Фауст

Работата над „Фауст" Гьоте започва още като студент в Лайпциг, но концепцията, изникнала под въздействието на народните легенди и по всяка вероятност на книгата от Йохан Шпис „Историята на доктор Фаустус",все още не може да се оформи напълно като личен продукт на собственото творческо въображение и преосмисляне, поради което първоначалната редакция, известна под името „Прафауст", продължава още дълго време да занимава съзнанието му. Едва през 1790 г. той напечатва само разширен фрагмент от „Прафауст", а близо тридесет и пет години след изникването на концепцията се появява в 1808 г. на бял свят първата част на трагедията, озаглавена „Фауст. Първа част на трагедията". Още цели 24 години са необходими за написването на втората част, а това значи, че концепцията на трагедията като някакво под земно течение под повърхността, което само отвреме навреме избива нагоре, властно, неотсты но и стихийно, придружава останалите му творчески планове. Така „Фауст" в известен смисъл бележи цялостната диаграма на неговото творческо и мирогледно развитие, защото об хваща като свод началото и края на неговия живот. В статията си „Шекспир, сравнен с древните и най-новите автори" Гьоте разглежда миро гледните различия между древните трагици и Шекспир. Според него древната трагедия с построена върху едно неотменно и неумолимо трябва", върху непредотвратимата съдба и невъз можността да се постигне съгласуваност между това трябва“ и „искам", изразено в индиви дуалната воля. При новия човек конфликтът произлиза от обратното съотношение: искането е най-характерната особеност в неговата жизнена позиция, защото изрязява свободната воля на разкрепостеното от всякакви норми и религиозна скованост човешко същество. Волята му е негово царство небесно". Трагичният конфликт при древните се поражда поради разцепле нието между „трябва" и изпълнението му, а при новите поради невъзможността да се осъщест ви искам", защото винаги надхвърля границите на реалните възможности. Древните герои искат само това, което е възможно да се изпълни, и то се противопоставя на трябва", зато ва тяхната трагедия има дълбочина, докато модерната трагедия е с по-слаб трагичен потенциал по простата причина, че модерният човек иска невъзможното. Въпреки оживения и пъстър панаир от митични същества, вещици, духове, привидения и призраци не илюзорните образи съставят основната тъкан в творбите на Шекспир, а възпроизвеждането на живата действи телност в нейния най-важен представител: човека, изобразен в неговата диалектическа структура между доброто и злото начало,заложени като динамичен двигател в самата природа и самото човешко битие, необходими за неговото морално усъвършенствуване или проваляне. В тая по- лярна антитеза с изобразен основният и деспотичен стремеж на новия човек в неговата неотменна воля на искам".

Приема се, че първите строфи на своя „Фауст" Гьоте е нахвърлил още през 1768 г., когато деветнайсетгодишен е сломен от тежко душевно страдание и търси изцеление в творчество. А последните редове на трагедията са написани през лятото на 1831 г., само месеци преди смъртта на поета. Така, изграждана с чести прекъсвания и подновявания на работата в продължение на повече от шест десетилетия, тази поема-изповед въплъщава всички житейски и мирогледни лъка тушения на своя създател, докрай се изпълва с богатството на неговото „присъствие" на тая земя. Познавачът на Гьотевото творчество А. Биелшовски прави едно твърде сполучливо срав нение: „Като съдържание и форма - отбелязва той - това произведение обхваща времето от първото жертвоприношение, което Гьоте прави на природата като момче, до последния сън за безсмъртие на вехнещия старец, от сетивната сила на младостта до духовната символика на залеза... Когато бива завършено, то прилича на ония големи средновековни храмове, за изди гането на които са полагали усилия цели епохи - на ония храмове, започнати в романски стил, продължени в стила на готиката, но получили своите украшения и пристройки от ренесанса и барока. "1 Без да се абсолютизира формата на тази словесна „катедрала", смятаме, че съхраняването на някои метрически особености в превода на друг език е от първостепенно значение. Защото тъкмо в многообразието на строфиката, на ритмите и римите, в употребата на различни стихо сложения се изразява видимо духовната стойка на поета, неговият „ езиков жест". Така метриката в първата част на „Фауст" е „разностилна" по особено ведър, младежки. радостен начин. А във втората част тя е по-равна, оразмерена, внушава представата за разсъд лива и в същото време по старчески разточителна игра на перото. Но, както е казал Готфрид Келер, „старецът не играе като дете, а като някакво полубожество".