Резюме
Сред многообразието от творчески сили в съвременната българска литеB латура Гуляшки има свое неоспоримо място като майстор на настроението, на атмосферата. Нека прехвърлим мислено „Златното руно“, „Седемте дни на нашия живот“, „Един ден и една нощ“ ... Всяко заглавие извиква преди всичко спомена за определена емоционална атмосфера, за един климат, който зреят и търсят решение проблемите на времето в неговото вечно дви жение от минало през настояще, към бъдеще. Това движение се проявява в творчеството на Гуляшки повече като благороден, изконен стремеж на човека към щастие и хармония, а по-малко като израз на конкретни социални сблъ съци и изострени идейно-политически конфликти. Невинаги ще открием него сгъстения драматизъм на класовия двубой, на борбата, от която спира дъхът и която не знае пощада. По-рядко ще изтръпваме от динамично разви ващи се събития, от развоя на ефектна интрига, забравили всичко освен съби тието. Даже в „Приключенията на Авакум Захов“ читателят ще намери достатъчно възможност да отклони внимание от криминалната загадка, за да се наслади на природата, да проследи с доброжелателство любовните трепети на героите, да помечтае с тях за щастието. Царството на Гуляшки - това светът на възвишените идеи, на благородните чувства, на тънките душевни трепети и леки загатвания - оная най-трудно уловима област, където миналото умира не с революционен взрив и не окончателно, а бавно, тихо, външно слабо забележимо; където заедно с исторически обреченото старо се руши и нещо от човешката душа, за да се замести пак бавно и постепенно с ново, посъвършено, по-богато. Гуляшки осъжда стария строй, защото той е погубил човешкото щастие и хармонията в света. Неговата съвременност е преди вси чко емоционално богатство, победила и побеждаваща красота, жертвено бла городство, извисило се над дребното, егоистичното, грубо материалното. А e бъдещето ще бъде тържество на красотата и човечността. В тази атмосфера всеки герой, всяко събитие звучат със свой глас, поели мисловния и емоционалния товар на авторовата личност. Действителността в творбите на Гуляшки се пречупва през неговото светоотношение, отразява личните му социални и нравствено-етични концепции, неговия цялостен мисловен и емоционален строй, носи яркия отпечатък на специализирано есте можем тическо възприемане. Можем да харесаме или не дадена негова творба, но не да не признаем, че тя носи ярките белези на творческата му личност, че е невъзможно да бъде писана от друг. Защото Гуляшки остава винаги ве20 рен на своето естетическо и етическо кредо, единен в своя художествен мироглед. Едва ли можем да си представим по-субективен автор от Гуляшки. Пъ стротата на живота го привлича с определени страни, които съответствуват именно на неговата мисловна и емоционална нагласа, на неговите непосред ствени естетически предпочитания. Той не се крие зад героите си, не следва стриктно определени сюжетни и композиционни принципи, а ги подчинява на своята лична идейно-естетическа мярка. Приел позицията на разказвач, авторът е винаги осведомен за събитията по-добре от героите си и те - героите и събитията - са в ръцете му. Авторовото присъствие невинаги еперсонифицирано, авторът често напомня за себе си, като прекъсва обективното изложение на събитията, например с бележката: „По-нататък нещата се развиха така ..." и предава развръзката в кондензиран, преразказан вид. Или повежда читателското внимание в определена насока, за да бъде разбрана мисълта му правилно: „За да се схване отчетливо Людмилиният портрет, трябва да си припомним, че..." и т. н.