Submitted on

Чуждестранната наука за българската култура

Библиографски раздел
Чуждестранната наука за българската култура

Българската интелигенция в Румъния през XIX в. до Освобождението

Free access
Статия пдф
2970
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Българската емигрантска интелигенция в Румъния през XIX в. 1 есред найважните явления на историческата епоха: от края на XVIII в. до 1878 г. на румънска територия се настанява многобройна интелигенция от български произход, емигрирала от Османската империя. Явлението е характерно за европейския Югоизток чак до 1920 г. На румънска територия пребивават едновременно или последователно също гръцка, албанска и полска емиграция. Проблемът за българската интелигенция в Румъния е много съществен и той неслучайно е задържал вниманието на редица румънски и български учени. Специализираната библиография е огромна и не може да се цитират конкретно всички отделни изследвания. От друга страна обаче, също не е възможно да не бъдат отбелязани имената на онези автори, чиито приноси в тази област са несъмнени и от по-общ характер. Те са: Ал. Йордан, П. Константинеску-Яш, К. Н. Велики, Зл. Юфу, В. Христу, Л. Баз-Фотиаде, Вл. Дикулеску, Н. Жечев, Ил. Конев, В. Трайков. Много ценен за проучването на българската интелигенция в Румъния се оказа Трудът на д-р Маньо Стоянов денска книжнина", т. I-II, София, 1956-1957 г. „Българска възрож Предлаганата статия обхваща три основни аспекта на проблема, които в същност засягат три отделни социално-политически процеса, обхващащи еди нен исторически жест. Тези процеси са: 1) емигрирането на българска интелигенция в Румъния, отделянето и от нейната етническа среда и от политическите предели на Османската империя; 2) формирането на българска емигрантска интелигенция (кръг) на румънска територия; 3) възприемането и включването на тази интелигенция в социалния, културния и политическия живот на Румъния. Въпросите, свързани с изучаването на поставения проблем, са много, толкова много, че е невъзможно всички те да бъдат обхванати в едно първо по време тематично обособено проучване" и от един автор, без риск за непълнота и някои по-значителни пропуски. Тези въпроси се отнасят до една и съща социална категория: българската емигрантска интелигенция.
Submitted on
Библиографски раздел
Чуждестранната наука за българската култура

За характера на Гоголевото влияние върху творчеството на Каравелов и Вазов

Free access
Статия пдф
2971
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Мнозина може би ще се запитат какво е накарало една славистка да се зае ме с тази толкова експлоатирана тема, каквато е Гоголевото влияние върху следващите писателски поколения. Непосредствен подтик да се заловя с нея ми дадоха различните мнения за характера и обема на това влияние - те наложиха необходимостта да посоча конкретно мотиви в чужди творби, идентифицирани като Гоголеви, и да отговоря по-отблизо на неизменния въпрос: ако са подобни, защо все пак са различни? Гоголевото изкуство не е изгубило и до Днес своята творческа сила, за което свидетелствуват много произведения на световната литература, а още повече на съветската. Романът на Булгаков „Майсторът и Маргарита“ и „Дяволияда - Повест за това, как близнаците погубиха делопроизводителя" са може би най-фрапантният пример за неугасващото влияние на Гоголевия дух и Гоголевото художествено творчество. Ето защо въпро сът, на какво почива това влияние, по-скоро печели актуалност, отколкото да се смята, че я губи. В случая с българските писатели Любен Каравелов и Иван Вазов е направено много, за да се изследват известни паралели в творчеството на руския писател инеговите български „ученици“. В тази връзка трябва да споменем изследовате ли като М. Арнаудов, д-р Н. Бобчев, В. П. Велчев, Л. Воробьов, Любомир Георгиев, Н. С. Державин, Георги Константинов, К. А. Копержински, Н. Л. Кравцов, Малчо Николов, Боян Пенев, Захари Стоянов, П. Тодоров, Милена Цанева Георги Цанев. И Като изходна база на моето изследване избрах Гоголевата „Повест за това, как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович" (1834) и българските повести „Българи от старо време" (1867) на Любен Каравелов и „Митрофан и Дормидолски“ (1881) и „Чичовци“ (1884) на Иван Вазов. За да огранича работния си терен само върху тези повести, ми се наложи по различни съображения: от една страна, общият мотив предлага солидна срав нителна основа. От друга страна, касае се за един изобщо разпространен мотив - приятелство, което поради някаква дреболия се превръща във вражда - този мотив е използуван и преди Гогол. Но както в специфичното представяне на мотива, така и по отношение на сюжета споменатите повести показват някои общи черти. Не по-малко интересен е и начинът, по който писателите излагат мотива - именно във формата на „иносказание“, което чрез включване на един експлицитен разказвач трябва да предизвика у читателя илюзията за приятел ство, което фактически не съществува. Това разработване на мотива, обуслове но от поведението на разказвача, стои в центъра на изследването ми.
Submitted on

