сатирата

През юни т. г. на съвместно заседание на секцията за българска литература след Освобождението, за руска класическа и съветска литература и теория на литературата при Института за литература бе обсъден трудът „Някои проблеми на хумора и сатирата в съветското литературознание" от В еличко Вълчев. Рецензентът Боян Ниче в намира, че авторът старателно и добросъвестно е проучил почти всички трудове на съветските изследователи, излезли от печат през последните десет години, които се занимават с творчеството на изтъкнатите руски и съветски сатирици. В направения обзор в тази област се изтъкват на преден план въпроси за спецификата на жанра и художественото майсторство, разграничават се различните отсенки на комичното, отде лено е значително място за характера на съветската сатира и за нейните идейни позиции и др. В центъра на вниманието на автора са трудовете на изтъкнатите съвет ски литературоведи Я. Елсберг, Ю. Борев, Л. Ершов, В. Кирпотин, А. К. Бушмин. Рецензентът намира, че общо взето първите три раздела на статията имат осведомителен характер. В тях изложението е конспективно, липсват проблеми и на места съдържанието на разглежданите трудове е обеднено. Б. Ничев оценява втората част на работата на В. Вълчев като по-интересна. В нея авторът показва по-задълбочени наблю дения и излага верни становища. Рецензентът посочи, че В. Вълчев би трябвало да разгърне в по-широк план тази част, като се спре и на по-новите излезли от печат трудове и направи по-пълни и по-цялостни обобщения. В заключение Б. Ничев изтъкна, че работата на В. Вълчев няма конкретна цел и в този вид има осведомителен характер. След сериозни съкращения (в първата част), преработка и прекомпози ране на материала тя може да се използува за рецензентския отдел на Известията на Института.

Боало в своя „L'Art poétique“, изброявайки поетичните жанрове, споменаваше баснята, отнемайки и правото да се числи към поезията. Но може би той не еимал намерение да отрече баснята като поезия, а просто я е забравил или е считал, че тя принадлежи повече към прозата. Боало може да е сгрешил, но грешат ли всички наши и чужди учебници, речници и справочници, които дефинират баснята само като някаква дидактическа форма и нищо повече, в един речник се казва, че баснята е „кратък нра воучителен разказ или стихотворение“, което поставя ударението върху пра вилата на морала. Други определят баснята като „разказ, който има за цел да даде някаква морална максима“, или който „дава алегорично тълкуване на известни житейски или нравствени правила" и т. н.

В предговора към знаменитата си героико-комична поема в проза „Бит ката на книгите“ (1704) Дж. Суифт предлага иронично едно определение на сатирата, което разкрива не само скептицизма на писателя спрямо въздей ствието на неговото изкуство, но улучва нещо от характерните затруднения относно правилното поставяне и решаване на проблемите на сатиричното творчество в литературната наука: „Сатирата е вид огледало, в което зрите лите обикновено откриват всяко друго лице, но не и собствения си лик; ето основната причина за милия прием, който сатирата намира в света, както и за това, че само малцина биват оскърбени чрез нея." Епиграматичната под игравка на Суифт цели пренебрежението - тази своеобразна опозиция на за сегнатите групировки спрямо обществено активното дело на сатирика, свик нал да взема за мерило на влиянието си омразата на засегнатите в интересите и честолюбието си среди и да черпи от нея нова смелост за развихряне на сар казма си. Подобно пренебрежение се долавя и в занемаряването на теорията на сатирата - една от най-слабо разработените области в литературознанието. Не е странно, че проблемите на сатиричното творчество биват поставени като непосредствена задача едва към средата на нашия век и че тяхното раз решаване се натъква на големи препятствия. От XIX в. насам буржоазната наука съзнателно омаловажава този вид изобличения на политически и со циални нрави, като абсолютизира примирителния хумор и безконфликтния чист комизъм. Особено показателен е случаят с немската поетика. От 1800 г. в Германия все по-настойчиво се подценява сатирата като тенденциозна утилитарна книжнина, която насажда идеи и настроения отвъд обсега на изкуството. Този процес е извънредно интересен и откъм обществените му пред поставки, и с оглед на трайните му отрицателни последици. 1 Докато векът на Просвещението разполага с добре разработена критика на сатиричното творчество, романтиката развива теорията на хумора, иро нията и остроумието. Жан Пол прави опит да разграничи смеха (das Lachen от присмеха (das Verlachen), комичното (das Komische) от сатиричното (das Satirische). Той изключва сатирата от царството на комичното, стеснява чувствително нейния обхват, противопоставя филантропията на хумо риста на мизантропията на сатирика.

