въпроса

Обединена от идейно-естетическата общност на целите, от метода на социалистическия реализъм, литературата на страните от социалистическото съдружество през 60-те и 70-те години се характеризира с ярко художествено многообразие, с жанрово-стилово богатство, с творческо неуморимо търсене на нейните създатели. Съвременният етап от развитието на теорията на социалистическия реализъм се отличава с многоплановост на изследванията както в Съветския съюз, така и в другите социалистически страни. В центъра на вниманието са естетическата природа на метода, неговите неограничени творчески възможности. Проблемата за художественото новаторство на социалистическия реализъм се намира в сферата на вниманието на нашата литературна критика, на творческата мисъл (Б. Сучков, Д. Марков, М. Храпченко, Л. Новиченко, А. Ов чаренко, В. Новиков и др.). В противовес на антихуманната същност на модернизма изкуството на социалистическия реализъм, възвисяващо човека като активна творческа личност, все по-отчетливо изявява неговата мисия на съзидател, на строител на новия живот. Изкуството на социалистическия реализъм провъзгласява жизнената правда като най-важен оценъчен критерий. „Социалистическият реализъм - както отбелязва Д. Марков - е съвършено чужд на всякакъв род естетически прин ципи, противостоящи на художествената правдивост. Той се намира в състояние на непримирима борба с модернизма, с формалистическите, неоавангардистките и други течения, разрушаващи обективно познавателната значимост на образа, разсеяно забравящи или цинично отхвърлящи хуманистичните идеали на изкуството. Той се бори за художествена правдивост и именно от това се определя широтата на неговите естетически възможности. Колкото ебезкраен процесът на познанието, толкова са безкрайно разнообразни и формите на неговия изказ. Художникът, който твори от позициите на социалистическия реализъм, е свобо ден в избора на обекта, на проблематиката, в търсенето на адекватни на обекта на изображението форми, при изследването на по-новите страни от действителността, в непрекъснатото обогатяване на системата от изобразителни средства.

Един от широко зейналите, все още недорешени въпроси на нашата теа трално-драматургическа култура е въпросът за нейната органична развойност от лоното на народно-фолклорната култура. В тази област засега по-богати сме на общите постановки и предположения и твърде бедни във фактическите доказа телства. Диренията тук имат две възможни посоки. Първата е проследяване на движе нието от самите народно-фолклорни извори към техните по-късни новохудожествени трансформации. Втората е чрез анализ на вече готовите същински театралнодраматургически форми - тяхното структурно разлагане и съпоставяне с няко гашните народно-фолклорни структури. Този подход разполага с по-сигурна веще ствена база. Но среща съпротивата на повече предубеждения и утвърдено познание. В това е неговата трудност - но и неговата евристична сила. В началото на българския театър, оповестявайки неговото първо същинско представление (Шумен, 15 август 1856 г.), стои малката, съдена винаги крайно снизходително комедийка на Сава Доброплодни „Михал Мишкоед". В същото време обаче тъкмо тя е от най-жизнеспособните проявители на процесите на културна трансформация, които съпътствуват раждането на нашия възрожденски театър. Заедно с диалозите и ранните фарсове на Петко Славейков „Михал Мишкоед" е от произведенията на възрожденската ни драматургия, които в сравнително най-автентичен вид показват родственост с чувствено-мирогледната и сетивнообразната система на народно-фолклорната традиция по нашите земи- и в същото време правят опити да ги съвместят с признаците на едно по-късно, собствено художествено мислене и технология.