Чуждестранната наука за българската култура

Библиографски раздел
Чуждестранната наука за българската култура

Срещи със съветски литературоведи

Free access
Статия пдф
2987
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Георгий Гачев е един от видните изследователи на културноисторическия процес и литературни теоретици в Съветския съюз. Българин по бащина линия, син на известния съветски музиковед и литературовед Дмитрий Гачев, племенник на революционера Георги Гачев (загинал през 1925 г.), той не забравя родовия си корен. Това проличава още в първата му книга „За ускореното развитие на литературата - опит за теоретично разглеждане на българската литература от първите 50 години на XIX в. Тази книга излезе през 1964 г. и предизвика необикновен интерес сред специалистите, а в края на 1979 г. издателство „Наука и изкуство пусна на български език един голям том с трудове на съветския литературовед - „Ускореното развитие на културата". Изследванията на Георгий Гачев се отличават както със своята оригинална проблематика, така и с неповторимия начин на обработка. Авторът има необикновено широки интереси. Привличат го проблемите около самата природа на изкуството, теорията и историята на жанровете, физиономичното в националния начин на мислене и т. н. Това може да се проследи дори само по заглавията на неговите книги-Съдържателност на художествените форми- епос, лирика, театър“ (1968) и „Животът на художественото съзнание - очерци по история на образа" (1972). Негова специалност са теоретичните проблеми на литературознанието и естетиката, видени в историческа светлина. Солидно аргументирани фактологически, трудовете на Георгий Гачев са написани живо, на места с публицистична страст и полемично отношение към разглежданите въпроси. Често той ни поднася своите търсения, прави ни свидетели или съучастници в самия процес на изучаване и синтезиране най-сложна материя. Като демонстрира психологията на мислителното творчество, такава книга приучава читателя да мисли и разсъждава, да взема самостоятелно отношение и преценява, въвлича го в съвместно пътешествие с автора в океана на проблемите и явленията. Може невинаги да се стига до отговори на въпросите, но, както сам казва на едно място Гачев, за него е важно да отплува в открито море, а не да доплува до познати брегове. С изключително добро познаване на огромния фактически материал от възрожденския период в развитието на българската литература и с преосмисляне на тези факти се отличава и книгата му за ускореното развитие на литературата. Неслучайно в предговора към българското издание на акад. Петър Динеков се казва, че това е един забележителен научен труд. Нашето литературознание е дало 35 своята оценка, съветското - също, но мене ме интересува как самият автор гледа сега на своето произведение, след като са минали толкова години от неговото публикуване?
Submitted on

Чуждестранната наука за българската култура

Библиографски раздел
Чуждестранната наука за българската култура

Източният произход на тюркобългарската и унгарската Легенда за чудния елен

Free access
Статия пдф
3003
  • Summary/Abstract
    Резюме
    От гръцки и латински извори знаем, че в легендата за произхода на някои племена, населявали хунската империя, елен повел към нова родина отделилите се от баща си двама братя. Известно е още, че при Атила често пребивавали пратеници на византийския двор. Единият от тях - Приск Ретор - като очевидец разказва в своя пътепис, че в средата на V в. дворът на Атила вече е познавал легендата за преследването на елена -- самият Ретор я бил чул там от устен извор. Естествено това съобщение не е могло да бъде още легендата за общия произход на българите и маджарите, тъй като оногурските българи и фино-угърските маджари се оттеглят от Западен Сибир към Византийската империя едва след смъртта на Атила - с онова преселение на народите, което започва след разпадането на западната хунска империя. По времето, когато Приск Ретор записва легендата за елена, тя по всяка вероятност е била вече древна традиция, тъй като Енапий (414 от н. е.) напомня за нея цял половин век преди господството на Атила. Но първия запазен паметник откриваме чак през V в. у църковния историограф Созомен, който в написано през периода между 439 и 450 г. съчинение дава следния вариант на легендата: „Това племе (т. е. хуните - б. а.) било, както казват, по-рано непознато на траките около Истър и на самите готи. Те не знаели, че живеят в съседство едни с други, понеже помежду им се простирало огромно езеро. И едните, и другите мислели, че населяваната от тях страна е краят на земята, а след това - без крайно море и вода. Но веднъж един пощръклял вол преминал езерото и пастирът го последвал. Други пък казват, че една сърна, като бягала, показала на някои хуни-ловци пътя, който бил залят от водите (курс. м., П. Ю.). А ловците, възхитени от умерения климат и от добре разработената земя, когато се върнали, разказвали на господаря на племето какво са видели. Наскоро те влезли за пръв път в съприкосновение с готите. А след това се отправили на поход с цялата си войска, победили ги и завзели цялата им земя. "
Submitted on