Пречки предимно от социален, естетски и морално-утилитарен характер спъват напредъка на теорията на сатирата - една от най-слабо разработените области на литературната наука. Това не бива да ни се вижда странно, щом като сатирикът се стреми не само да извика естетическа наслада, но и активно да участвува в борбата за обществено и нравствено въздигане на човека. Докато революционните идеи на просветителите върху политически строй, държава, нравственост, религия и наука стимулират критическото начало в поетическото творчество, то от XIX в.. насам западните изследователи все по-настойчиво абсолю тизират примирителния хумор и подценяват сатирата като тенденциозна книжнина, чиито цели лежат вън от сферата на изкуството. Естетическото тесногръ дие достига най-крайни прояви в Германия, а в Англия повече, отколкото другаде, злобата и недоброжелателството се асоциират с представата за сатирика. В едни случаи Сервантес и Рабле, Суифт и Волтер получават почетната титла хумористи, а в други сатирата се разглежда като излишна за съвременността и се пророкува близката и гибел. По сполучливия израз на Г. Лукач литературата на протеста и социалната критика се превръща в „заварено дете на буржоазната наука". И ако към средата на нашия век по-новите поколения учени на Запад започват да се отнасят критически към несъстоятелните фикции на старата есте тика, те не могат напълно да се освободят от удобния консерватизъм на миналото. Такъв е случаят и с най-новата теория за произхода на сатирата из елементарните условия на първобитната култура.

Със статията си „Произход на сатирата (преглед и критика на досегашните гледища)" предприех един критически преглед на главните възгледи по възникването на сатирата. Беше посочено, че още в края на миналия век въз основа на наблюдения върху древноарабската сатира видният ориенталист Игнац Голд циер се догажда за наличието на известна връзка между примитивните прояви на това творчество и заклинателно-магическото слово. Автори като Робинсън, Рандолф, Корнфорд и Хендриксън подкрепят тази идея с нови факти из областта на древногръцката и келтската култура, където сатирическите импровизации са свързани с ритуални практики, целещи физическо увреждане на противник (например ролята на оскърбленията във фалическите песни при култа на Дионис сказанията за смъртоносните ямби на Архилох и Хипонакс, ирландските обичан и нрави, намерили израз в сагите за пагубните прокоби на бардовете, и пр.) Насърчен от примера на предходниците, американският учен Р. Елиът пръв опитва да съгласува чужди и свои наблюдения с обединяваща мисъл, да ком бинира частното с цялото, сигурно даденото с предположения за неизвестното. Тази теория, надхвърлила събирането на сурови материали, привлича вни вниманието ни както с всички положителни и отрицателни страни на едно изследване, в което хипотетичното е неотстранимо поради недостиг на сигурно засвидетелствувани факти, така и със съществените възражения, които биха могли да се направят спрямо някои методологически грешки и тенденциозни гледища. Съ щевременно, като се взема становище по поставените от автора проблеми, следва да се направят някои изводи относно значението на стореното досега за осветляване психологическите и историческите страни на сатирическото творчество Монографията си от 1960 г. „Силата на сатирата: магия, ритуал, изкуство" Р. Елиът започва с мисълта на Драйдън за развоя на сатирата от различните примитивни прояви до изисканите художествени произведения, създадени в Рим и Западна Европа. Докато английският критик от XVII в. се опира на Биб лията и разработената от хуманистите литературна история, съвременният учен се обръща към античните митове и фолклора, към достиженията на психофизио логията и изследванията на антрополозите върху обществените нрави на дивите 1 Р. Димчева. Произход на сатирата (преглед и критика на досегашните гледиша). Литературна мисъл, 1976, кн. 1. Срв. І. Goldzieher. Abhandlungen zur arabischen Philologie.1. Leiden, 1896; F. N. Ro binson. Satrirists and Enchanters in Early Irish Literature: Studies in the History of Religions, Presented to Crawford Howell Toy, ed. D. G. Lyon and G. F. Moore. New York, 1912; M. C. Randolph. The Medical Concept in English Renaissance Satiric Theory: its Possible Relationships and Implications. Studies in Philology, XXXVIII. 1941, No. 2; G. L. Hendrickson. Archilochus and the Victims of His lambics: AJP, XLVI, 1925; F. Cornford. The Origin of Attic Comedy. London, 1914. 86 племена. „Моята цел, отбелязва Елиът, е едновременно теоретическа и историческа: да се изясни ранното единение на сатирата с магическата сила и да се покаже как тази първична връзка продължава да съществува по скрити и проме нени пътища в съвременната сатира."

