Някои метрически особености на Гьотевата трагедия Фауст и предаването им в новия български превод

Приема се, че първите строфи на своя „Фауст" Гьоте е нахвърлил още през 1768 г., когато деветнайсетгодишен е сломен от тежко душевно страдание и търси изцеление в творчество. А последните редове на трагедията са написани през лятото на 1831 г., само месеци преди смъртта на поета. Така, изграждана с чести прекъсвания и подновявания на работата в продължение на повече от шест десетилетия, тази поема-изповед въплъщава всички житейски и мирогледни лъка тушения на своя създател, докрай се изпълва с богатството на неговото „присъствие" на тая земя. Познавачът на Гьотевото творчество А. Биелшовски прави едно твърде сполучливо срав нение: „Като съдържание и форма - отбелязва той - това произведение обхваща времето от първото жертвоприношение, което Гьоте прави на природата като момче, до последния сън за безсмъртие на вехнещия старец, от сетивната сила на младостта до духовната символика на залеза... Когато бива завършено, то прилича на ония големи средновековни храмове, за изди гането на които са полагали усилия цели епохи - на ония храмове, започнати в романски стил, продължени в стила на готиката, но получили своите украшения и пристройки от ренесанса и барока. "1 Без да се абсолютизира формата на тази словесна „катедрала", смятаме, че съхраняването на някои метрически особености в превода на друг език е от първостепенно значение. Защото тъкмо в многообразието на строфиката, на ритмите и римите, в употребата на различни стихо сложения се изразява видимо духовната стойка на поета, неговият „ езиков жест". Така метриката в първата част на „Фауст" е „разностилна" по особено ведър, младежки. радостен начин. А във втората част тя е по-равна, оразмерена, внушава представата за разсъд лива и в същото време по старчески разточителна игра на перото. Но, както е казал Готфрид Келер, „старецът не играе като дете, а като някакво полубожество".