студии

Развитието на литературознанието като наука се характеризира редица десетилетия наред с усилията на мнозина видни негови представители да намерят сигурни методи за проникване в същността и особеностите на художествената литература. Успехите на естествените науки тласнаха дейността на Ф. Брюнетиер, Сент-Бьов, Иполит Тен в посоченото направление. Литературоведите достигнаха до алтернативното положение да търсят причините за развитието на художествената литература в самата нея или в причини, лежащи извън нейните предели. Показателно е твърдението на П. Н. Сакулин, който смята, че се придържа към възгледа, според който в историческото развитие на всяко явление трябва да се различават еволюционен и каузален момент. 1 „Всяко развитие - пише той - предполага субект на развитието (като „нещо в себе си"), съдържащ известни свойства и преди всичко способност за развитие. От природата на субекта зависи ще се развие ли той и как именно (значи, самият факт на развитие и тип на развитие). Развитието винаги се извършва в пределите на рода и вида и типът на развитие се обуславя от техните особености. Това развитие по природа (kala phusin, както се изразявали Аристотел и Полибий) аз и наричам еволюция, за разлика от каузалното развитие, т. е извикано от външни причини,

Мислите за рецензията, изказани от различни автори в сборника, са се превърнали в творчески разговор за най-важните моменти от литературно-критическата практика на миналото и съвременността. Събрани са 24 студии, статии и изказвания, обгръ щащи проблемите на рецензията от появя ването и у нас до днес. Представена е критическата дейност на видни наши писатели и литературоведи от близкото и по-далечно минало, изказани са конкретни мисли за рецензията като жанр, направена е и кратка творческа анкета. Очертавайки панорамата на развоя на рецензията с нейните найважни представители и разкривайки сегаш ното и състояние, авторите на сборника съ щевременно са акцентували върху пробле мите и задачите на съвременната литературна критика. Върху здравите основи на традициите на първомайсторите на литературната рецензия са извлечени основни прин ципи за съвременната литературно-критическа практика. Сборникът се открива с откъс от речта на Тодор Живков пред столичните комсо молци, произнесена през 1969 г., и уводни думи от Ефрем Каранфилов за ролята на рецензията в съвременната литература. Кри тикът подчертава значението на класовопартийния критерий, споменава за тежката и отговорна роля на рецензента, който трябва да отсее от 300 нови книги, които ежегодно излизат на книжния пазар, „онова, което е най-хубаво, най-интересно, където се открояват характерните особености в развитието на съвременната ни литература, както и обратното - пошлото, погрешното в идейно-политическо отношение". Сборникът „Проблеми на съвременната българска рецензия“ е разделен на две части - в първата са включени проучванията на етапите от развитието на този жанр, а във втората част са бележките за съвре менното състояние на рецензията. Това разделение, макар и малко условно, е правилно. Заслужено място по големина и значе ние в сборника заема статията на Георги Цанев „Първи борби в критиката“, отнасяща се за проявите на литературната критика през първите десет години след Освобож дението. С познаване на конкретния мате риал, но без да затъва в него, с кратък и точен коментар авторът е очертал сложната обстановка и бурните страсти на литературния фронт по онова време. Читателят с интерес ще проследи хрониката на слож ните взаимоотношения между Иван Вазов и Захари Стоянов, техните спорове, субек тивните им и пристрастни оценки един за друг. Разгледани са схващанията на Вазов за романтизма и натурализма, силните и слабите страни на неговата литературнокритическа дейност от онзи период. Много точно е характеризиран и образът на един напълно забравен днес, но активен и влиятелен тогава критик - Петър Пешев. Той е имал широка култура и теоретическа подготовка, но му е липсвал истински ху дожествен усет и критически нерв. Затова преценките му за творчеството на Вазов са погрешни, а неговото име на критик е изцяло потънало в праха на забравата. Ин тересни са наблюденията на Георги Цанев и върху критическата дейност на проф. Иван Д. Шишманов. Широката теоретична подготовка се съчетава при него с точния критичен поглед. Немногобройните му, рядко появяващи се рецензии не са загубили своята стойност и до днес. Ерудицията и културата в случая само подпомагат аргументираната и правилна преценка на такива крупни литературни творби като „Под игото, „Не мили-недраги“, „Хъшове"

Стражите отвеждат убиеца на мястото, където трябва да бъде екзекутиран. За простолюдието той не е нищо друго освен убиец. Образованият човек, напротив, иска да узнае от какво семейство е престъпникът, как е бил възпитаван, дали при някоя дребна простъпка не ебил наказан прекалено строго и затова се еозлобил към хората, кои са мо тивите, които са го довели до деянието, с една дума, как се е формирала неговата ду шевност и цялото богатство от определения, които я характеризират. Мисленето на необ разования човек, което вижда в убиеца единствено абстракцията, че еубиец, и чрез това просто качество заличава всичко останало, което характеризира неговата човешка същност, е абстрактно. Мисленето на образования човек, което се стреми да схване цялото душевно богатство дори на престъпника, напротив, е конкретно. Приведох тези мисли от статията на Хегел „Кой мисли абстрактно?", защото ми се струва, че Шарл Бодлер, родоначалникът на семейството на прокълнатите поети“, заклеймяван и отхвърлян до неотдавна като „декадент", е бил (и не само той, разбира се) третиран така абстрактно, както убиецът, за когото току-що стана дума в Хегеловия пример. Без да се оспорва, че Бодлер е деканент, достатъчно еда се помисли малко, за да се дойде до извода, че щом дори човешката същност на убиеца не може да се сведе единствено до абстракцията, че е убиец, а е нещо много по-широко и богато, още по-малко творческото дело на един крупен създател на духовни ценности може да се резюмира в едно абстрактно определение и захвърли в коша за смет.