното схващане", докато у Гео Милев (от периода на „Везни") еталонът бе „юнифицирането“, т. е. литературата „да напусне традицията на на ционалното, съвременното и популярното, да престане да бъде битова", то у привържениците на родното от средата на 20-те годи ни тъкмо националната изключителност" - повлияна от историческата - играеше първостепенна роля. Въпросът за народопсихологическата под основа на литературата ни, както знаем, широко се обсъждаше и след деветосептем врийската победа. Сам Луко Захариев сочи постиженията в тази област на Е. Каранфиа лов, П. Зарев, Т. Жечев, а на мен ми се иска да припомня голямата дискусия от средате на 60-те години „Националното своеобразие в литературата" (сборник със същото заглави излезе през 1966 г.), в която освен споменатите участвуваха и непрежалимият за критиката ни Цв. Стоянов (вж. „Духът на мяс тото" от същия сборник), Б. Райнов, Д. Ди. мов, С. Султанов, редица поети и писатели, Там именно, ако не бяха решени проблемите то правилното им, задълбочено и всестранно разглеждане даде солидна база за последвалите изследвания. Авторът на „В търсене на националното се явява като своего рода продължител на усилията и приемник на опита, натрупан от дълголетното странствуване на българската литературна наука и критика към първоиз ворите на словесността ни. Безспорно 168-те страници не изчерпват онова обилие от запомнящи се художествени факти, което натрупа миналото и умножи съвременността. Без подобни претенции трудът на Л. Заха риев е по думите му само фрагменти от един цялостен многообразен процес". И нямайки основания да оспорвам това му твърдение, ще си позволя да отбележа, че като подбор книгата не е лишена от известна доза субективизъм, а някъде - и от уравняване на ценностите, но кой подбор в крайна сметка няма подобни грехове,

Непосредствено след. Втората световна война заедно с икономическия просперитет в САЩ настъпва период на политическа реакция и открит антикомунизъм. Оптимизмът, революционният подем и социално-критическата насоченост на триде сетте години, на т. нар. „червено десетилетие", бяха сменени от песимизма и отчаянието на петдесетте години. Поражението на испанската революция, концентрационните лагери, атомната бомба и „студената война" смутиха и най-оптимистич ните духове в Америка. На все повече хора стана ясно, че войната не постигна напълно своите цели, демократическите свободи на хората бяха потъпквани страната с претенции за най-демократична обществена система. В атмосферата на политическа реакция много писатели се огънаха и се отказаха от прогресивните си убеждения, което доведе до упадък в тяхното творчество - типичен пример е Дос Пасос. Отзовавайки се за епохата на конформизма на 50-те години, Максуел Гайзмар пише: „Социалната атмосфера беше така тежка, бедна и угнетителна. Есте тическият въздух беше така прозрачен. Американската литература през 40-те и 50-те години понякога представляваше пред света странно и иронично зрелище. "1 B и Идеологическото настъпление на реакцията доведе до появата на провоенни романи, възхваляващи милитаризма и агресията. Начало на тази традиция положи Херман Уук с „Метежът на Каин" (1951). На фона на всеобщото объркване, страх примирение, романи като „Голите и мъртвите" на Мейлър, „Параграф 22" на Хелър, а по-късно и „Кланица 5" на Вонегът бяха смел опит на протест срещу официалната политика и официалната литература. Тези най-добри образци на американския военен роман за Втората световна война по думите на Джозеф Уолдмеър „продължават традицията на критическия реализъм и на романа на протеста, наследени от „червеното десетилетие“ и имат ярко изявена социална ориентация, а Най-важното, което обединява тези три романа е художественото виждане на техните автори, ангажираността им с проблемите на обществото, нетърпимостта към фалша и лицемерието и стремежът към откриването на действителните човешки на B по ценности. И тримата писатели водят непримирима борба с реакционните сили Америка, целейки, както казва Мейлър, „да предизвикат революция в съзнанието нашето време 3. Вонегът формулира своето разбиране за ролята на твореца следния начин: „Нашата цел се състои в това да дадем на човечеството представа самото себе си и то в цялата и сложност, за да изразим неговите мечти митове.