Към въпроса за потекло и някои исторически отношення на сатирата и утопията. На пръв поглед сатирата и утопията са противоположни понятия, доколкото първата е насочена към реалното, а втората към идеалното. Въстанал срещу порочното в обществените институции, сатирикът стои близо до всекиднев ната истина с картините на падение, на развала, на долни домогвания. Често пъти скептик по природа, той е настроен да открива грозното и извратеното в нрави и характери, да отхвърля или ограничава чистите подбуди в чувства и дела. Той иска да учи по-скоро с отрицателния, отколкото с положителния пример, знаейки от опит, че човек е склонен повече да се отвращава, отколкото да подражава. Онова, което предизвиква възмущение, активизира вниманието, вълнува, раздвижва, сепва в по-голяма степен от онова, което се харесва. Този подход става толкова по-уместен, колкото е по-рязко противоречието между осъдителни прояви и висок обществен идеал. Издирвайки същинските пружини на делата, инстинктите, страстите и повисявайки укора до изблик на покруса и огорчение, сатирикът разтърсва читателя по начин, който напомня ефекта на трагичното. У утописта, напротив, преобладават утвърждението, ентусиазмът, волята за социално експериментиране, конструктивната сила на духа. Застанал в авангарда на своя век, той долавя слабите ферменти на идеен подем, преди още обществото да е създало средства за реализирането им, и гради своите идеални планове за социална и нравствена обнова, внасяйки така една фантастична правда в грубата действителност. Но при сериозно вникване в спецификата на двата вида творчество става ясно, че тези контрасти не могат да се схващат в един абсолютен смисъл, че тук собствено се касае за преобладаващи качества, за застъпени в различна пропорция еднакви елементи. Радикалното недоволство и горещото въодушевление под знака на идеала са присъщи както на сатирика, така и на утописта, само че докато първият е силен с увлечението си на отрицател, у втория надделява въодушевлението при налагане на нови граждански и нравствени ценности. Ако в единия случай идеалните страни на чувства и убеждения се долавят в безграничното презрение към представителите на злото в живота, то в другия самото понятие утопия необходимо предполага негативна оценка на настоящето. Затова Енгелс, назовавайки Шарл Фурие „един от най-великите сатирици на всички времена“, вижда изходния пункт на обществените проекти на социалистите-утописти в критическия анализ на неуспеха на Френската революция да осъществи обещаната от просветителите ера на справедливост и в разочарованието, заменило вярата в бъдещото царство 101 на разума. Дори ако дадена утопия не съдържа пряко изобличение, тя дава норми за установяване на дефектите, принципи и идеи, от които може да се осъди съвременното положение. От друга страна, усетът за правда у сатирика не бива да се противопоставя едностранчиво на илюзорните картини на мечтателя за нови социални и хуманни почини. Заменяйки реално съществуващото с нещо въображаемо, утопията не може да бъде изградена на основата на чистата фантазия, тъй като действителността се явява опора на измислицата, а дарбата за прозрения се осланя на обективно достъпното. И сатирикът, и утопистът отхвърлят отвлечените естетически схващания като рожба на префинени литературни нрави или на общества в упадък и показват страст за проповед, за активно участие в историческия процес и за решаване на социално-философски проблеми. Ако големите майстори на изобличителното слово съчетават жестоки присъди ибезрадостни наблюдения с упорита воля за подобряване на света, утопистите се противопоставят на хаоса на антисоциалните инстинкти, на безнадеждността, на всичко, което неутрализира прогреса, за да станат подранили поборници на по-добро бъдеще.

