Книжка-5

1982, Книжка 5 - Съдържание

Има велики личности с широк идеен кръгозор, които изпълняват не само това, което налага тяхната професия, в случая на политик, но се отзовават с мъдри думи, чертаят насоки и в други области. Такъв беше Георги Димитров - политик преди всичко, той познаваше добре и българската литература. И тоя интерес не беше случаен у него. Отношението му към литературата и към култу рата изобщо произхожда от цялостното негово отношение към развоя на обществения живот, от неговата идеология, от цялото му жизнено дело. То се определя от неговото марксистко-ленинско схващане на изкуството като отражение на действителността, като познание за нея и като фактор за нейното изменение. И Под различни форми Димитров обичаше да повтаря, че в „областта на културата по способности няма малки и големи народи... Всеки народ, колкото малък да е той, може да бъде способен и да внесе в общата съкровищница на културата своя принос от ценности." Той говореше, разбира се, конкретно за литературата, изкуството и науката. Но, струва ми се, това положение има побогато съдържание - то обхваща и обществената, и политическата дейност. Най-необоримото основание за това е тъкмо делото на самия Георги Димитров: от неговото героично поведение на Лайпцигския процес подсъдимата скамейка, на която седеше, не се ли превърна в трибуна на един мъжествен представител на милионите комунисти от цял свят? Георги Димитров в Лайпциг се издигна оня висок връх, на който цялото прогресивно човечество го виждаше като борец от световен мащаб - борец против фашизма и защитник на културата свободата на народите. И такъв - пълномощник на комунистите и антифашистите от всички страни - той продължи да работи и след освобождението си от хитлеристкия затвор. „Вашите произведения, Вашето творчество - му писа Ромен Ролан в 1936 г. - това не са книги, а действия. И те са написани в историята. Те влизат като неотделима част от епопеята на революцията." на И Неслучайно започнах с процеса в Лайпциг. Припомних тоя най-труден, но и най-величав, с историческо значение момент от живота на Георги Димитров, защото тогава той се очерта пред цял свят блестящо не само като школуван, теоретически и политически добре подготвен революционер марксист-ленинист, но и като богато надарен обществен деец с огромна всестранна култура. В своите речи пред съда той боравеше свободно с данни и факти както от международния политически живот, така и от областта на историята, философията, литературата. Изумително впечатление прави списъкът на книгите, които е изучавал в затвора. Книги от различни области - но най-много исторически, философски и литературни. Разбира се, общокултурната ерудиция, която „героят от Лайпциг както го наричаше прогресивният периодичен печат - демонстрира в своите 3 съдебни речи, не е резултат само на четенето му във фашисткия затвор. Четенето на научна и художествена литература е било за него цял живот любимо и трайно занятие. Интересът му към културните въпроси и поетичното творчество датира от много по-рано - още от неговите младини. В основата на отношението, което има Георги Димитров към изкуството, лежат непосредствените му есте тически изживявания. Затова е така убедително и дълбоко съдържателно това отношение, изработено от личен опит, а не само усвоено теоретически.

Още през 30-те години на нашия век българската прогресивна поезия открива и възвеличава Георги Димитров и неговия подвиг. Тематично това е свързано конкретно историческо събитие, със съдебния процес в Лайпциг през 1933 г. и победата на подсъдимия комунист над хитлеристката клика. Но, от друга страна, интересът към голямата борческа личност се определя и от започналите идейноестетически промени през този период, когато пролетарскореволюционната литература има да разреши главния и водещ проблем за новия герой на епохата, за очертаването на неговата характеристика и водещата му роля в живота и в творчеството. В лицето на изтъкнатия комунистически ръководител поетите почувствуваха яркото и неповторимо присъствие на един борец от нов тип, който налага с мащабното си ce присъствие, с крупния си идеен и духовен ръст. Още по време на процеса през 1933 г. Младен Исаев написва стихотворението „Да го спасим!", в което преобладават призивният тон, мобилизиращият патос. С възхвалата на героичното в образа на героя, с неговия вдъхновяващ пример се открояват двете стихотворения на Крум Кюлявков - „Земно слънце“ (1934) и „Разстрел“ (1935). Докато в първото художествените средства не достигат, за да се очертае с нужното въздействие проблематиката, то значително по-убеди телно е второто - с баладичната си настройка и психологическо проникновение, с по-естественото и органично извеждане на идеята. Поетът е успял да намери онзи силен момент, който да внуши мотива за примера на Димитров, да открои неговото място и значение в делото на борците вътре в страната. Самата картина, която той е избрал, е силна и въздействуваща - скоро двамата заловени комунисти ще бъдат разстреляни и в мига пред смъртта те намират опора любимия вожд

