влияние

Неотдавна издателство „Народна култура" пусна на пазара монография за Лев Николаевич Толстой. Изданието е юбилейно - през август м. г. цялото културно човечество тържествено отбеляза сточетиридесетгодишнината от рождението на писателя. На български език досега са излизали множество статии и бележки - оригинални и преводни - като се почне от 1898 г., когато се празнува седемдесетгодишнината от рождението на Толстой и петдесет години от литературната му дейност. Ще напомня найзначителните от тях - рецензията на Димитър Благоев за трактата „Що е изкуство? по случай българското му издание през 1900 г., предговора на Петко Тодоров към брошурата на Лев Толстой „Времената са близки", отделни работи на Васил Коларов, Вела Благоева, Георги Бакалов, признания и преценки на Иван Вазов, Алеко Константинов, Стоян Михайловски и други. Целият този и допъл нително събраният от автора материал е легнал в основата на монографията „Л. Н. Тол стой и неговото влияние в България". Няма спор - това е първото цялостно изследване от български литертуровед върху живота, литературното творчество и философскоетичните идеи на великия мъдрец от Ясна Поляна. Сред огромната - и по размери, и по мисли - критична литература за Толстой, книгата на Георги Константинов ще се нареди не на последно място. Преди всичко тя увлича и вълнува с личното отношение на изследователя към многото и често пъти взаим но изключващи се проблеми и идеи, които за стъпва сам Толстой в течение на повече от половин век най-активна и резултатна творческа дейност, и под перото на който се раж дат толкова изумителни художествени произ ведения.

Мнозина може би ще се запитат какво е накарало една славистка да се зае ме с тази толкова експлоатирана тема, каквато е Гоголевото влияние върху следващите писателски поколения. Непосредствен подтик да се заловя с нея ми дадоха различните мнения за характера и обема на това влияние - те наложиха необходимостта да посоча конкретно мотиви в чужди творби, идентифицирани като Гоголеви, и да отговоря по-отблизо на неизменния въпрос: ако са подобни, защо все пак са различни? Гоголевото изкуство не е изгубило и до Днес своята творческа сила, за което свидетелствуват много произведения на световната литература, а още повече на съветската. Романът на Булгаков „Майсторът и Маргарита“ и „Дяволияда - Повест за това, как близнаците погубиха делопроизводителя" са може би най-фрапантният пример за неугасващото влияние на Гоголевия дух и Гоголевото художествено творчество. Ето защо въпро сът, на какво почива това влияние, по-скоро печели актуалност, отколкото да се смята, че я губи. В случая с българските писатели Любен Каравелов и Иван Вазов е направено много, за да се изследват известни паралели в творчеството на руския писател инеговите български „ученици“. В тази връзка трябва да споменем изследовате ли като М. Арнаудов, д-р Н. Бобчев, В. П. Велчев, Л. Воробьов, Любомир Георгиев, Н. С. Державин, Георги Константинов, К. А. Копержински, Н. Л. Кравцов, Малчо Николов, Боян Пенев, Захари Стоянов, П. Тодоров, Милена Цанева Георги Цанев. И Като изходна база на моето изследване избрах Гоголевата „Повест за това, как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович" (1834) и българските повести „Българи от старо време" (1867) на Любен Каравелов и „Митрофан и Дормидолски“ (1881) и „Чичовци“ (1884) на Иван Вазов. За да огранича работния си терен само върху тези повести, ми се наложи по различни съображения: от една страна, общият мотив предлага солидна срав нителна основа. От друга страна, касае се за един изобщо разпространен мотив - приятелство, което поради някаква дреболия се превръща във вражда - този мотив е използуван и преди Гогол. Но както в специфичното представяне на мотива, така и по отношение на сюжета споменатите повести показват някои общи черти. Не по-малко интересен е и начинът, по който писателите излагат мотива - именно във формата на „иносказание“, което чрез включване на един експлицитен разказвач трябва да предизвика у читателя илюзията за приятел ство, което фактически не съществува. Това разработване на мотива, обуслове но от поведението на разказвача, стои в центъра на изследването ми.

В творческото наследство на Стоян Михайловски откриваме повече 250 творби, обозначени като „басни", но високите му постижения в този жанр са повече от 30-40. Той не е родоначалник на баснята у нас. Пръв в този жанр в нашата литература е бил първият български поет на новото време Петко Р. Славейков. От него имаме оставени преводи на Езопови басни, както и разработки и побългарявания на езоповски и криловски сюжети. Басни пи шат и други български автори - Цани Гинчев, Иван Вазов и др. Но Стоян Михайловски, завършващ тази верига от баснописци в междинното време меж ду двата века, пръв издига баснята до нейните класически измерения и върхове. Като всички свои предшественици в този специфичен жанр и Михайловски заимствува своите сюжети: това е едно узаконено" явление - най-разпространените сюжети в баснята изобщо представляват заемки от такива автори като Езоп, Федър, Лафонтен, Крилов и др. За пръв път Ст. Михайловски публикува басни през 1888-1889 г. в сп. „Библиотека Свети Климент" (т. І, кн. 1-6), помества басни и в четирите час ти на „Novissima verba" - 1889-1891 г., както и в „Книга без заглавие" - 1892 г., сп. „Българска сбирка" - цикъл от 106 басни, публикувани през 1914- 1915 г., и накрая - в „Съчинения", т. 1 - 1918 г. Откъде е правил своите заемки нашият баснописец? Френски възпитаник, той естествено ги прави от добре познати нему френски автори. (От Езоп и Федър Михайловски също заимствува сюжети, но това се е извършвало или чрез посредничеството на Лафонтен, или под влияние на френските им преводачи.) Нека разгледаме особеностите на тези своеобразни въздействия и влияния в измеренията на баснята. Ще си позволим да номерираме разглежданите творби за повече прегледност. Най-напред да се спрем върху най-популярните басни на Ст. Михайловски - „Бухал и Светулка" и Орел и Охлюв".