Най-лесно (но и съвсем невярно) би било да кажем, че Цветан Тодоров от 1984 г. отрича досе гашните си търсения, че авторът на „Критика на критиката" завинаги се разделя с човека, който е написал „Поетика на прозата". От дистанцията на времето литературоведът все по-ясно осъзнава, че литературата не се прави само от структури, а също - от идеи и от история", че в на пръв поглед неутралния инструментариум и в уж описателните концепции се съдържат последствията от напра вения исторически избор. Днешният Цветан Тодоров сравнява две свои статии, посветени от Бенджамен Констан: първата еот 1968 г. - в нея гласовете на писателя и на критика сякаш се сли ват, а изследователят с лека ръка приписва своите идеи на твореца; в статията от 1983 г. подходът вече е друг - верността се изразява в противопоставянето (да опознаеш другия като друг, позволява да го обикнеш повече"). Промяната на представата за критиката неминуемо води и към трансформация на идеята за литературата. Време е да се върнем (да се завърнем) към очевидността, която не трябва да забравяме: литературата есвързана с човеш кото съществуване, тя е размишление, и толкова по-зле за онези, които се боят от големите сло ва, свързани с истината и морала." Разбира се, толкова по-зле и за онези, които вярват в аб страктната истина и абстрактния морал - но за коя истина и за кой морал става дума, ще поговорим по-късно - сега, преди да се запознаем по-отблизо с апологета на диалогичната критика", нека съсредоточим вниманието си към делото на лингвиста и семиотика, който в началото на шестдесетте години диктуваше модата във френското структурално литературо знание. През 1985 г. издателство „Народна култура" предостави на българския читател възможността да се запознае с „Постика на прозата" (преводът е отлична атестация за младата Албена Стамболова, а текстът е редактиран лично от автора, както и от опитните редактори от издателството Бояна Петрова и Рада Шарланджиева: интересен и многопроблемен е и предговорът на Симеон Хаджикосев) - едно от върховите постижения сред Литературно-семиотичните изследвания от началото на седемдесетте години. Можем спокойно да препоръчаме и на неспециалиститите (без боязън от сблъсък с неразбираема терминология) да прочетат тази книга. Още първата статия ще им предложи интересна тема: „, типология на криминалния роман". Тя в никакъв случай не е самоцелна, а може да послужи като ключ към спецификата на изследването, защото цялата кни га на Цветан Тодоров много напомня именно механизма на романа загадка. Първата история - тази с написването на текста - е приключила, преди да започне втората (позволявам си да перифразирам автора, който представя връзката между престъплението и следствието). Героите от втората история, тази на разследването, не действуват, а узнават. В нашия случай криминалното дирене носи друго име: анализ, който тряб ва да ни отведе към сърцето на структурата". И още тук се сблъскваме с едно явно противоречие: оказва се, че за да узнаем, трябва да действуваме (или, както би казал Ер кюл Поаро, да напрегнем сивите си мозъчни клет ки"). Интелектуалното напрежение представяло единствената възможност към съпричастие с твър денията на Цветан Тодоров, защото едва ли за някого би било полезно да възприема твърденията му като библейски истини (макар че, убеден съм, ще се намерят и такива възторжено-безкритични читатели).