През първата половина на 30-те години Мариза Шуази е била кореспондентка на парижкия вестник „Ентрансижан" в Москва. В края на март 1934 г. тя се среща с Георги Димитров и пише очерка „Се que m'a dit Dimitrov"1. Този очерк е публи куван в съветската преса със съкращения, във формата на интервю, озаглавено „При Димитров"2. Не е безинтересно да се отбележи, че каквато и да е бъдещата съдба на този обширен материал по отношение на конкретния проблем за дълголетието, какви то и да са пътищата за привличането на различните по убеждение, ранг и талант френски творци в разработката на темата за Димитров, важното и несъмненото е, че този материал на М. Шуази безспорно има свое място в историческата летопис на прогресивната френска публицистика от 30-те години. За това свиде телствува известният съветски писател Л. В. Никулин, който според съвременниците си притежава рядкото съчетание на публицистичен талант с богата еру диция". В неговия архив, който се съхранява в ЦГАЛИ (Москва), открихме визитната картичка на Мариза Шуази с нейния адрес в Париж. Тази визитка е отделена от Л. В. Никулин в специален албум, където са подредени в хроноло гичен ред документи и снимки от по-важни срещи и по-значителни събития в живота на съветския писател. Самият той с мастило на визитката е отбелязал следното: „М. Ш. была в Москве зимой 1934 года и интервюирала Димит рова. " В настоящата работа се проследява разработката на димитровската тема въз основа на пълния текст на очерка на М. Шуази, който се съхранява в ЦПА (София). Прави впечатление, че подборът на М. Шуази не е случайно явление. Авторката е подчинила този подбор на материала на своите публицистични задачи, на идейно-тематичната насоченост на описваните факти, събития и герои, която цели най-вече вярно възпроизвеждане както на реалния исторически момент като цяло, така и на неговите компоненти, взети поотделно.

Проблемът за героя - основен в творчеството на всеки писател и в литерату рата на всяко време - е един от централните проблеми в детско-юношеската ли тература. В нейните рамки обаче той има по-особени аспекти и е свързан с реша ването на допълнителни творчески задачи. Защото героят в детската литература не само трябва художествено да въплъщава духа на дадена епоха и идеала на художника за човека и неговото битие. Той трябва да отговаря и на естетическите потребности на читателя, да бъде за него пример за подражание, да го води вни мателно и сигурно към Красотата, Истината и Доброто. Това е продиктувано от спецификата на художествения образ в литературата за деца и юноши, изграден съобразно с възрастовия комплекс на рецепиента и определени възпита телни идеи. В стремежа си да открият и претворят идеалния герой в литературата писате лите често се насочват към реалния герой в живота, към действителни личности с необикновена съдба, концентрирали у себе си духовната енергия на народа, борческия му устрем и порива му към съзидание в преломни, революционни епохи от неговото историческо битие. Така, търсейки в самата действителност естетически значимия характер, някои творци достигат до обаятелната личност на Георги Димитров - личност, доказала на дело способността си да открие в обективния ход на историята своето жизнено предназначение и да отстоява попълно и по-ярко от другите позицията си на човек, гражданин, комунист, револю ционер и вожд. Още в средата на 30-те години съветските писатели, възхитени от подвига на Димитров по време на Лайпцигския процес, го приветствуват в писмо като пред ставител на истинските хора на ленинската партия, като безстрашен борец за делото на социализма, „.... чието име и образ са достойни за пламенните стра- ници на великата литература на социализма". Десетилетие по-късно, когато социалистическата ни литература прави първи те си свободни крачки, мнозина български писатели осъзнават като пагриотичен дълг създаването на творби за своя бележит съотечественик. „Написването на такава книга е въпрос на патриотически дълг и чест за нашите книжовни работ- ници" - споделя в предговора на своята книга за Димитров Ангел Каралийчев. Авторът на „Наковалня или чук“ е убеден, че не е далеко денят, когато ще появи достойната за великия българин вдъхновено написана книга, за която жа дуват много хиляди хора по всички краища на земното кълбо.

