съвременния

В претворяване образа на комуниста у нас съществува дълга и богата традиция от миналото: в поезията - Д. И. Полянов, Хр. Смирненски, Н. Вапцаров и постите от 30-те години; в прозата - пак Смирненски, Кр. Велков, Г. Караславов и др. Новите хора - нови по своето обществено съзнание, по духовния си облик - се формираха в годините на велики битки на народа ни срещу капитализма и фашизма. И за да се разбере типът човек - типът на революционер, активен исторически деец - литературата естествено се обръща към образа на комуниста. Защо става така? Защото комунистът е не само политически значим образ, а и носител на новото в нашето съвремие изобщо. Нещо повече - непосредствено до него върви съзнателният гражданин, който още няма партиен билет, но комуто е близко делото на комунистическата партия. Днес на читатели и писатели е ясно, че всеки по-съдържателен, художествено по-убедителен образ на комуниста винаги има „покритие“ в самата социалистическа действителност. И той винаги се връща при нея, действителността, за да и служи, но вече естетически оценен. Това е едно от главните предимства на съвременната социалистическо-реалистическа литература. Досега в статии и изказвания е правен опит, къде по-бегъл, къде по-задълбочен, да бъде изяснен теоретически и главно във връзка с практиката проблемът за комуниста в литературата. Например той беше дискутиран по време на нацисналния преглед на съвременната българска драма през 1959 г. А през 1960 г. Съюзът на писателите организира тридневна теоретическа конференция на тема „Образът на комуниста в литературата". Целта на тази статия е да се спре на някои неразгледани въпроси и по-специално на отделни литературни творби. Ограничаването на темата крие някои неудобства, а може би и опасности. Но то съдържа и някои предимства: ще задържим вниманието си върху днешния ден, върху съвременните проблеми.

Книгата на Атанас Натев „Съвременна западна драматургия" се появява след редица публикации на същия автор върху теорията на изкуството и някои проблеми на новата българска драматургия. Това обстоятелство дава предварително въз можност за едно съчетаване на общоестетическите аспекти на въпросите с поконкретната и актуална целенасоченост на анализа. И трябва да подчертая, че тази особеност проличава ясно в новата книга на Ат. Натев. Тук авторът е съумял да разгледа различните творби и автори с внимателно вникване в характерните черти, в основните тенденции и насоки на развитие. Във връзка със съвременната западна драматургия авторът е бил изправен пред специфична трудност: това, че материята, която разглежда, е недостатъчно проучена у нас и е известна само отчасти на по-широката публика, та дори и на специалистите. Това определя и една Нова задача пред Натев: нека я наречем културно-просветна, когато той е задължен наред с анализа да проследява доста под робно и съдържанието на отделните пиеси, преразказва отделни епизоди, действия да и т. н. При друго равнище на познаване на този материал, подобни отклонения биха изглеждали излишни и ненужни допъл нения към естетиката на едно ново явление в съвременната драматургия. Но авторът е бил наясно, че е задължен сам да проправя път, да се явява в определена степен и популяризатор на недостатъчно известни явления.