Чуждестранната наука за българската култура

Библиографски раздел
Чуждестранната наука за българската култура

За патетичното и елегичното звучене в българската възрожденска лирика

Free access
Статия пдф
3024
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В продължение на двете последни десетилетия между българските изследователи се водят оживени спорове, съществувал ли е изобщо романтизъм през епохата на Възраждането, какви са неговите хронологически рамки, етапи на развитие и съотношение с другите направления през дадения период. По тези въпроси сред българските литературоведи съществуват различни мнения. Така например Кр. Генова счита романтизма за основно направление в литературата на Българското Възраждане и вижда неговата естетика и художествено-изобразителна структура в произведенията на почти всички български писатели през този период. Правейки периодизация на литературното развитие през епохата, Генов набелязва два етапа. Първият етап, както счита авторът, обхващащ вре мето от 1762 до 1853-1856 г. - от „История славянобългарска" до Кримската война, - може да се охарактеризира по негово мнение като романтизъм на национално-будителския и патриотично-революционния патос. Вторият етап, продължаващ от Кримската война до Освобождението през 1878 г., е охарактеризиран от него като романтизъм на националноосвободителния и социалнореволюционния патос. По този начин съгласно с периодизацията на Генов романтизмът в България възниква по-рано, отколкото в другите европейски страни, което не съответствува на действителността. „Романтизирането" на целия литературен процес през епохата на Възраждането неизбежно довежда автора до недооценяване на значението на другите направления и в частност на реализма за развитието на литературата от онова време. THE of on Други учени отреждат на романтизма по-тесни хронологически рамки. Сериозни възражения против периодизацията, дадена от Генов, изказва Ем. Георгиев. Той смята, че в сравнение с Европейското Възраждане през XIV-XVI в. Българското Възраждане има свое съдържание, което се определя в значителна степен от новите етапи в европейското развитие. Като обхваща XVIII-XIX в. - епохата на Просвещението и романтизма, - то се свързва идеологически с тях и в неговата обществено-културна сфера могат да се разграничават два пе риода: ренесансово-просветителски и период на романтизма. Първият период поставя задачи пред Възраждането, а вторият започва да ги осъществява. Романтизмът по мнението на Георгиев господствува напълно в българската литература през 40-те - 50-те години на XIX в.
Submitted on