Забравата! Едва ли има нещо друго, което така жестоко да накърнява суверенитета на творческата личност. „Човекът на изкуството - бе писал преди години Иван Хаджийски - е най-чувствителният индивидуалист. Изкуството дава възможност за най-широка проява на личността и осъществяване на ней ното своеобразие. Затова и артистът най-болезнено чувствува засягането на тази личност, незачитането й, неуважението й. 1 В същност след „засягането“, „незачитането“ и „неуважението" следващата, гибелна за една национална култура крачка е забравата. Но що е забрава? Банално-дързък, този въпрос е същевре менно достатъчно ясен, за да посмути оценъчното самочувствие на мнозина. Премълчаването забрава ли е? Кого и защо забравяме? Този, когото дори и да желаем, не можем да запомним, или онзи, когото не е удобно да си спомняме? посещение в уютния дом на позабравените И Едно по марксистки непринудено национални литературни имена неочаквано може да ни преоткрие простата наглед, ала нравствено трудно постижимата истина, че немалко от днешните литературни представи и понятия, от „новаторските" открития са дело на „забравените". че тях ние повтаряме или без да ги знаем, или ги забравяме именно защото ги повтаряме. От многото наши забрави, най-непочтена е може би тази, на която обричаме малката, но духовно богата територия на литературната критика. Да си припомним онази изповедна тревога, която лъха от дневника на Боян Пенев: „След години ние ще умрем и ще дойде ново поколение. То ще ни надмине в много хубави неща... За да ни оправдае, за да прости грешките, заблужденията, наивностите ни, то ще вземе пред вид неблагоприятните условия, при които сме живели - неблагоприятни във всяко отношение. И снизходително ще каже: „Все пак при най-лоши условия предишното поколение доста е направило." След това ще ни забрави... Нека не забравя то едно: ние страдахме твърде много... Ще имат ли право да ни съдят някога онези, които не са имали нашата воля, които не са ни превъзмогнали с волята си?"

Личността на Стефан Стамболов влезе в нашата история много преди разгарянето на следосвобожденските политически страсти, но остана в нея с името си на държавник и политик и с незавидната слава на диктаторите. Неговият жизнен път премина през огъня на три въстания, освети се от заревото на една освободителна война, за да завърши в смутното време на политически убийства, Детронация на князе и ренегатство - време, в което споменът за близкото минало е вече в забвение. на Както казва Ефрем Каранфилов, „За Стефан Стамболов е писано безкрайно много. И винаги ще се пише. Той в това отношение държи първо място между буржоазните държавници. "1 Но извън полемиките, някъде встрани от погледа литературния историк, е останал проблемът за поетическото творчество на бележития революционер, политик и държавник. Дефинирано без колебание като художествено непълноценно, то не е предмет на опознаване и проучване и днес е слабо познато както на обикновения читател, така и на специалистите. А интерес към него съществува и той може да бъде литературно оправдан. Първоначално за Стефан Стамболов като за поет се заговаря покрай Ботев. По-късно Захари Стоянов ще спомене в „Записките“ си няколко особено популярни негови песни, пети по време на двете въстания - Старозагорското от 1875 г. и Априлското от 1876 г. Той дори цитира (вероятно по памет) две строфи от тях. Така всеизвестното „Не щем ний богатства" влиза в историята и остава като единствено признание за автора си. За съвременниците поезията на С. Стамболов става известна, най-вече чрез периодичния печат (в. „Знаме“ и в. „Нова Бъл гария") и бунтовните песнопойки, издавани в навечерието на двете въстания война от 1877-1878 Освободителната руско-турска г. И По обем творчеството на Стамболов надвишава това на Ботев, Чинтулов и Геров. Но то има и свои художествени достойнства. Известните ми 60 стихотворения, между които и две поеми, изненадват с разнообразната си постройка и модификация на стиха. Разбира се, не всички удовлетворяват един обективен критерий за художественост, стихът е насочен към експресията и тя често разколе бава мерките му за поетичност. И така, поет ли е Стамболов и ако е такъв, какъв е пътят на поетическото му откровение? Поет по призвание или поет по необхо димост?

