произхода

Със статията си „Произход на сатирата (преглед и критика на досегашните гледища)" предприех един критически преглед на главните възгледи по възникването на сатирата. Беше посочено, че още в края на миналия век въз основа на наблюдения върху древноарабската сатира видният ориенталист Игнац Голд циер се догажда за наличието на известна връзка между примитивните прояви на това творчество и заклинателно-магическото слово. Автори като Робинсън, Рандолф, Корнфорд и Хендриксън подкрепят тази идея с нови факти из областта на древногръцката и келтската култура, където сатирическите импровизации са свързани с ритуални практики, целещи физическо увреждане на противник (например ролята на оскърбленията във фалическите песни при култа на Дионис сказанията за смъртоносните ямби на Архилох и Хипонакс, ирландските обичан и нрави, намерили израз в сагите за пагубните прокоби на бардовете, и пр.) Насърчен от примера на предходниците, американският учен Р. Елиът пръв опитва да съгласува чужди и свои наблюдения с обединяваща мисъл, да ком бинира частното с цялото, сигурно даденото с предположения за неизвестното. Тази теория, надхвърлила събирането на сурови материали, привлича вни вниманието ни както с всички положителни и отрицателни страни на едно изследване, в което хипотетичното е неотстранимо поради недостиг на сигурно засвидетелствувани факти, така и със съществените възражения, които биха могли да се направят спрямо някои методологически грешки и тенденциозни гледища. Съ щевременно, като се взема становище по поставените от автора проблеми, следва да се направят някои изводи относно значението на стореното досега за осветляване психологическите и историческите страни на сатирическото творчество Монографията си от 1960 г. „Силата на сатирата: магия, ритуал, изкуство" Р. Елиът започва с мисълта на Драйдън за развоя на сатирата от различните примитивни прояви до изисканите художествени произведения, създадени в Рим и Западна Европа. Докато английският критик от XVII в. се опира на Биб лията и разработената от хуманистите литературна история, съвременният учен се обръща към античните митове и фолклора, към достиженията на психофизио логията и изследванията на антрополозите върху обществените нрави на дивите 1 Р. Димчева. Произход на сатирата (преглед и критика на досегашните гледиша). Литературна мисъл, 1976, кн. 1. Срв. І. Goldzieher. Abhandlungen zur arabischen Philologie.1. Leiden, 1896; F. N. Ro binson. Satrirists and Enchanters in Early Irish Literature: Studies in the History of Religions, Presented to Crawford Howell Toy, ed. D. G. Lyon and G. F. Moore. New York, 1912; M. C. Randolph. The Medical Concept in English Renaissance Satiric Theory: its Possible Relationships and Implications. Studies in Philology, XXXVIII. 1941, No. 2; G. L. Hendrickson. Archilochus and the Victims of His lambics: AJP, XLVI, 1925; F. Cornford. The Origin of Attic Comedy. London, 1914. 86 племена. „Моята цел, отбелязва Елиът, е едновременно теоретическа и историческа: да се изясни ранното единение на сатирата с магическата сила и да се покаже как тази първична връзка продължава да съществува по скрити и проме нени пътища в съвременната сатира."

Въпросът, който тук ще се опитам да разгледам, представлява брънка от дългогодишните ми занимания с иманярския фолклор, плод на които е един вече доста обемен ръкопис, отчасти обнародван или докладван пред различни научни форуми. Затова, макар че материалът, който ще приведа, и тълкуването, което ще се опитам да му дам, имат донякъде самостоятелна стойност, нужно е по-пълното им разбиране те да бъдат поставени в контекста на тези занимания, което ще опитам да направя колкото се може по-кратко. Само с едно изречение ще поясня, че това, което света на иманярските легенди първоначално ми се представяше единствено като насочване ценностните представи надолу (както в архитектониката на Дантевата „Комедия"), впоследствие оказа по-близък или по-далечен отзвук от: посветителното пътуване на героя по отвеса на световното дърво във: 1) подземното царство, семантически равно на гроб, даряващо чрез символична смърт нов живот; или до: 2) вече раждащата утроба, семантически равна на вечност, сиреч на злато; при което: 3) по познатия в митологията механизъм за превръщане на всяко нещо в неговата противоположност долното става горно, подземното - небе, а адът - рай. Основни герои на иманярския хайдушки цикъл са войводата Вълчан и поп Мартин. Първият въплъщава смелостта и силата, вто рият - ума и знанието. Разглеждайки легендите, в които те се явяват, моите занимания установих обща композиционна схема на техните действия (функции), от които най-важни са две: ограбванета на хазната (златото) и скриването и в пещера. Всъщност тези действия са късен код на основния мъжко посветителен подвиг- убиването на световния змей (другаде „чер арапин“, „страшен анадолец" и т. ни и хиерогамията на героя с богинята-майка, семантически равна на символична смърт, чрез коя. то се придобива безсмъртие. Но установявайки, че същите функции, свързани с хазни и пещери) изпълняват винаги други двама протагонисти - хайдут Куртю и Бояна войвода, привеждайки тюрко-българската етимология на името Боян - Бояна, което означава богат богата: 1) авторът съпоставя тази етимология със свидетелството на Луипранд за легендарния Боян, който можел да се превръща на вълк, и 2) с иманярското поверие, че над заровено имане играе огън или го пази, вълка за да достигне: 3) до извода, че Вълчан е славянски превод на българското Курт и представлява антропоморфизация на първобългарския тотемен вълк-пазител и родоначалник, която поглъща в се бе си ликоантропията на траки и славяни, тъй като хайдушката дружина е умален модел първобългарската бойна дружина.