Константинов

Има случаи, понякога на вид незначителни, които внасят нещо ново в еднообразния ход на дните и остават завинаги в паметта на човека. Тъкмо такава една случка ме връща сега към блажената възраст на моето далечно юношество. Бях завършил пети клас на Пазарджишката гимназия и не знам по чие застъпничество бях попаднал между подбраните за ученическата колония. Така през жежкия месец август на 1926 година, омесен в пъстрата и шумна навалица на мои връстници, неочаквано се озовах сред прохладата на Раки тово. Бяхме настанени в старото училище под джамията, в самия край на селото по пътя за Баташкото блато. И понеже дисциплината се свеждаше до простото задължение да лягаме навреме и навреме да се явяваме на храна, през останалите часове можехме да разполагаме със себе си. Възползуван от това, два пъти на ден аз излизах навън от селото - сутрин с приятели в гората да отбивам предполагаемите пристъпи на туберкулозата, а следобед сред младите борови посаждения на отсрещния рид да сричам на моя несигурен руски език поемите на Лермонтов, които бяха запалили въображението ми. И така измина седмица, а може би и повече в приятно еднообразие до случката, за която говоря. Веднъж, привечер, тъкмо се връщах от следобедната си сантиментална разходка, една от нашите ръководителки, която знаеше за моите литературни интереси, ме видя и малко заговорнически ми довери, че в селото била при стигнала някаква компания, в която имало и познат на нея писател. След това, като каза още нещо, добави, че същата тази компания била минала сега нагоре по посока на гората. И произнесе името Константин Кон стантинов. Макар да следях вече нашата литература и да гълтах безразборно всичко, което ми попаднеше, до онзи момент едва ли бях чел нещо от Константинов. Но ако не от книгите, то сигурно от литературните престрелки в печата, към които проявявах малко болезнена склонност, неговото име ми беше добре известно. И понеже бях изпълнен с детинско страхопочитание към хората на художественото слово, а не бях виждал писател, приех новината с чува ство на претърпяна загуба. Тъкмо се чудех какво да правя, от горния край на главната улица се зададоха неколцица души, мъже и жени, елегантно обле чени по тогавашната градска мода. Вървяха бавно по средата, оглеждаха на около с любопитство на новодошли и както с вида си, така и със своето държане се отделяха от малко неугледната пъстрота на случайните летовници. Ни 90 какво съмнение - това бяха те. И действително, когато ни подминаха, учи телката произнесе нещо и посочи с поглед мъжа откъм нас. След станалото не беше необходимо повече, за да разбера кой беше този човек.

Забравата! Едва ли има нещо друго, което така жестоко да накърнява суверенитета на творческата личност. „Човекът на изкуството - бе писал преди години Иван Хаджийски - е най-чувствителният индивидуалист. Изкуството дава възможност за най-широка проява на личността и осъществяване на ней ното своеобразие. Затова и артистът най-болезнено чувствува засягането на тази личност, незачитането й, неуважението й. 1 В същност след „засягането“, „незачитането“ и „неуважението" следващата, гибелна за една национална култура крачка е забравата. Но що е забрава? Банално-дързък, този въпрос е същевре менно достатъчно ясен, за да посмути оценъчното самочувствие на мнозина. Премълчаването забрава ли е? Кого и защо забравяме? Този, когото дори и да желаем, не можем да запомним, или онзи, когото не е удобно да си спомняме? посещение в уютния дом на позабравените И Едно по марксистки непринудено национални литературни имена неочаквано може да ни преоткрие простата наглед, ала нравствено трудно постижимата истина, че немалко от днешните литературни представи и понятия, от „новаторските" открития са дело на „забравените". че тях ние повтаряме или без да ги знаем, или ги забравяме именно защото ги повтаряме. От многото наши забрави, най-непочтена е може би тази, на която обричаме малката, но духовно богата територия на литературната критика. Да си припомним онази изповедна тревога, която лъха от дневника на Боян Пенев: „След години ние ще умрем и ще дойде ново поколение. То ще ни надмине в много хубави неща... За да ни оправдае, за да прости грешките, заблужденията, наивностите ни, то ще вземе пред вид неблагоприятните условия, при които сме живели - неблагоприятни във всяко отношение. И снизходително ще каже: „Все пак при най-лоши условия предишното поколение доста е направило." След това ще ни забрави... Нека не забравя то едно: ние страдахме твърде много... Ще имат ли право да ни съдят някога онези, които не са имали нашата воля, които не са ни превъзмогнали с волята си?"