Чуждестранната наука за българската култура

Библиографски раздел
Чуждестранната наука за българската култура

Примитивът и неговите функции в българската поезия между двете световни войни

Free access
Статия пдф
3033
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Характерни за българската поезия между двете световни войни (1918-1944) са широта и нееднородност на идейно-художествените търсения, сложност и разнопосочност на идейните и естетическите принципи, които взаимопроникват в творчеството на един или на група писатели и екрайно трудно да бъдат отделени, затова и възниква невъзможност да им се даде еднозначна характеристика и оценка. Но всичко това не е пречка да се потърсят някои общи за тях елементи независимо от съществените различия в интерпретацията и реализацията им. Сред най-съществените елементи от този род, струва ми се, е категорията примитив, която заема централно място в програмите и поетиката на отделните течения, макар че най-често тя не е пряко и конкретно дефинирана от тях. Тази категория е съществена и поради това, че отразява отношението към традицията - близка (модернистична, символична) и по-далечна (предмодернистична). От друга страна, тя разкрива отношението към извънлитературната, към обществената действителност, която представлява един от компонентите на културата на новия период, както и въобще на модела на българската народна култура. B ce Искам веднага да направя уговорката, че не влагам негативно отношение И И понятието „примитив". Подобно отношение се допуска често, особено когато сравнението се прави по отношение на онова, което е съвършено. Така че в изкуството често пъти примитивът се отъждествява с „кича", т. е. с това, което не харесва, което е грозно. Да припомним определението на А. Банах: „Кичът има пристрастие към елементарните неща, най-често негова тема са племенните чувства, богът, природата, смъртта. А ако в съгласие с историята прибавим понятието „народ" като тема на кича в периода на по-късното му развитие ако религиозността на кича приемем в съответствие с етимологията на думата religiare повече като действие, което свързва, отколкото като цел, то тогава теми кича ще останат първичните инстинкти и елементарните потребности, които пък от своя страна подлежат на елементарно задоволяване" (1). Тази дефиниция, както забелязва К. Т. Теплиц, страда от недостатъчно избирателно подреждане на материала, тъй като пренебрегва конкретно-историческата обосновка на въпроса (2). Теплиц пише за реабилитацията на кича през последните триде сет години, като се позовава на горната дефиниция и я разглежда въз основата новото изкуство на ХХ в., създаващо се като опозиция на сецесиона. Представителите на съвременното изкуство смятат, че кич е всяка проява на емоционалност. Естетическото преживяване трябва да се роди от откриването на премислена последователност на формите, от съчетанието на цветовете, с една ду на на 8 ма, от иманентната структура на произведението на изкуството, а не от неговата иконографска програма или емоционално съдържание" (3).
Submitted on

Чуждестранната наука за българската култура

Библиографски раздел
Чуждестранната наука за българската култура

Българският образ на света (според новелата „Горещо пладне” на Йордан Радичков)

Free access
Статия пдф
3048
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Сега, когато проникнахме в сюжетното ядро на новелата „Горещо пладне" и видяхме рибките за стръв, които писателят ще използува, можем да преминем към нейното по-детайлно и последователно разглеждане. Така гръбнакът на българския модел на света, с който сега разполагаме, ще започне да обраства със съединителни тъкани и плът. Първо - мотото. (За заглавието ще говорим по-късно.) „Ще повярвам в слънцето, ако и то вярва в мене." Що за „пазарене" с мирозданието! И при това първо слънцето трябва да повярва в мене - в сегашно време, а аз вече ще видя: може би ще направя същото, но в бъдеще. Но преди да разчепкваме значението, нека обърнем внимание на постройката на тази българска максима. Идват ни наум редица подобни по структура изказвания. Показателна е формулата на Васил Левски: „Ако спечеля - печеля за цял народ, ако загубя - губя само себе си. " Перифразирайки съзнателно или несъзнателно тази мисъл, Радичков, който следва същата структура, говори за правото на художника на творчески експеримент в отговор на една анкета на сп. „Септември“: А когато творецът губи - губи само за себе си. Когато печели - печели за всички. 2 Припевът към песента на орача у Яворов е: „Като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия." Христо Ботев пък слага следните подзаглавия-епиграфи към своите публицистични фейлетони: към фейлетона „Това ви чака" - „Ако не еистина, не е и лъжа“, към фейлетона „Политическа зима" - Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?" Серията фейлетони, създадени от Каравелов и Ботев през 70-те години на XIX в., се казва „Знаеш ли ти кои сме?", една от Каравеловите повести се нарича „Крива ли е съдбата?" и T. H. Навсякъде еналице некатегорична и сякаш закръглена форма на изказване (независимо дали е потвърждение, отрицание или въпрос). Например названието на Каравеловата повест е породено и еаналогично на руските „Кой евиновен?", „Какво да се прави?" Но вгледайте се внимателно - при Каравелов във въпроса 1 През 1972 г. сп. „Литературна мисъл" публикува част от настоящата студия на Георгий Д. Гачев под заглавие „Националният образ на света" (кн. 5, с. 15-33). Сега авторът ни предостави нейното продължение, което ще отпечатаме в два последователни броя на списанието, - Бел. ред. 28 2 Септември, 1962, кн. 5, с. 18. е подсказан отговорът и самият въпрос вече едаден като половин потвържде ние: „Крива ли есъдбата?" може да се чете като потвърждение - съдбата е крива" или „съдбата не е крива“, но при всеки случай мисълта е ориентирана, подсказано е кой евиновен или не е виновен, къде да се търси препятствието.
Submitted on