Първата книга на Матвей Вълев „Прах след стадата" (1937) се родния книжен пазар в една особено немилостива за националната ни литера тура година, през която един подир друг внезапно си отиват от този свят тол кова много литератори с най-ярко присъствие в обществения живот. Мара Бел чева през март, Любомир Милетич през юни, след това Йордан Йовков, Димитър Подвързачов, Антон Страшимиров... Покрусената общественост показва по страниците на тогавашния печат своето нескрито униние. Толкова много смърт в една само година кара всички да си припомнят отново и предишните скъпи загуби: не престават да се появяват материали от и за починалия през декем ври по-предната година Асен Златаров, много се пише и по повод петгодишни ната от ранната и драматична смърт на Борис Шивачев... През трийсет и седма е обеднял и литературният печат. Осезаемо е отсъствието на издания с характера на РЛФ, „Жупел“, „Фронт на трудовоборческите писатели"; няма ги „Нова литература“, „Кормило"; нервният нрав на литературното ежедневие се е опазил почти само по страниците на „Литературен глас"; творците, които не могат да си позволят да се появяват в недостижимия „Златорог", са прину дени да дирят други трибуни по кътовете за литература и изкуство на всевъз можните обществено-политически, информационно-икономически или специали зирано-ведомствени издания в столицата на царството и навсякъде из амбициоз ната провинция. И пак добре, че ги е имало! Удивително малко са през трийсет и седма и ония бляскави книги, за които да се заговори особено настоятелно в критическите отдели на вестниците и списанията - книги, които да останат трай но, да останат завинаги в историята на литературата ни. По това време Матвей Вълев е на път да закръгли трийсет и петте. И това изненадва. Толкова късен дебют в ония времена не може да не постави ред въ просителни. Името на този писател е било вече добре познато от периодиката, в която той се бе появил шестнайсет-седемнайсет години преди това. Между временно много от връстниците му, с които бе започнал да публикува някога, са се представили със самостоятелни книги: Светослав Минков, Борис Шивачев, Александър Гиргинов, Фани Попова-Мутафова, Ангел Каралийчев... Книги имат и сравнително по-младите от него Никола Фурнаджиев, Тодор П. Ценков, Христо Радевски, Георги Караславов, Орлин Василев, Илия Волен, Недялко Месечков, Паулина Станчева, Младен Исаев, Боян Болгар, Спас Кралевски, Ст. Ц. Даскалов... При това тук изобщо не вземам пред вид неизброимите ле

Съвременното научно изследване на природата на естетическия феномен не може да остави без внимание написаното по този въпрос от автор като Георг Лукач. Не само заради широката международна известност на този унгарски мислител и обществен деец, но и заради това, че той е публикувал такива фундаментални трудове, посветени специално на проблема за спецификата на естетичното, като „Особеното като естетическа категория" (1) и „Своеобразието на есте тичното“ (2/1-2), които са предмет на оживени дискусии. Разбира се, тук ние си поставяме задачата да се спрем само накратко върху най-основните положе ния, разработени в обширните текстове на Лукач. Според обясненията C на самия унгарски философ и естетик той е заживял идеята да напише системна естетика още преди Първата световна война, но, както по-късно си е дал сметка, не е могъл да осъществи първоначално набеляза ния план поради трудностите, които са му създали идеалистическите изходни позиции. „Едва в началото на 50-те години аз можах да помисля за осъществява нето на мечтата си от младите години с помощта на съвсем друг мироглед и метод..." - пише той в увода на „Своеобразието на естетичното“ (2,1, 31), имайки пред вид марксисткия мироглед и диалектикоматериалистическия метод. Пак там се казва, че „Своеобразието на естетичното“ е само първа част на една планирана голяма естетика в три части. В тази първа част (два полутома) авторът се занимава с проблема за „философското обосноваване на способа за естетиче ското целеполагане, за извеждането на специфичните категории на естетиката и тяхното диференциране от категориите на другите области" (2,1, 13). Тук Лукач си поставя задачата да изясни „какво е мястото на естетическото поведение в цялостната човешка дейност измежду онези способи, чрез които човекът оказва въздействие върху външния свят, а също какво е отношението на възникващото от това въздействие естетическо образуване, на неговото категориално изграж дане (структурна форма и т. н.) към онези други способи, чрез които човекът реагира на обективната действителност“ (2,1, 13). Във втората част, наречена условно „Творчество и естетическо поведение“, Лукач е възнамерявал да осъществи конкретизация на специфичната структура на естетическото творчество" (2,1, 15), а в третата - да разгледа „изкуството като обществено-историческо явление". За съжаление смъртта е осуетила цялостното изпълнение на този замисъл.