„Не, господа, помислете наистина над този крайно печален, но забележителен социален факт: среди нас живеят няколко лица, които ни позорят, псуват, безчестят, развращават подрастающето поколение... и въвеждат в идеал всичко нечестно, безнравствено и разлагающе..., които явно се стремят да изтребят всички условия, необходими за правилния ход и прогрес на нашето общество, а ний... ний всички и в отделно виждаме и съзнаваме ужаса на развращающата и антисоциална деятелност на тия личности, но съберат ли се двама българи, те дълго-дълго ще се подушват, докато се решат да споделят своето отвращение към горното явление; дойде ли при тях трети - гробно мълчание и впадат пак в своето обично състояние на апатия. ... - с болка споделя Алеко Константинов през 1888 г., подло и грубо оклеветен от политическите си противници. Година по-късно в „Поема на злото" от Ст. Михайловски и в други прояви на литературния ни живот той ще открие доказателство, че тази апатия ... .. не е всеобща, че духовният огън тлее и под пепелта и от време на време изпихва с малки искрици и превръща в жива сила потенциалния умствен запас, който несъмнено се крие в по-образованата част на нашето общество...". А още по-късно, през 1894 г., по повод изборите - най-красноречивия според него акт за гражданско активизиране на народа, възкликва: „Знаете ли каква безкрайна радост е да виж даш как в кратко време се събудиха нашите граждане и селяне!" Тези случайно взети изказвания от различно време и по различни поводи отвеждат към една трайна, същностна черта на Алеко Константинов като личност - будно, тревожно око за обществени явления и прояви, чувствителни сетива за гражданското поведение и съзнание на българския народ. Гражданската апатия, социалната безчувственост за него са страшният бич, който руши обществото, трови жизнените му сокове, ражда и възпитава най-отрицателните морални качества. И срещу този бич ще воюва последователно през целия си живот. Поразяват и днес духовното благородство и нравствената извисеност, с които Алеко Константинов успява да преодолее личната обида и огорчение. Той не отговаря на клеветата с клевета и на грубостта с грубост. Стреми се да обхване широкия социален характер на явлението, да види в него симптом на тревожно обществено заболяване и да потърси лек. Или в единичния факт на културно политическо раздвижване да съзре с присъщия си оптимизъм белезите на потенциални народни сили и възможности, залог за по-ведро бъдеще. Разбира се, тук примерите могат да се умножат и разнообразят, но те отново и отново ще доказват неоспоримото: типичната „алековска" гледна точка към обществени И И 19 лични прояви, която съчетава стабилна гражданска позиция с висок нравствен критерий.

