Формиране

Предвиждам, че читателят ще изпадне в недоумение, когато прочете заглавието на тази статия: та нима е възможно такива общи теоретически въпроси, като формирането на художествения образ и разделянето на литературата на родове и видове да се решава или разглежда върху ограничения материал на една литература за едно десетилетие и взета при това не в най-хубавата си епоха: защото през 40-те години на ХІХ век на литературния хоризонт в България не е излязъл още нито Ботев, нито Вазов, нито Каравелов, нито Петко Славейков, нито Раковски, нито дори Чинтулов. На литературното поле се подвизават предимно стихотворци като Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Райно Попович, Константин Огнянович, Найден Геров и други.

Михаил Юриевич Лермонтов е един от безспорните върхове в руската и световната революционно-романтическа поезия. Неговото идейно-художествено формиране изцяло се отнася към периода след разгрома на декабристкото въстание от 1825 г. Тъкмо отрязъкът от времето между 1828 и 1837 г. е необикновено богат както в личния живот на поета, така и на събития, изменящи физиономията на тогавашното руско общество. Реакционната политика, която Николай І установява спрямо всички демокра тически слоеве, остава непроменена почти до смъртта му. Показателно е, че за триде сет години (1825-1855) в Русия се извършват 674 въстания по официални данни, а в действителност сигурно са били много повече. Характеризирайки тоя исторически период, В. И. Ленин писа: „Това е епохата от декабристите до Херцен. Крепостна Русия е угнетена и неподвижна. Протестира нищожно малцинство от дворяните, безсилно без поддръжката на народа. Но най-добрите люде от дворяните помагаха да се пробуд и народа." В същото време и на Запад се засилва класовата борба - в Англия се разгръща чартисткото движение, във Франция избухва Юлската революция, в Италия развива революционно-освободителна дейност дружеството „Млада Италия". В определена степен тия събития намират отзвук в силно чувствителния Лермонтов, спомагат в изграждането му като поет на следдекабристката епоха. Това е дори цяла линия, която се набелязва в развитието на Лермонтов още при постъп ването му в Московския университет.

През 1972 г. се навършиха 300 години от излизането на „Житието“ на протопоп Авакум Петров. Тази дата е достатъчно основание за световната общественост да си спомни и почете най-забележителния писател на руското сред новековие. Седемнадесети ят век е преломен етап в развитието на руската литература, период на преход от старите норми и традиции към новото време. Приключило е времето на господството на старата, пропита главно с религиозен, феодален дух писмена литература и настъпва времето на новата, светската, демократичната литература, на новите литературни похвати, новите жанрове, на новите демократични автори. Значителна част от демократичната литература на XVII в. съставлява литературата на т. нар. „разкол“ или старообредчеството. Това религиознообществено движение се заражда в средата на низшето духовенство, недоволно от реформите на патриарх Никон. Религиозното движение бързо прераства в социално, като обединява под знамената си всички недоволни плебеи, хората от покрайнините и селячеството. Към разкола се присъединява стре лецката войска и част от болярството, която е в опозиция на царския режим. Движението получава широк размах и е страшно ожесточено, фанатично. То заплашва не само господствуващата църква, но и самата държава. Особено трагични негови прояви са масовите самоизгаряния на недоволни, а също и едно от най-упоритите и продължителни в историята на народните движения Соловецко въстание от 1667-1676 г. „Революционната опозиция срещу феодализма минава през цялото средновековие - пише Фр. Енгелс в труда си „Селската война в Германия". - В зависимост от условията на историческия момент тя се проявява ту като мистика, ту във вид на явна ерес, ту във вид на въоръжено въстание. "1 Старообредчеството е една от формите, чрез които се изразява антифеодалният протест през XVII в., неслучайно наречен „бунтовното време". Изострянето на класовата борба и повишаването ролята на народа, който съвсем осезателно и в известна степен съзнателно се намесва в историята, са типични за него. „Медният бунт" в Москва през 1662 г., знаменитото Соловецко въстание,

According to the author, the notion of literary canon presupposes a shared heritage that can be considered self-evident and not immediately penetrable. The article covers different aspects of the canon – its relationship to the system of values, to the community it was generated in, to cultural institutions and its own development in time. The author analyzes the simultaneous existence of several competing canons and their interrelationship. He challenges the idea of the waning of canons and claims that they have specific functions in the postmodern era.v