Позната истина е, че Вазовото стихотворение „Векът е картина на противоречията, лице мерието и хищничеството на западноевропейската цивилизация и че в него Вазов се е издигнал до измеренията на Ботевия патос, до изобличителните обобщения на неговата публицистика. Странното е, че учен като Петър Христофоров, поставил си задача да изследва ранните влияния" в творчеството на народния поет, съвсем е пренебрегнал въздействието на Ботевите идеи и об рази в това стихотворение, въпреки че го е определил като един от съществените извори на не говото вдъхновение "2. А румънският учен Валентин Гр. Келару, със сериозни приноси върху въз действието на румънската драматургия в творчеството на Добри Войников, както и на румънската литература и публицистика при оформянето на българския литературен и публицистичен език през Възраждането в Румъния, в свой труд, посветен на това въздействие в езика и творчеството на Вазов, не е взел под внимание идейно-тематичното развитие на българската възрожденска поезия, в което Вазов органически се включва. Затова, въпреки че и двамата са посочили пет френски и два румънски извора, от които Вазов бил черпил аргументи, за да напише обвинителната си реч против циничните принципи на източната политика на западноевропейските велики сили, техните обоснования не са убедителни. Защото са пренебрегнали най-важните, най-съществените извори - българските. И са пропуснали най-явния румънски извор. Христо Ботев вдъхнови народа си за революционна борба и изгоря в нея, за да осъществи заветната си мечта. Но нашата поезия не осиротя..,Непосредствено до автора на „Хаджи Дими тър" се възправя мощната фигура на Иван Вазов. 4 Априлското въстание направи свой марш Вазовата песен „На бой". Невзел участие във въстанието, избягал от невъстаналия роден град, Вазов запява в Букурещ революционните песни на въстанието. Още в „Свобода или смърт" той поставя трагичния въпрос за отношението на европейските велики сили към освобождението на българския народ от османско иго. Бездушието на Европа, решила да запази статуквото, целостта на империята и мира на Балканите и коятото хладнокръвно гледа как се избива един християнски народ, е изобличено в седма и осма строфа. Първата Вазова сбирка се нарича „Пряпорец и гусла". Пряпорецът на революцията изгаря в пожарите и кланетата в Средногорието, Остава гуслата, с която станалият оттогава народен поет Вазов изплаква мъките на един израснал за свобода народ. И все повече в стиховете му се появяват укори против европейското покрови телство на отживялата и жестока османска държава, както и трогателни сцени за мъченичеството на цял народ („Политика“, „Към Европа“, „Дизраели“, „Триумфът на турчина“, „На гуслата ми"). Той ги препечатва от „Пряпорец и гусла" заедно с „Радецки" във втората си сбирка „Тъгите на България", за да ги обедини в тозиз борчески цикъл, зов към съвестта на Европа. А темата за непосилните мъки, още по-жестоки при зверските репресии, е подхваната в нови стихотворения от бъдещата сбирка „Тъгите на България": Жалбите на майките“, „Горко, пилци, вам“, „На леди Страндфорд", за да намери своя най-пълноценен емоционален, идеен и художествен израз във „Векът".

С образуването на българската държава в 681 г. започва нова глава в историята на Балканите и Югоизточна Европа. Преди това земите на полуострова се кръстосват от турански и германски племена, а трайно се заселват славя ните. Заедно с дошлите от север прабългари те съставят основната маса от жителите на новообразуваната държава, като се смесват и с местното тракийско население.1 Образуването на българската държава, както преди това и на държавата на франките, бележи края на т. нар. „Велико преселение на народите и съз даването на стабилни политически образувания в земите на разпадащата се Римска империя. Наистина нахлуване на скитащи племена в Европа се извър шва и по-късно, но то е ограничено и възпрепятствувано от съществуващите вече две консолидирани държави. Така се създават условия за мирно развитие на значителни територии от европейския континент. И това е заслуга главно на двете новообразувани държави. Ролята на България като бариера на идващите от север и североизток турански и други скитащи племена и определя трудна историческа съдба. Тя е подложена на тежки изпитания, масови разрушения и грабежи, които затруд няват и задържат социално-икономическото, политическото и културното и развитие. Същата съдба сполетява образуваната по-късно Киевска Русия. Образуваната в 681 г. България заедно с държавата на франките стои в началото на прехода на Европа от древността към Средновековието и от робо владелската към феодалната обществено-икономическа формация. В това се съ стои и прогресивното значение на възникването им. Защото известно е, че в общоисторически аспект Средновековието е по-горно стъпало от робовладел ската древност в развитието на европейската и световната цивилизация. След продължителни войни с Източноримската империя (Византия), с франките и с идващи от изток турански племена през втората половина на IX в. България се издига до положението на голяма политическа и военна сила на Балканите и в Югоизточна Европа. Нейните граници се простират на юг до Бяло море, на изток до р. Днестър и на запад до Адриатика и р. Тиса.