Известно е, че духовната култура на Европейското средновековие се отличава със силно развита символика и семиотичност. Дълбоката същност на много творби на средновековната литература и изкуство често пъти остава непонятна за съвременния човек, понеже той не познава езика на основните символи и знаци на средновековната култура. Нещо повече, всеобхватният дух на знаковосимволистичното мислене, острото усещане и преживяване на целия материален и духовен космос като единна система от знаци и символи - тези характерни за средните векове черти до голяма степен са вече чужди на съвременните наследни ци на новоевропейския рационализъм. А Средновековието не само е живеело, но се е и стремяло да осмисли основите на това семиотично битие-мислене. Много средновековни мислители и писатели както от Изтока (в страните от византийския регион), така и в латинския Запад по един или друг повод са се занимавали с проблемите на образа, символа, знака. Най-последователно и задълбочено разработва знаковата проблематика в нейната средновековна редакция Аврелий Августин (354-430 г.) - един от най-големите мислители на късната античност и Ранното средновековие. Придобил голямо класическо образование, изпитал съблазните на увлече нията по почти всички духовни течения на своето време, вече в зряла възраст Августин приема християнството и насочва изцяло усилията си към използуване на основните постижения на гръцко-римската култура за формирането на новата идеология. Неговата знакова теория по-конкретно също произлиза от стремежа да се синтезират съответните гръцко-римски и библейски идеи. При това в ранните трактати на Августин на преден план стоят гръцко-римските традиции, а в по-късните зазвучават по-силно истински християнските мотиви, които стоят В основата на средновековните представи за знака и значението. Първите разсъждения на Августин за знака са най-цялостно представени в трактата „За учителя" (389 г.). Те са уточнени и развити в първите книги на съчинението „За християнската наука" (започнат приблизително към 397 г., този труд бива завършен едва през 427 г.), а отделни тези са преосмислени в последните книги на „Изповед“ и в редица други по-късни, особено екзегетични творби. В своите семантични изследвания Августин един вид прави равносметка на античните и раннохристиянските търсения на мисълта в тази област. В Авгу стиновата теория на знака личат знанието и ученията на Платон и Аристотел за имената и разсъжденията на Филодем и Секст Емпирик за знаците, и полемиката на стоиците и епикурейците на тази тема.

Приема се, че първите строфи на своя „Фауст" Гьоте е нахвърлил още през 1768 г., когато деветнайсетгодишен е сломен от тежко душевно страдание и търси изцеление в творчество. А последните редове на трагедията са написани през лятото на 1831 г., само месеци преди смъртта на поета. Така, изграждана с чести прекъсвания и подновявания на работата в продължение на повече от шест десетилетия, тази поема-изповед въплъщава всички житейски и мирогледни лъка тушения на своя създател, докрай се изпълва с богатството на неговото „присъствие" на тая земя. Познавачът на Гьотевото творчество А. Биелшовски прави едно твърде сполучливо срав нение: „Като съдържание и форма - отбелязва той - това произведение обхваща времето от първото жертвоприношение, което Гьоте прави на природата като момче, до последния сън за безсмъртие на вехнещия старец, от сетивната сила на младостта до духовната символика на залеза... Когато бива завършено, то прилича на ония големи средновековни храмове, за изди гането на които са полагали усилия цели епохи - на ония храмове, започнати в романски стил, продължени в стила на готиката, но получили своите украшения и пристройки от ренесанса и барока. "1 Без да се абсолютизира формата на тази словесна „катедрала", смятаме, че съхраняването на някои метрически особености в превода на друг език е от първостепенно значение. Защото тъкмо в многообразието на строфиката, на ритмите и римите, в употребата на различни стихо сложения се изразява видимо духовната стойка на поета, неговият „ езиков жест". Така метриката в първата част на „Фауст" е „разностилна" по особено ведър, младежки. радостен начин. А във втората част тя е по-равна, оразмерена, внушава представата за разсъд лива и в същото време по старчески разточителна игра на перото. Но, както е казал Готфрид Келер, „старецът не играе като дете, а като някакво полубожество".

В писмото на нашия виден поет и общественик липсва годината на написването му, но я определя косвено неговото съдържание: 1875. Традиционните дипломатически ходове и спо рове около създаването на Българската екзархия, свързани с отричането на българската униат ска църква и скъсването на отношенията с Патриаршията, резонират до тази година (а и след нея), по времето на първия български екзарх Антим I (Атанас Михайлов). Въпреки максимата на Каравелов „Свободата не ще екзарх, иска Караджата" не може да се отрече огромната духовна роля на Екзархията в националния ни живот тогава. Писмото на П. Р. Славейков до неговия близък приятел Г. Груев - „Джорджо" (брат на Йоаким Груев) разкрива една характерна картина от живота на българската интелигенция в Цариград, издаваща разнообразни вълнения и стремежи. Провеждането на събранието на 25 те души на 2 май относно състоянието на Българската екзархия е предметът на цялото писмо. Широкият отзвук на това събрание във възрожденския ни печат (в. Напредък, Век и др.) не може да омаловажи мнението на изследвача, напротив, той има документирани специфичните черти и ръста на редица българи чрез обективната преценка на П. Р. Славейков. Адресатът на писмото - Г. Груев, е секретар на Екзархията по времето на първия българ ски екзарх, а след Априлското въстание е изпратен на заточение заедно с него. Той е и един от инициаторите за създаването на българското читалище в Цариград и негов председател. Като прибавим и един факт от биографията на П. Р. Славейков - продължителя на политическите и културните възгледи на Паисий и Неофит Бозвели (авторът на „Мати Болгария") — бла годарение на него става отказването и отвеждането на архиепископ Йосиф Соколски в Русия, а по този начин и ликвидирането на българската униатска църква, само тези факти са доста тъчни да засвидетелствуваме нашето духовно съпричастие към двамата в областта на нацио налните църковни борби. Събранието в Цариград, което коментира Славейков, разкрива лични съображения и несъгласие с екзархийските работи, както и решението за изпращане на „про шение" до екзарха. Ревизирането на правилната и дейност обаче не се удава. Самият факт, че се провежда събрание с поканени определени лица (Славейков присъствува като слушател) и без знанието на екзархийския съвет, достатъчно говори за това. Славейков ще да е изпитвал влияние от строгия Г. Груев, запомнен от съвременниците му като приятел, чиито съвети са винаги полезни. Безспорно най-даровитият публицист у нас през 60-те години на миналия век, Славейков и по-късно респектира с будната си гражданска съвест, подплатила и този негов до кумент.