The idea of the Other is a crucial part of the own identity. People imagine the Other in different ways, very often he/she is presented as a dangerous Enemy. Mythical thinking, which is alive even nowadays uses different tools to name and imagine the Other and to master it. Edward Said's well-known book introduced the term Orientalism in the international humanities, and with it he designated "a way of coming to terms with the Orient that it based on the Orient's place in European Western experience", one specific "style of thought based upon an ontological and epistemological distinction made between "the Orient" and (most the time) "the Occident". The work ends with a warring Above all, I hope to have shown my reader that the answer to Orientalism is not Occidentalism. No former "Oriental" will be conformed by the thought that having been an Oriental himself he is likely - too likely - to study new "Orientals" - or "Occidentals" - on his own making. If the knowledge of Orientalism has any meaning, it is in being a reminder of the seductive degradation of knowledge, of any knowledge, anywhere, at any time. Now perhaps more than before. Said knew that this was not just a potential threat. Occidentalism not only exists; its effects are extremely pernicious. The most demonic of them befell on September 11, 2001. Ancient mental constructs and psychological trends, realized in different texts - secular and religious, literary, philosophical, journalistic and so on - lay beneath the terrorist acts. It appeared that not only the West is biased against the "Orient" and tries to dominate through literary and scholar texts, but the "Orient" reacts in a similar way and tries to deal with the problems of its relations with the West by building (analogical?) mental and linguistic constructions. In some cases Occidentalism may become a positive strategy, as in Hassan Hanafi's Introduction to the Science of Occidentalism (1992). The phenomenon of Occidentalism finds its annalists among the politicians, journalists and scholars. Ian Buruma and Avishai Margalit are the most famous among them. Their book Occidentalism: the West in the Eyes of Its Enemies provoked serious debates and became a bestseller. Although the two terms (becoming titles of popular books) were constructed in obviously the same manner, the two phenomena are not entirely analogical, and Buruma and Margalit do not refer to Said. It is disputable whether Orientalism is the earlier one (according to Buruma, Islamism on which he focused is a modern phenomenon with western roots); but for a long period of time Orientalism was more powerful and was backed by and realized in the Western colonialist institutions and the Western academic studies of the "East", that were more elaborated than the Eastern studies of the "West". On the other hand, Occidentalism is to some extend a reaction to the Orientalism and the related politics, military actions, colonial institutions and academia. Occidentalism appears to be more radical, more active. Its roots and reasons could be traced in quite different mental and spiritual spheres; their common ground is the belief in the own uniqueness and the hostility of the Other. Scholars find strongholds of the Occidentalism in the reactions to the universalism of the Enlightenment and the French Revolution, in some variations of the Japanese Shintoism, connected with imperial ideology, in pan-ideologies (Pan-Slavism among them), in different variations of fascism, in Stalinism, etc. Avishai Margalit and Ian Buruma highlighted several [four] "features of Occidentalism": Hatred of the City and urban civilization, symbolized by the fabled tower of Babylon; the state and modern civilization with its attributes (literature, films, pop music, advertisement), separation between the private and the public domain, commercialism; Critique of the bourgeois civilization, its commercialism and addiction to safety and comfort, and lack of heroism and revolutionary gestures; Rejection of Bourgeois Reason, rationality and science, opposed to irrational notions such as spirit, race, blood and soil, etc.; Denial of feminism, seen as giving too much freedom to women. As a whole this is a rejection of modernity, which was associated with the West. The result is an absolutely negative image of the West, containing "a set of attributes, such as arrogance, feebleness, greed, depravity, and decadence, which are invoked as typically Western, or even American, characteristics". The conclusion of Avishai Margalit and Ian Buruma was: There is no clash of civilizations. Most religions, especially the monotheistic ones, have the capacity to harbor the anti-Western poison. And varieties of secular fascism can occur in all cultures. * * * The question of the usability of the term Occidentalism in the context of Bulgarian, Balkan or East European culture is a big challenge for the scholars. Other challenge is the discovering of Occidentalism in these cultures. The present paper argues that if Occidentalism is a form of demonizing, then the Other that comes from the West Occidentalism could be traced in Bulgarian culture as well. It takes critical place in the national mythology, in the images of the other presented in texts which deal with abductions, seductions and other plots concerning sexual or matrimonial relations with foreigners; in nostalgic poems, written abroad; in retro-utopia visions of the traditional life; in anti-Catholic pamphlets; in polemics with foreigners; in travel notes, etc. On the other hand this paper argues that in the Bulgarian context Occidentalism is often mixed with Orientalism. Both phenomena are ambivalent and exported from other cultures.

The paper traces in detail the controversies concerning Europe among different groups of the Greek society during the examined period. The problems connected with the image of Europe among the Greeks are important for the rationalization of their notion about themselves, about the Greek identity. The first point of view is connected with the Enlightenment and lays special emphasis on the following of the European patterns, whereas the second one places in the foreground the role of the Greek (antique and Byzantine) culture in the process of the origination of the notion of Europe.