Повестта на Богомил Райнов „Пътища за никъде принадлежи към поредицата творби на най-неспокойните ни и търсещи белетристи, в които въз основа на един разкрепостен естетически идеал и обогатена от опита на последното десетилетие представа за днешния човек се изобразява нашата сложна и драматична съвременност. Тя ни завладява с искрената гражданска тревога и антидо гматичен патос, с които авторът поставя проблема за нарушената по времето на култа към личността хармония между индивид и среда, за свободата на мисълта и научното изследване, за самосъзнанието и творческата реализация на съвременния човек. Писател с ярко изявено активно отношение към действителността, с остра аналитична мисъл и тънък усет за актуалните обществени конфликти и идейно-нравствена проблематика на нашето героично и вълнуващо съвремие, Богомил Райнов не би могъл да остане на страна от започнатия в нашата литература през последните години разговор върху най-жизнените въпроси на съвременния живот. „Съвременността - това сме ние - споделя Б. Райнов. Всеки определя своето отношение към нея по своему. Писателят го прави с книгите си. Проблематика на съвременността - или по-точно едно късче от нея, осмисля и последната ми книга „Пъ тища за никъде. Защо я написах? Това беше необходимо за мен, чувствувах се длъжен да взема своя позиция по някои явления именно на съвременността, явления с дале чен корен в миналото и със закъсняло, краткотрайно разцъфтяване в наше време: кариеризъм, клеветничество, службогонство. Литературата е винаги сражение за нещо по-добро, против нещо, което го оспорва". Позицията, която Богомил Райнов заема В тази повест, е позиция на честността, на 1 Богомил Райнов, Пътища за никъде, повест, 1966 г. 2 Виж в. Труд, бр. 16, 1966 г. 136 нравствената бдителност и свободната граж Данска съвест. Повестта „Пътища за никъде е от онези белетристични произведения, чиято художе ствена значимост се определя преди всичко от правдивото пресъздаване на напрегнатата духовна атмосфера на нашето десетилетие, на характерната за нашето време повише на идейно-нравствена целеустременост на интелектуалните търсения на съвременния човек. Тя е от онези творби, на които мнозина се доверяват, защото откриват в тях епизоди от собствената си духовна биогра фия. Тя ни привлича, защото с някои свои моменти ни дава ключ за проникване в загадката на трагичния край на личности, станали с делата си и нравственото си обая ние наши духовни кумири.

Съвременният български разказ в най-добрите си образци интерпретира жизнените явления от гледна точка на нравствените, политически и социални изисквания на социалистическото общество. Съвършено новаторската жизнена правда определя и социалистико-реалистичния характер на художествената правда на днешния разказ. Осъществяването на този стремеж е дело на самобитното участие на таланта, който при всички случаи се свързва със способността за наблю дение и с въображението на писателя. Някои твърдят, че талантът е мяра за художествената правда, която се постига чрез едно изображение, осъществено през призмата на личната точка на виждане на белетриста. Тъкмо този своеобразен Ъгъл на възприемане на действителността позволява да направим някои сериозни изводи относно художественото овладяване на жизнените явления. За нас разказът е ценен не с буквалното възпроизвеждане на жизнените факти, а повече с умението да поднася явленията от живота в особена светлина, излъчвана от пре мислено и изстрадано отношение към хора, общество и действителност. Всеки опит да се пренебрегне талантът води до неразбиране същността и спецификата на художествената творба. Процесът на осъществяването на художествената правда е немислим без усилието на писателя да утвърди себе си, като открие своята тема, своето виждане за света и своя личен начин на художествен изказ. В този смисъл за нас личното оцветяване представлява път към намиране художестве ната правдивост на литературната творба. Реализирането на съвременния разказ би било невъзможно без присъствието в него на сложната истина за живота. Особено място в създаването на нашия съвременен разказ има Павел Вежинов. Темата за някои все още живи симптоми на егоизъм се явява за Вежинов - писателят и човекът, основна тема. В битката срещу самотността на човешката личност се подвизава Вежинов. Всъщност той започна като художник на обще ствената среда от миналото, сред която човек често губи връзката си с нея. Отделните факти на прекъсната хармония във взаимоотношението на личност и общество са основа за писателя, върху която той художествено реализира истинни Драматични състояния.

Развитието на литературознанието като наука се характеризира редица десетилетия наред с усилията на мнозина видни негови представители да намерят сигурни методи за проникване в същността и особеностите на художествената литература. Успехите на естествените науки тласнаха дейността на Ф. Брюнетиер, Сент-Бьов, Иполит Тен в посоченото направление. Литературоведите достигнаха до алтернативното положение да търсят причините за развитието на художествената литература в самата нея или в причини, лежащи извън нейните предели. Показателно е твърдението на П. Н. Сакулин, който смята, че се придържа към възгледа, според който в историческото развитие на всяко явление трябва да се различават еволюционен и каузален момент. 1 „Всяко развитие - пише той - предполага субект на развитието (като „нещо в себе си"), съдържащ известни свойства и преди всичко способност за развитие. От природата на субекта зависи ще се развие ли той и как именно (значи, самият факт на развитие и тип на развитие). Развитието винаги се извършва в пределите на рода и вида и типът на развитие се обуславя от техните особености. Това развитие по природа (kala phusin, както се изразявали Аристотел и Полибий) аз и наричам еволюция, за разлика от каузалното развитие, т. е извикано от външни причини,