Да възкресяваш спомени и да даваш оценка и характеристика за човек като Димитър Пол вързачов е не само трудно, но и рисковано. Подвързачов е необозрима и колоритна личност, а всяка оценка е строго лична и следователно непълна. При това от нашата първа среща изтекла пълни 50 години, а това значи - половин век! Много впечатления са затлачени от времето, много случаи - поизлинели. И все пак трайни са останали в съзнанието както образът на човека, тъй и миговете от преживяното под една стряха. Нашата дружба с бай Митьо - така гальовно се обръщахме към него всички - започва (в редакцията на в. „Заря“, където работех и аз като начеващ репортер Мога да кажа: там се опознахме и сближихме. Това еначалото на 30-те години — 1930-1931 г. Ние вече познавахме Хамлет, принц Датски - както подписваше своите писания Димитър Под вързачов, - от неговите фейлетони, игростишия, драски и шарки, от афоризмите и басните други закачки и миниатюри. Радвахме се, че идва при нас и ще работим задружно. А и той боде доволен, може би защото има постоянна щатна работа, а се оказа, че познава и някои от нас с които е работил другаде. Сега Дим. Подвързачов идваше като втори гл. редактор -редуваа се с Кръстьо Станчев, известен журналист, племенник на съветския държавник Кръстьо Раков ски от Котел. Вестник „Заря" се издаваше от издателя на в. „Утро“ и „Дневник“, а редакцията се нам раше на бул. Дондуков, където сега се помещават „Профиздат“ и редакцията на в. „Тру Редакцията на „Заря", това беше една единствена стая на втория етаж в дъното на двора, широка като хамбар, с две дълги маси - едната за главния редактор и другата - същински тез хлебарница, край която седяхме ние, репортерите, за да пишем своите информации, събиран през деня. Дотук се стигаше по едно разкрибуцано дървено стълбище, което дъхтеше на гнил 146 а край него се намираше общата тоалетна. В такава атмосфера трябваше да дишаме до полунощ, а при дежуруване - и до разсъмване.