На 21 и 22 март 1983 г. в Института за литература се състоя Национална научна сесия, посветена на живота и творчеството на Алеко Константинов по случай 120 години от рождението му. Към сесията бе проявен голям интерес както от страна на сътрудници те на института, така и от литературоведипреподаватели от Софийския университет и от висшите институти във Велико Търново, Пловдив и Шумен. Изнесени бяха 28 доклада и научни съобщения, в които темата „Алеко Константинов" бе поставена от различни гледни точки и осветлена от разнообразни, неповтарящи се страни. Както може да се очаква, голяма част от докладите (около една трета) бяха посветени на „Бай Ганьо" и разкриха неочаквано интересни, нови подходи към тази безсмъртна и многократно интерпретирана от създаването и до днес творба: проф. д-р. Тончо Жечев - „Щастливецът и Бай Ганьо"; гл. ас. Клео Протохристова - Литературно-исторически аспекти на творчеството на Алеко Константипов"; н. с. Светлозар Игов - За жанро вата същност на „Бай Ганьо"; Мих. Неделчез - Двумоделността на „Бай Ганьо"; к. ф. н. Енчо Мутафов - Модерният Хитър Петър"; Ал. Йорданов - Бай Ганьо" и глед ната точка на българските модернисти"; доц. Бистра Ганчева - За отношението автор - герой в „Бай Ганьо"; ст. ас. Красимир Петров - Бай Ганьо - единство на литературния образ. Изхождайки от безспорните, ут върдени вече постановки за социалната същ ност и националните особености на героя, изследователите се опитаха да вникнат подълбоко в жанровите особености на произведението. да потърсят характерните струк турни особености, да осветлят връзката ав тор-герой в широки литературно-историчес ки, националнопсихологически и философски аспекти; потърсиха генезиса на героя във фолклорно-анекдотичен и литературно-исторически план. Проникването в идейната сърцевина и в структурните пластове на „Бай Ганьо" доведе до оригинални изводи за композицията на творбата и своеобразното единство на образа. Направиха се сериозни опити за изясняване причините и пътищата за проя ва на уникалното за литературата ни явле ние - живота на литературния герой извън литературната творба, както и за съотнася нето на А. Константинов към българския литературен процес от края на XIX и началото на ХХ в. Най-сетне потърси се мястото на Алско с неговия Бай Ганьо в продължи телния диалог на българската култура с ев- ропейската. Близките теми на проф. д-р. Хр. Дудев ски, Идейно-естетическите възгледи на А. Константинов" и ст. н. с. Елка Константинова „Алеко Константинов като литературен кри тик по същество застъпиха различни становища по проблема за връзката на Алеко с литературните направления у нас през 90-те години - отношение към традиционния критически реализъм от „вазовски тип" и прибли жаване до тенденциите на кръга „Мисъл" в търсене на нови естетически хоризонти. По този начин тези доклади разкриха поле за разработки на въпроси около мирогледа, обществените позиции, идейното развитие на писателя. Ст. н. с. Илия Тодоров аргументирано отстоя твърдението си за Алековото авторст во на три фейлетона, обособени за пръв път в последното издание на съчиненията му в раздел Dubia. С особен интерес бе изслушан докладът на юристката Мария Орукин, който осветли по-слабо известни на литературните среди моменти от делото по убийството на Алеко Константинов", и на д-р Серафим Алексиев, който даде висока оценка на дисертацията на писателя от съвременни правни позиции. Фейлетоните на Алеко „До Чикаго и назад" и останалите му пътеписи бяха предмет на докладите на доц. Ст. Елефтеров - Образът на повествователя в „До Чикаго и назад, на н. с. Катя Бъклова - Пътеписите на А. Константинов за България", на гл. ас. Ангел Тонов - Композиционни особености на Алековите фейлетони" и на н. с. Ваня Бояджиева - Личността на А. Константинов във фейлетоните му". Ст. ас. Вл. Янев в „Алеко Константинов и Пенчо Славейков", ст. ас. Дим. Михайлова в „Д-р. Кръстев - популяризатор на А. Константинов в Русия" и к. Ф. н. Ек. Даскалова в „А. Константинов и работническото движение" поставиха сравнително малко за сягани въпроси около Алековата личност. Ст. н. с. Елена Димитрова се спря на сатиричните похвати в творбите на А. Константинов. Единственият доклад, посветен на ези ка на писателя, бе „Пословиците и поговорките в творчеството на А. Константинов" от доц. Ив. Койнаков. Ст. ас. Величко Тодоров, гл. ас. Ив. Трашлиев и Д. Евстатиева потърсиха успоредици и типологични сходства на Алекови творби с герои на Хашек, Св. Чех и Р. Доманович. Информациите на Радка Начева, сътрудник на музей „А. Константинов" в Свищов, за историята и днешното състояние на музея и на Петя Дюгмеджиева за подготвената от Народна библиотека пълна библиография на А. Константинов предложиха на присъст вуващите ценни сведения за научния и обществения интерес днес към един от класиците на българската литература. Алберт Бенбасат постави остро, със заг риженост и отговорност въпроса за издирването и опазването на Алековото архивно наследство. С проявеното гражданско вълнение и публицистичен патос неговото изло жение стана достоен финал на плодотворната научна сесия.