На 29. V. 1975 г. се състоя публична защита на дисертацията на Катя Кирилова Бъклова на тема „Идейно-естетически измерения на съвременния герой в прозата на А. Гуляшки и К. Калчев“. На защитата присъствуваха членове на Научния съ вет, писатели, научни сътрудници, специалисти и аспиранти, граждани. Рецензентите проф. Ефрем Каранфилов и проф. д-р Васил Колевски изтъкнаха в рецензиите си, че избраната тема дава възможност на дисертантката да разкрие творческата индивидуалност на А. Гуляшки и К. Калчев в руслото на общите закономерности у нас преди и особено след 9. 1X. 1944 г., а така също и да вземе отношение по най-актуалните проблеми на съвременната ни литература. По повод ранните творчески търсения на разглежданите автори проф. д-р В. Колевски оцени високо страниците, посветени на кръжока „Христо Смирненски". В тях дисертантката се стреми да покаже цялата сложност на явленията от 30-те години, още повече, че у някои по-млади литератори у нас напоследък се забелязва неправилно подценяване на писателите от групата на „РЛФ". Изтъквайки главите, в които е разгледана поетиката и главно стилните особености на Гуляшки и Калчев, В. Колевски подчерта една позитивна тенденция в съвременното ни литературознание - идейно-тематичните проблеми да се свържат в един по-системен анализ с въпросите на художествената структура, за да се постигне цялостна оценка на художествените явления. В своето изказване проф. Е. Каранфи лов подчерта, че същината на художест вената творба може да се изясни най-добре посредством „живота“ на героите, чрез умението на автора да се домогне до значима проблематика, която да въплъти в герои, в необходимата мяра индивидуа лизирани и типизирани. Посочвайки рисковете, свързани с паралелното сравняване на двама автори, рецензентът утвърждава, че в края на краищата всичко зависи от методологията, от избраните средства за изследване и от способността за конкретен анализ. Изтъкнато бе, че дисертантката е съумяла да постигне атмосферата на 30-те години, когато се формират А. Гуляшки и К. Калчев, както и да обясни убедително ранните неуспехи на А. Гуляшки. Като най-цялостен и правдив е посочен анализът на историческата проза на А. Гуляшки. Приносен момент пред ставят обобщенията за положителния герой у двамата разглеждани белетристи, които са пръв опит да се осмисли характерното, отличаващо положителните герои на тези утвърдени наши автори. Отбелязана бе също правилната методологическа постановка, добросъвестното и задълбо чено познаване на конкретния художествен материал и библиографията върху него, както и оригиналните обобщения и изводи, необходими, за да бъде присъдена на дисертантката научната степен „кандидат на филологическите науки". В обсъждането на дисертацията взеха участие проф. Г. Димов, н. с. Елка Константинова, н. с. Хр. Йорданов, проф. Ст. Каролев. Проф. Г. Димов изтъкна, че дисертантката се домогва по свой път към съвременната проблематика и базирайки се на пра вилна методология, свързва художестве ните явления с цялата обществено политическа действителност през 30-те години. Паралелният анализ на двамата автори дава интересна възможност да се оцени тяхното творчество и да се видят същест вени страни от тяхната поетика. Възра женията по отделни оценки и постановки не намаляват положителното впечатление от самостоятелните занимания на К. Бъклова и от качествата, които показва като изследовател на съвременната литература.