Чуждестранната наука за българската култура

Библиографски раздел
Чуждестранната наука за българската култура

Българският образ на света (според новелата „Горещо пладне” на Йордан Радичков)

Free access
Статия пдф
3062
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Но да се върнем към нашите овни, в същност към биволите. И така селянинът (старейшината или вождът на рода-племе) успокоява момченцето, към което от дълбочините появява безкрайността на света (неговият страх), като му рисува с думи уюта и топлината на живота под крилото на семейството и селото. Той насочва погледа му към охлюва, прилепил се отгоре към стената на моста, и момчето с удоволствие си спомня как е събирало охлюви „по тревата тъй, както се берат гъбите, или пък както се берат ябълките (виждате как се очертава домашният микрокосмос на българина - Г. Г.). Охлювите, запьтили се нанякъде, изведнъж заспиват тъй, както си вървят (спомняте си, че същото беше казано и за реката: „реките спят и вървешком", с. 20 - Г. Г.) от дърветата. Та децата тъкмо тогава ги беряха, по цели торби и кошници“ (с. 28). И неслучайно селянинът отклонява погледа на разпънатото в отво рения космос момче към охлюва. Охлювът е сам по себе си тяло и сам по себе си дом: това е микробългаринът с неговия идеал „къщата" - затвореното пространство. Но в тази ситуация като че ли липсва обвивката: детето е сред света, на космическата площадка. Разговорът се изчерпва и хората замлькват, усетили безсилието на домашно-телесния жизнен кръг, неосъществимостта и ненужността на телесната защита, макар че всичките тези 500 човека ще прикрият момчето със себе си и ще разговарят с него или ще плачат. То просто се намира в друго измерение, сякаш се е превърнало в неуловим човек и като го гледат и чувствуват своето безсилие, вцепенявайки се, хората виждат и слушат раззинването на света. Започва мълчанието. ER OTHO Сега вече възникват други отношения между момчето и хората. От силно органично цяло, от народ те изведнъж се превръщат в тълпа. А то, което беше жабче, мишка, с глава като кратунка, когато патриархалният свят се чувству ваше голям, силен и способен да защити детето с крилото си, сега придобива свръхестествения ореол на мъченичеството. Ето го, подобно на „агнец божий", който е понесъл върху себе си „греховете на света": „Лицето му, състарено от бръчките, заприлича на лице на старец, остриган грубо с ножица, прикован тук, за да умре пред толкова чифта очи, да умре пред толкова хора, събрани от тревогата за един живот" (с. 30).
Submitted on

Чуждестранната наука за българската култура

Библиографски раздел
Чуждестранната наука за българската култура

„Балканско” и „европейско” гледище в споровете за езика в България през първата половина на XIX в.

Free access
Статия пдф
3097
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Изтъкването на примера на другите народи като доказателство за една или друга теза играе важна роля в споровете за езика в България през първата половина на XIX в. Тук нямам пред вид специфичните влияния или типологиче ските сходства на тези спорове със спорове от подобен род в другите балкански страни, най-вече с тези в Гърция. Имам пред вид конкретните позовавания ипаралели, които книжовниците използуват, за да поддържат или отхвърлят една или друга теза. Събирането и проучването на тези „цитати“ може да ни подпомогне да вникнем в тогавашния общобалкански научно-филологичен мироглед. Именно проникването в този мироглед би могло да смекчи до известна степен резките антиноми между т. нар. „влияния" и типологически сходства, присъщи на отделните национални историографии. В писмото си за събиране на подписи за „Неделника“ Софроний се обръща към заможните българи в Румъния със следните думи: „Такива книги по простый язык имат и грецыте, и сербите, и власыте, и русите, и други веры, токмо нашите беднии болгари ниимат таковый дар." Наблягането на необходимостта от литература по „простый язык“ е толкова по-силно изразено, колкото по-убедителен е примерът на другите народности, които Софроний изброява центробежно" от едно чисто балканско гледище: гърци, сърби, румънци (балкански стрикто сенсу), русите (православни като тях) и накрая другите народности (други веры). Знаменитият Инципит на Рибния буквар (1824): Когато из перво видях по другите места чи децата начеват да четът на книги, писани по техният язык, познах колко зле струват по нас учителите“ прекрасно отразява възхищението на младия Петър Берон при срещата му с учебните системи, коренно различни от традиционното наизустяване на псалтира и часослова. В. Пундев, който е изследвал много задълбочено гръцките, сръбските и може би румънските извори на Рибния буквар, подчертава значението, което за Берон е имало следването в Букурещ и още повече в Брашов, намирал се тогава в пределите на Авст рийската империя. В Брашов Берон еимал възможност да се запознае с много добре уредените и основани върху модерни педагогически принципи немски, унгарски, румънски и гръцки училища. Това е европейският пример, който би трябвало да се следва и в България (и тия и сичкият вътрешен чин треба да съ като европските, дето учат друг-друго учението"), макар че за момента Берон се задоволява да предложи по-реални и по-постижими нововъведения. Привидната качествена и хронологична изолираност на Рибния буквар в контекста 45 на българската съвременна култура се обяснява с простия факт, че младият Берон е разширил традиционното балканско гледище, преминавайки от заустява нето на псалтира в килийното училище, през училището в Котел и Бейската академия в Букурещ до един град, където се провежда модерно „европейско" преподаване. Това, разбира се, ни най-малко не намалява заслугите на автора на Рибния буквар.
Submitted on