Творчеството на австрийския белетрист Роберт Музил (1880-1942) е все още твърде слабо познато у нас. А наред с Херман Брох и Франц Кафка Музил е смятан за един от големите романисти на нашето време, за един от „тримата влъхви" сред първомайсторите на австрийската психологическа школа. Роберт Музил, който умира в емиграция, остави незавършен епохалния си роман „Човекът без качества" (1930-1943), където предлага проникновен анализ на духовния живот във Виена през годините между двете световни войни. Предстои романът да бъде издаден и у нас, затова смятаме за уместно да запознаем читателя с някои проучвания на тази гигантска по своя обем и съдържание творба. Волфганг Хедеке публикува в рецензираната книжка на сп. „Литератур унд критик статията си „Пътуване по ръба на възмож ното. Безумие и престъпление в романа на Роберт Музил „Човекът без качества". Щом като съществува чувство за реалност, би тряб вало да съществува и чувство за възможност, формулира авторът, използувайки една крилата фраза от първата част на Музиловия роман. А това е именно способността да се мисли за всичко онова, което също би могло да бъде, и съществуващото да не се приема за по-важно от несъществуващото. Такова едно чувство за възможното“ е в състояние да накара човека да види в нещата, от които хората се възхищават, нещо лъжливо, а в онези, които те забраняват, нещо позволено, или пък да намира и двете за безразлични. Такива хора на възможностите живеят уплетени в някаква тънка мрежа, в някаква мрежа от мъглявост, въображение, мечти и условности; на децата се казва, че тези хора са слабодуш ни, фантазьори, мечтатели и многознайковци или критикари, а иска ли някой да похвали тия глупци, нарича ги идеалисти". Ала областта на възможното обхваща не само мечтите на безволеви хора, но и още непро- будените намерения на бога"; едно възможно преживяване или една възможна истина притежават в себе си нещо твърде много боже ствено - полет и плам, градивна воля и съ знателен утопизъм, който гледа на действи 152 телността като на задача и обект за творче ската фантазия. Възможният, потенциалният човек може би ще извърши неща, които имат за него по-друго значение, отколкото за оста налите хора; той живее есеистично, хипоте тично, със склонност към всичко, което вът решно го уголемява, пък било то и забранено от морална или интелектуална гледна точка"; възможният човек се изживява сред една си стема от взаимозависимости, в която вече изобщо не съществуват свободни значения, каквито обикновеният живот приписва на човешките постъпки и качества; така неста билното притежава повече бъдеще от стабил ното. В това се изразява според автора прочутата утопия на Роберт Музил - интелек туалната мечта за възможния човек и Другия живот". Прекрачването на границите на реалното и даденото, проникването в забранени от „нормалността“ и „морала" области характеризират потенциалния човек, посочва Волфганг Хедеке. Който обаче поеме риска да извърши едно такова пътуване по ръба на възможното", може да се озове в сферите на безумието и престъплението. Така някои важни образи в Музиловия роман се сгромолясват от ръба на възможното в мрака на лудостта, порока и криминалността или пък в зони, където се смесват душевната обърканост и злодея нието. Целият роман е обгърнат от мрежа, изтъкана от действия, чувства, размишле ния и образи, проникнати от безумие и пре стъпление, подчертава авторът. Така напри мер героят Арнхайм вижда в своята колек ция от готически и барокови скулптури ня какво събрание на болни от кататония в психиатрична клиника"; същия Арнхайм смя та, че без философия днес само престъпни ците се осмеляват да вредят на други хора; героинята Диотима (иронично съответствие на възвишения образ от романа на Хьол дерлин „Хиперион") пък от своя страна подозира, че в епохата на пацифизма престы ниците ще намерят своето златно време. Нейният прозаичен съпруг, секционният на чалник Туци, нарича хората, приемащи до словно вечните истини, побъркани и на две места в романа твърди, че човек, пожелал да осъществи велики политически иден, трябва да притежава нещо от престъпника и неудачника.

Пред нас е новата книга на Зденек Урбан „Чехи и българи". С учудване забелязваме, че са минали вече повече от тридесет години, откакто този чешки учен е написал първата си статия, посветена на България, че неговото трайно присъствие в българската литературна наука има вече не само своята съвременна, но и историческа стойност. Ние, които го познаваме още от първите години на взаимната ни работа в Института за литература, не можем или не искаме да забележим, че той не е вече онзи рус младеж, толкова работлив, толкова усърдно насочен към осъществя ване на своята задача - да се запознае с българската литература и култура, да разкрие причините, които свързват двата славянски народа с толкова далечни и трайни връзки. Ние все не можем да го видим, както става винаги между близки, като един наложил се вече в науката изследовател, написал оригинални трудове и изследвания, които обхва щат повече от триста заглавия, да го видим като дългогодишен преподавател в Пражкия университет, където води лекциите си пре димно по българска история и литература, по история на фолклористиката и чешко- българските литературни взаимоотношения. Зденек Урбан е един от най-изтъкнатите про- пагандатори на съвременната българска кни та в Чехия, автор на голям брой статии и рецензии, отзиви и съобщения за почти всички най-значителни български писатели и уче ни-слависти. Неговите преводи на Елин Пелин, Йордан Радичков, Димитър Димов, Дико Фучеджиев, Тодор Павлов и др. запознават чешката общественост с най-хубавите им произведения. Пред нас е една голяма културно-просветна дейност, която събужда признателност в сърцето на всеки българин. В новата си книга заедно с няколко статии и научни съобщения, посветени на съвременни автори, Урбан засяга предимно въпросите на чешко-българските културни и литературни връзки през епохата на Възраждането. И това не е случайно. Тези връзки съществу ват при особено полезна взаимност по това време, когато се създават новите славянски национални литератури. Именно Възражда нето е отправната точка, от която трябва да се започне едно такова изследване, защото по това време те се зараждат и разцъфтяват в условията на приблизително еднаква историческа и политическа обстановка - закъсняло Възраждане, което трябва да се развива в неблагоприятни политически условия. Въп преки това обаче класовите отношения, политическите и идейните борби, уровенът на духовната култура, религията и отношението към нея, начинът на живот, даже иначинът на мислене в двете славянски страни са толкова различни, че се замисляме дали можем да открием някакво типологическо сходство помежду им. Но като отчетем всички тия разли чия, без чисто познаване е немислимо да се разбере истинският характер на взаимоотношенията, трябва да изтъкнем един факт, който има първостепенно значение - общ ността на историческата съдба, която поражда общите стремежи и общото идейно направле ние на литературата и културата, онези общи фактори на национално развитие, които предизвикват взаимно съчувствие и симпатия и съществуват непрекъснато чак до наши дни.