Сборникът, който е предмет на нашето внимание, съдържа материали от третата творческа среща, състояла се през май 1973 г. в София между сътрудници на Института за световна литература „Максим Горки" при Академията на науките на СССР и Института за литература при Българската академия на науките. Първото впечатление, което този съвместен труд поражда, не само потвърж дава мисълта за единството и идейно-есте тическото единомислие между съветските и българските литературоведи по основните проблеми на нашата съвременност“, която изказва в уводните си думи към сборника Стойко Божков, а и същевременно ни убеж1 Предишните две срещи третираха те мите „Октомври и развитието на българската Литература“ и „Формиране и развитие на социалистическата култура в България". Еднойменните сборници с материали от тези срещи излязоха съответно през 1967 и 1971 г. дава, че пред нас е документ за голямата научна резултатност на тази творческа среща. Безспорно марксистко-ленинската фило софия е общата методологическа основа на естетиката и литературознанието. Науката, в това число и науката за литературата, не може да не проявява интерес към себе си, към своето състояние и перспективи за развитие. Нещо повече, изхождайки от вътрешната логика ( и йерархия на проблематиката) на науката, съвсем основателно бихме потърсили в един научен разговор за идейнохудожествените особености на съвременния литературен процес проблема за литературознанието. И наистина на съвременното съ стояние на науката за литературата, на нейната същност и структура, на методологическите й принципи и философския и базис, на конкретните и постижения и непреодолени недъзи се спират много от представените в сборника автори. Специално на този проблем са посветили своя научен интерес четирима български изследователи: Емил Георгиев, Атанас Натев, Васил Колевски и Георги Димов. Емил Геор гиев в „Съвременното литературознание и общият литературен процес" изхожда от убедителната според нас теза, че общият литературен процес се нуждае от наука, която да го изучава цялостно така, както в лингви стиката резултатите от изучаването на отделните езици се обобщават от общото и срав нителното езикознание. От определението, което авторът дава на тази дисциплина, става ясно, че се касае за историко-теоретична наука. Изглежда неубедително твърдението, че такава наука тепърва трябва да се създава, но нейната систематизация и пълна разработка е наистина задача, към чието решаване трябва да бъдат насочени усилията на марксистителитературоведи. Авторът справедливо изтъква: „Изучаването на общия литературен процес е важна задача на съвременното литературознание. То води до дълбоко опознаване както на ли тературното развитие, така и на общото развитие на човечеството. Литературният процес е съставна част на общия процес и подпомага проникването в него, доколкото литературата най-пълно отразява живота и не остава в сферата на историческите схеми, а извежда пред погледа на съвременника образите и жизнените форми на по-далечното и по-близко минало и на съвременността. " По-нататък Е. Георгиев продължава мисълта си за ценните резултати, които дава изучаването на една национална литература във връзка с други литератури както за самата тази литература, така и за литературния процес в цялост. Безспорно това твърдение го вори с езика на научната истина. С известно съжаление трябва само да констатираме, че авторът, който несъмнено има богати наблю дения върху славянските литератури и све товния литературен процес, не е освежил си с някои моменти и обоб- и подкрепил тезата 143 щения, които биха допринесли за по-конкретното очертание профила на обсъжданата от автора литературоведска дисциплина. Стру ва ми се, че към казаното от Е. Георгиев за значението на общото и сравнителното литературознание би могло да се добави, че неговото системно и разгърнато изграждане би дало поплътен теоретически и фактически фон, върху който по-ясно ще изпъкне картината на све товния литературен процес с неговите национални и типологически структури, както и идеологико-теоретическото отражение на този процес в една или друга литературоведска концепция и интерпретация. В този аспект общото литературознание не би могло да разглежда логиката на литературния процес с неговите вътрешни закономерности изолирано от останалите национални и социалноидеологически процеси.