Чуждестранната наука за българската култура

Библиографски раздел
Чуждестранната наука за българската култура

Българското културно наследство в Германия - Григорий Цамблак на вселенския събор в Констанц, 1418 г.

Free access
Статия пдф
3113
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Докато в книгохранилищата на Съветския съюз са запазени ръкописите на Цамблак, у нас в Германия е съхранен неговият образ, предизвикал очарование и вдъхновение у художниците на баварската школа. Освен образа, визуално, неговото присъствие, неговият патриотичен български дух е предизвикал и възхищението на немските хронисти, които са описали подробно неговото импозантно посрещане от папа Мартин V и крал Сигизмунд на 19 февруари 1418 г., както и литургията в Констанц, което говори, че той е бил също една централна църковна и политическа фигура на Вселенския събор. Докладът ми е изграден върху новооткрити или малко използувани и неизследвани досега извори за Григорий Цамблак и неговата мисия на Вселенския събор в Констанц. Констанцкият всемирен събор се явява като едно от най-големите и найзначими събития на късното Средновековие. Всички политически и църковни проблеми е трябвало да намерят на събора своето мащабно решение. Един така продължителен на години събор (1414-1418 г) е дал възможност за небивал дотогава и след това съвместен живот на учени от различни нации, факултети, остроумни хуманисти, литературни и църковни експерти, поети..., за което свидетелствуват многобройни писмени документи. Така ние научаваме от старите немски хроники за атмосферата на града, за красивите архитектурни сгради, за живота по време на четиригодишния Вселенски събор. Политически погледнато, Констанц е бил имперски град - т. е. самостоятелен град-държава в империята, който еимал свои закони, монети, водел войни, сключвал държавни договори и бил вплетен в една гъста мрежа от външнополитически и стопански интереси. Икономически градът е бил търговски център благодарение на доброто му разположение на Боденското езеро, което благоприятствувало на далечната търговия да се реализира по най-краткия път през удобните проходи на Алпите, по реката Рейн и нагоре. В центъра на града се намирала катедралата, в която се е състоял Вселенският събор. Тя се извисява и днес близо до брега на езерото. До нея са били разположени жилищата на епископите и палатата, която притежавали за жилище папа Йоан ХХIII и след това папа Мартин V. От източната страна на катедралата се намирал т. нар. „кауфхаус“ (търговски дом) - който съще ствува и днес. В него кардиналите се събирали при избор на нов папа. Освен това в града и околността се намирали няколко мъжки и женски манастири.
Submitted on

Чуждестранната наука за българската култура

Библиографски раздел
Чуждестранната наука за българската култура

По въпроса за художественото многообразие на българската проза от 60-те и 70-те години (в сравнение с руската и украинската проза)