След като Петър I според поетичната метафора на Пушкин откри за Русия „прозорец към Европа", руската литература започва да се развива в най-тясна връзка със западноевропейската, сливайки се с нея в общ кул турен процес. Но докато през XVIII в. погле дът на Русия е насочен предимно към Фран ция, която по това време е духовният хеге мон на Европа, то през XIX в. особено се засилват културните и връзки с господству ващата по това време на Запад немска философска и естетическа мисъл, изявена особено ярко в трудовете на Хегел, Шелинг, Кант. Един от онези, които приобщават руската култура към духовните търсения на Запада, 159 създавайки нова по тип философска поезия, е Фьодор Иванович Тютчев. И Макар и да влиза в литературата с твърде ограничен брой творби, макар и сам никога да не се е стремял към литературна слава да е възприемал стихотворенията си по-скоро като своеобразна „изповед на душата", той с основание може да бъде отнесен към найголемите руски поети на XIX в. наред с Пушкин, Лермонтов, Некрасов. За това говорят извънредно високите оценки за творчеството му на такива изтъкнати майстори на словото като Лев Толстой, който му отрежда първо място сред руските поети на XIX в., на Достоевски, за когото той е велик пост“, на Тургенев, който е уверен, че стихотворенията му ще надживеят творбите и на най-известните поети на времето му. Високо ценят творчеството на Тютчев и изисканият стилист Фет, и идеологът на гражданската поезия Некрасов, и титанът на революционната мисъл Ленин. И все пак Тютчев все още не е намерил своето пълно признание като творец и съще ствуващата за него критическа литература е несравнено по-малка от тази на всепризнатите лирици на XIX в. Въпреки отделните оценки за поета от страна на такива изтъкнати литературоведи като Ю. Н. Тинянов, Д. Д. Благой, В. В. Хипиус, А. Е. Горелов и редица други, все още монографията на К. В. Пигарьов е единственото досега крупно изслед ване върху Тютчев, проследяващо цялостния му жизнен и творчески път. От друга страна, интересът към творчеството на този голям руски поет през последните години все повече нараства, тъй като поезията му, обърната с лице към големия философски проблем човек -вселена, се оказва все по-съзвучна на съвременната научна мисъл, устремена към великите тайни на космоса.

Проф. Клод Пишоа е между крупните съвременни изследователи на френската ли- тература през XIX в., дългогодишен препо162 давател в университетите Намюр (Белгия и Вандербилт - Нашвил (САЩ), с име на найавторитетния в наши дни бодлерист", автор на блестящо написан етюд върху поста на „Цветя на злото“, с който завършва 16- томната „Френска литература", която проф Клод Пишоа ръководи от 1968 г. при па рижкия издател Арто. С този монументален труд на именития френски историк на лите ратурата се реактуализира - както писа един критик - перспективата, която имаме за еволюцията на френската литература от средните векове до днес". Томът, предмет на настоящите кратки бележки, обхваща второто романтично поколение (1843-1869), т. е. литературното поколение, към което принадлежи Шарл Бодлер и което е едно от най-пълните и найинтересните от забележителния труд, осъще ствен под грижливото ерудирано ръковод ство на Клод Пишоа. Изданието, образец на класическо изследване, се открива с кратко въведение, което авторът предшествува със следните думи на френския историк и поли тически писател Токвил: „Надявам се, че съм написал настоящата книга без предубеж дение, но не искам да кажа, че съм я написал без страст. В едно кратко предисловие на автора че тем: „Историите на литературата делят обикновено XIX в. по средата на две части Февруари 1848 г. беше, разбира се, полити ческо събитие, но още в края на годината имаше едно възвръщане към установения режим. Икономическото и техническото развитие си възвърнаха подема. Митът на про греса организира тридесетилетието от смърт та на Стендал до публикуването на „Въз питание на чувствата" и спроти отношението им към него се определяха писателите... Тази епоха вижда, от друга страна, да съжи телствуват крупните творчески постройки на епическата поема и на философската система (Льору, Гобино), и които характеризират първите десетилетия на века с изследвания, отнасящи се до произхода на най-модерната поезия и свидетелствуващи за най-хуба вия разцвет на романтизма: сюрнатурализма.