Пред нашето литературознание, както и пред литературната наука на другите социалистически страни днес се поставя задачата да проучат националните литератури в светлината на колективния художествен опит на цялата социалистическа общност. Литературата на социалистическия реализъм, която в главните си и решаващи черти стана основна база за развитието на тези литератури, се отличава на днешния етап с богатство на стилови и жанрови търсения, индивидуални почерци и художествени решения. Развивайки този метод, всяка отделна литература възпроизвежда своеобразния исторически опит на своя народ, насочва се към своя вътрешна опора, каквато представляват националните художествени традиции; тя не може да не въплъти народностния характер, формиран от векове, в нея често се вплитат мотивите на народното изкуство. Същевременно в литературите на социалистическата общност протичат и типологически сходни процеси, през цялото многообразие проличава общността на идейно-художествените концепции, обусловена от основните принципи на единния творчески метод. Тези тенденции са обект на голямо внимание от страна на съветските учени и литературоведите от братските страни; за тях се говори на симпозиуми, по-специално на две конференции, състояли се в Института за световна литература „А. М. Горки" - „Общото и особеното в литературите на социалистическите страни в Европа"; на същите тенденции бе посветена международната „кръгла маса“, около която по инициатива на сп. „Вопросы литературы" се събраха представители на чуждестранни списания, за да обсъдят взаимодействието между социалистическите литератури на съвременния етап. Днешният момент от литературното развитие може да се оцени правилно само ако социалистическият реализъм се схваща като развиваща се художе ствена система, активно реагираща на новите проблеми и конфликти и способна да намери средства за художествена изразителност, които да отговарят на съвременните духовни търсения. Именно такъв подход позволи на участниците в международната дискусия, провеждана в продължение на много години на страниците на списание „Вопросы литературы", по новому да изследват идейно-художественото богатство на социалистическия реализъм, да изкажат немалко плодотворни мисли, свързани и със схващането на общия проблем за метода и неговата естетическа широта, и с критерия за оценка на художествените явления.

Условията на обществения и литературния живот в България след Девети септември поставят пред творците на изкуството проблеми от нов характер. Възниква преди всичко необходимостта от формиране на друг тип личност, отличаваща се с нов морал и нов критерий за обществени и човешки ценности. Гражданската тема се превръща в магистрална за литературното развитие. Свързаните до известна степен помежду си въпроси - за героизма и героичното като нравствено-естетическа категория, за типичния герой на епохата и за героя в съвременната литература - заемат централно място в художествените търсения на нашите писатели. Естествено всяко време проявява предпочитание към онези типове, които само създава. Изкуството търси своите персонажи преди всичко в своята съвременност. Много често обаче епохата не само посредством своите създания, тъй да се каже, със собствени сили“, но и по много други начини изразява самата себе си. Възниква необходимостта от съюз с класическото наследство на миналото. Всяка нова култура покрай собствените си задачи има сякаш и задачата -както се изразява Хамлет - да съедини „прекъснатите нишки" на времето. Търсейки отговор на въпроса за съвременния герой, за гражданския идеал на новата епоха, българската литература след Девети септември и особено след Априлския пленум от 1956 г. се насочва към някои „вечни образи“ от световната култура, които се оказват съзвучни на обществената и естетическата потребност. Сред тях безспорно първо място заема Дон Кихот, създаден от великия испански писател Мигел де Сервантес Сааведра. За това свидетелствува сравнително големият брой творби, посветени на този герой. А и никак не е случайно, че за него пишат някои от най-изтъкнатите съвременни български поети, между които Христо Радевски, Валери Петров, Първан Стефанов, Иван Давидков, Любомир Левчев, Петър Караангов, Слав Хр. Караславов, Христо Фотев, Стефан Цанев, Иван Теофилов, Георги Константинов. Те продължават една плодотворна традиция в нашата поезия, представена в миналото от поемите „Дон Кихот в България" на Константин Величков, „Двойник“ на Асен Разцветников, „Дон Кихот, рицар на бляна" на Николай Райнов, от редица стихотворения на Христо Смирненски, Тома Измирлиев, Сергей Румянцев и др.