Free access
Статия пдф
3147
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Обединена от идейно-естетическата общност на целите, от метода на социалистическия реализъм, литературата на страните от социалистическото съдружество през 60-те и 70-те години се характеризира с ярко художествено многообразие, с жанрово-стилово богатство, с творческо неуморимо търсене на нейните създатели. Съвременният етап от развитието на теорията на социалистическия реализъм се отличава с многоплановост на изследванията както в Съветския съюз, така и в другите социалистически страни. В центъра на вниманието са естетическата природа на метода, неговите неограничени творчески възможности. Проблемата за художественото новаторство на социалистическия реализъм се намира в сферата на вниманието на нашата литературна критика, на творческата мисъл (Б. Сучков, Д. Марков, М. Храпченко, Л. Новиченко, А. Ов чаренко, В. Новиков и др.). В противовес на антихуманната същност на модернизма изкуството на социалистическия реализъм, възвисяващо човека като активна творческа личност, все по-отчетливо изявява неговата мисия на съзидател, на строител на новия живот. Изкуството на социалистическия реализъм провъзгласява жизнената правда като най-важен оценъчен критерий. „Социалистическият реализъм - както отбелязва Д. Марков - е съвършено чужд на всякакъв род естетически прин ципи, противостоящи на художествената правдивост. Той се намира в състояние на непримирима борба с модернизма, с формалистическите, неоавангардистките и други течения, разрушаващи обективно познавателната значимост на образа, разсеяно забравящи или цинично отхвърлящи хуманистичните идеали на изкуството. Той се бори за художествена правдивост и именно от това се определя широтата на неговите естетически възможности. Колкото ебезкраен процесът на познанието, толкова са безкрайно разнообразни и формите на неговия изказ. Художникът, който твори от позициите на социалистическия реализъм, е свобо ден в избора на обекта, на проблематиката, в търсенето на адекватни на обекта на изображението форми, при изследването на по-новите страни от действителността, в непрекъснатото обогатяване на системата от изобразителни средства.

Submitted on
Библиографски раздел
Чуждестранната наука за българската култура

Поезията на Атанас Далчев

Free access
Статия пдф
3148
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Атанас Далчев е поет с рядка аристократическа чувствителност. За потвържде ние на това стигат (пред вид пестеливостта, с която разкрива дарованията си) дори само няколкото книги лирика, сборникът с очеркови „фрагменти", разми шленията в проза и серията преводи в сътрудничество с Ал. Муратов. В замяна обаче почти всичко, което е написал, ще остане в историята на литературата - и то не само на българската. Когато обяснява своята литературна сдържаност като плод на строга автоцензура, поради която той публикувал само хубавите си неща, като оставял другите в чекмеджето, Далчев казва за хитростта си, че тя е още по-коварна, защото той не само не публикувал, но и не пишел неща, които не са хубави. Причината е, че да пише стихове не бе за него нито занаят, нито игра (достатъчно показателна е дългата пауза в поетическото му творчество, продължила приблизително от 1940 до 1960 г.). Да поетизира за Далчев, както и за всеки истински художник, бе начин да живее: усилие да чувствува и после да предава с всеобща валидност в етични и естетически изрази своя личен опит на човек. Вероятно и поради тази причина неговата поезия има какво да ни каже: слова и неща, които не се покриват с биографията, а по-скоро с биологията на поета: като се започне с началото, обременено от условностите на културата и образованието, и се стигне до индивидуализацията на поетическото простран ство, съвършено изваяно според авторовото човешко и артистично чувство. Със сигурност може да се каже, че неговият път бе едновременно етичен и естетичен и че непринудеността на литературния продукт (за това Далчев говори в своите „фрагменти") не среща формални затруднения (похватът, който Далчев осъжда, не е този на Шкловски), нито пък неговата човешка същност среща препятствие в посредничеството на изкуството. Яснотата, която в този случай Далчев проя вява като критик, е вероятно отражение на определеността, която в миговете на осъществена поезия авторът изживява чрез съвършеното си предаване в симво лични образи, или, с други думи, това е превръщането в слово на неговия вътре шен мир.