Днес в условията на построяването на развитото социалистическо общество страните от социалистическата общност встъпиха в качествено нов етап на обществено развитие. Той се характеризира с една обективна закономерност - постепенно сближаване на различните области на живота. Интернационалните процеси своеобразно се пречупват и в духовната култура. Интензивно се развиват и литературните взаимоотношения. Те закономерно привличат вниманието на много изследователи, които смятат, че литературните връзки на социалистическите страни отразяват качествено нови явления на съ временността - интернационализацията на националните литератури. Разбира се, това явление не е възникнало на празно място. То има обективни исторически предпоставки и корени. Трябва да се отбележат по-специално: Великата октомврийска социалистическа революция, идеологията на пролетарския интернационализъм, огромният опит в строителството на многонационалната социалистическа култура в СССР, образуването на революционно-пролетарски течения в литературите на другите страни след Втората световна война и създаването на народнодемократични и социалистически държави в Централна и Югоизточна Европа - процес, който е получил особено ускорение в наши дни и се отличава с устойчиви закономерности, имащи типологически характер. Тези предпоставки се нуждаят от теоретическо осмисляне. Доскоро в нашето литературознание литературните взаимоотношения се разбираха главно като двустранни връзки. Изследователите използуваха обикновени и сигурни средства за систематизиране и коментиране на събрания материал. Сега обаче този добре усвоен от нас път се оказа недостатъчен. Стоящите пред литературната наука задачи изискват намирането на нови методологически пъ тища и методически средства за системен анализ и синтез на получаваните знания, за сравнителното им и типологическо обобщение. При това фундаменталните, теоретически обобщения не могат да не се опират на конкретно-историческите изследвания на националните литератури. Характерно е, че големият, многостранен опит на славянското литературознание придобива все по-голямо значение при създаването на фундаментални обобщения и типологически изводи. 1 Вж. кн. Общее и особенное в литературах социалистических стран Европы. М., 1977. 59 В същност ние наблюдаваме преход „от страноведческите изследвания към изследвания от сравнително-исторически и комплексен характер "2

Може би най-поразителното в съвременния роман - навлязъл в нова област на естетически възможности - е радикалното пренебрегване на редица „осветени" от тра дицията литературни канони: класическата строгост на сюжета се разпада в хаотичен ансамбъл от психологически състояния, в комплекс от мотиви; увличащата интрига се удавя в поредица от статични положения, монотонност на детайли и обилие от ве щи, а героите - ключова фигура в повествователната структура, - лишени от конту ри, загубили плътността на отделните индивиди (минало, психология, професия, име), присъствуват, но без физиономия, преминават в профил, бегли, изчезващи. Важното в съвременния роман не е историята, не е интригата, не е животът, не е любовта, смър тата, не са героите, нито ситуациите, нито вещите - констатира съвременен критик - техниката на романиста. a Действително новороманното в тази техника, естетическата призма, която санкцио нира и прави възможни трансформациите, е времето - новото отношение към неговото присъствие, към възможностите му за обновяване и преобразуване, за създаване на нова, модерна по форма и по дух литература; удоволствието от свободната игра с него. „Хронологическите ефекти днес не са нищо друго освен топически инструменти в ди намиката на текста. "1 Но удоволствието от играта с времето далеч не е безобидно и го ляма част от съвременните писатели - Пруст, Джойс, Дос Пасос, Фокнър, Жид и В. Улф - се постараха, всеки по своему, да осакатят времето, пише Сартр. „Едни го ли шиха от минало и бъдеще и го сведоха до чистата интуиция на момента; други като Дос Пасос го превърнаха в ограничена и механична памет. Пруст и Фокнър просто обез главиха времето; те му отнеха бъдещето, т. е. свободния избор и действие, а Литературата традиционно е причислявана в разноречиви класификации към т. нар. „времеви изкуства". Понятието за време в литературата е това, което е понятието за пространство в живописта - доминиращо естетическо отношение. Обективните ос нования за съживяването на интереса към категорията време се обуславят не само от усложняването на неговите функции като структурен компонент на произведението, но и от натоварването му с нови задачи, далеч надхвърлящи структурообразуващите му свойства. Като конструктивен принцип то катализира активността на всички форми на художествено изобразяване; моделира художествения образ, спомага за идейно-есте тическата оценка на действителността, организира художествената фантазия, усилва съдържателно-смисловите елементи, насочва естетическото въздействие и т. н. Издигането на времето в непосредствен обект на естетически анализ кондензира в себе си както проявите на подчертан интерес от страна на различни сфери на науката и културата, така и еволюцията на философското мислене, ускорения ритьм на история та, промяната в социалнопсихологическия стереотип на осъзнаване и усещане“ на времето.