    Ключови думи
    Поезията, Атанас, Далчев
Submitted on
Библиографски раздел
Чуждестранната наука за българската култура

Някои бележки върху „актовете” от църковния събор на катарите в Сен Феликс де Карман

Free access
Статия пдф
3149
  • Summary/Abstract
    Резюме

    На г-н Франьо Шаниек дължим най-пълното изследване на текста на ак товете" от църковния събор на катарите в Сен Феликс де Караман: един текст, чийто произход остава неясен и който ние познаваме само посредством свиде телствуването на Бес, големия учен, който го преписва и транскрибира през XVII в. Освен въпроса за автентичността, по който в наше време няма вече ни какви съмнения, г-н Шаниек поставя и другия също така сериозен въпрос за ези ка на този текст. Трябва да се каже обаче, че в литературния труд на г-н Шаниет, който освен това е много ясен, проблемът за езика не заема централно място. Но трябва да се каже също така, че той е единственият учен, който си е дал сметка за истинското значение на проблема. Франьо Шаниек стига до заключението, че латинският език в частните ак тове от това време в Южна Франция е бил в периода на своя упадък", което прави съвсем нормално съществуването на грешки по латински в много доку менти от тази епоха. На второ място г-н Шаниек отбелязва, че „изразите от офи циалните документи translatare (преписвам, превеждам, прехвърлям) и transle tavit (той преписа, преведе, прехвърли) се срещат често в личните грамоти това време и в тази област". Г-н Шаниек не ни обяснява смисъла на глагол translatare изобщо, но преводът му на текста и примерите, които цитира от До Канж, ни говорят, че той мисли за значението преписвам. Проблемът се състои точно в това и Фр. Шаниек ни е посочил цялото му значение. От моя страна аз смятам, че трябва да се изтъкне най-напред факты че от V в. насам глаголът translatare винаги е имал двойното значение на пре веждам и преписвам. Двете значения остават равностойни по време на Средно вековието. 10 Тази равностойност и някои пасажи и особености на латинския език, които ни карат да бъдем недоволни от забележителния при все това превод на г Шаниек, предизвикват съмнения по повод съвсем ясното твърдение, че тук тал latare означава просто преписвам. Ще отбележим, че в този текст има наистив „абсурдни" латински форми, като например на първо място глаголът addux (доведе), който управлява един аблатив: in diebus illis Ecclesia Tolosana addi xit papa Niquinta in Castro Sancti Felicij“ „(в ония дни Тулузката църква довед папа Никвинта в крепостта на Свети Феликс)"7. Също така формата рара № quinta със своето акузативно значение не ни изглежда съвсем правилна, дор ако можехме да я обясним като един „винителен падеж" според гръцкия начит на изразяване". Фр. Шаниек превежда: „през онези дни църквата в Тулуза дове папа Никвинта в крепостта на Свети Феликс" 8.

Submitted on

Чуждестранната наука за българската култура

Библиографски раздел
Чуждестранната наука за българската култура

Септемврийската литература и изобразително изкуство през 1923 - 1927 г.

Free access
Статия пдф
3167
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Септемврийското въстание през 1923 г. предизвиква нови явления във всички сфери на българската художествена култура. „Може с пълно основание да се говори за септемврийска култура, обхващаща както явленията на изобразителното изкуство, така и театъра, киното, музиката, отразила въстанието в една или друга степен. "1 За изобразителното изкуство и литературата главен резултат от Септемврийското въстание се оказва новото съзнание на писателите и художниците за своя дълг пред народа, съчувствието към неговата трагична съдба, преодолява нето на индивидуалистическите възгледи, отказът от невмешателството на изкуството в политиката, отдалечаването от „чистото изкуство". Като скъсват връзките си с модернизма, художниците и писателите се обръщат към националната художествена традиция, към извора на народното творчество. Значителна част от българските художници и писатели произлизат от народната среда, живеят със стремежите и скърбите на народа. Ето защо в литерату рата и изкуството от този период „се наблюдава процес на сложни естетически сблъсквания, на нарастването на интереса... към народностно-психологическото тълкуване на българския свят Именно в това направление особено пълно се проявява взаимодействието на литературата и изкуството, еднакво насочващи се в търсенията си за изразяване на народопсихологията към националното минало, към всички видове на родно творчество. Струва ни се излишно преувеличено противопоставянето на литературата на изобразителното изкуство, прозвучало в предисловието към откритата през 1948 г. в София художествена изложба „Септември 1923", където на големия успех на литературата в отразяването на Септемврийското въстание се противопоставят „слабите и епизодични опити на отделни художници да го направят предмет на своя сюжет. Самото отражение на историческото събитие в сюжета не определя значимостта на онова ново, което възниква в изкуството под въздействието на историческото събитие. По-важно е друго: че Септемврийското въстание определя новата, обща за литературата и изкуството насоченост, измененията, определили художествения процес в България през 20-те години.

Subscribe to Чуждестранната наука за българската култура