Възникнала в годините на общ могъщ подем на революционното движе ние, в кипежа на остри класови сблъсъци и героични битки за установяване на новото, сатирата на Смирненски отрази революционния устрем на пролетариата, предчувствието за надигащата се революция, въплъти народния гняв и омраза към потисничеството и експлоатацията, към всичко реакционно, мракобесни ческо и отрицателно в живота. Бурните и героични години след Първата световна война са наситени с революционно напрежение и небивал възход на народните маси, с решителна и открита борба за утвърждаване на социалистически идеал. В суровия двубой пролетарският хумор и сатира са мощно и неоценимо оръжие в ръцете на трудовия народ, служат на най-преките и непосредствени задачи на комунистическата партия. През тези години пролетарският хумор исатира се съсредоточават главно в първия партиен хумористичен орган „Червен смях" (1919—1923), където се поместват творби с ясен политически смисъл, с рязко поставени социални проблеми, с актуална политическа тематика. Пролетарските писатели творци, вдъхновени от големите събития на епохата, от всепобеждаващия устрем на Червената армия, насищат сатирата с ново съдържание и герои, разработват нови теми и проблеми, повдигнати от революцията и героичната епоха. Те продължават и развиват реалистичните традиции на демократичната революционна сатира, която достига своите художествени висоти в сатиричното творчество на Хр. Смирненски. Самобитен и оригинален творец, той създава сатирични произведения, открояващи се с високите си художествени постижения, с идейно-тематичното си богатство, със силата на изобличението. Възпял величието и красотата на революционния подвиг, разкрил историческата мисия на работническата класа във възторжените си революционни стихотворения, в сатирата той заклеймява всичко, което пречи на победния и ход. Революционна непримиримост, борчески патос и действе ност, ясна идейна насоченост, точен прицел, изящност на фразата - това са най-характерните черти на зрелите му сатирични творби в стихове и проза. Още в най-ранното, предреволюционно творчество на Смирненски се забелязват елементи на сатирично изобличение на военновременния живот с неговите тилови герои, продоволствени неуредици и спекула. Младият автор насочва стрелите на своя хумор срещу спекулантите и грабителите, макар и да не е прозрял истинските цели на войната и да не критикува нейната същност. Във всекиднев ната борба на столичани за хляб и жизнено необходими продукти, в блъсканиците по трамваите и опашките той вижда само весело-комичните и забавни случки, които предава духовито и остроумно („Ний сме тилов ураган“, „Аз на цирк бях“, „Марш на столичани“ и др.). Весел смях и безобиден хумор, жизне любие и живо непосредствено чувство блика от тези първи творби.

Изучаването на характера на сатирата е трудна и сложна задача. Сатиричната насока на творчество не е била никога привлекателна за читателите примерно като поетично възторженото, като красиво възторженото обрисуване на красотата на света. Върху сатирата ляга черната сянка на отрицателно, на гневно осъждащо, а следователно и на поетически раздвоено отношение към живота, към хората, към социалните институции. Тя е била по-скоро необходима, отколкото желана, тъй като не познава нито поетическата лекота на чувствата, нито красноречивата им безпристрастност, винаги разтревожена и нерядко изпълнена със страдание даже и когато пробужда смях. Нейният блясък е в анализа, в особеностите на разума, който я ръководи, в логиката на едно хиперболизирано художествено обсъждане на света. Поетическата илюзия при нея често пъти е смутена от безпощадна откровеност и даже от жестокост на оценката. Разбира се, сатиричните жанрове са доста разнообразни, за да бъдат подведени под едно само определение. Желана или не, изискваща особена нагласа за възприемане, сатирата има пребогата история и това на лага и аналитично-теоретическото и изследване. Към такава трудна, но и съществена задача се е насочила Росица Димчева в своя труд „Проблеми на теорията на сатирата". Изследването на Димчева ни внушава веднага сериозните качества на изследователката. Тя борави свободно с обилната литература по предмета. Даже и когато засяга периоди, през които малко е писано по въ проса за сатирата, Димчева намира какво да извлече и от най-оскъдни сведения. Особено добре познава съвременната научна литература, която, проучена добре и внимателно, използува и позитивно, и критично. С десетината по-големи статии, с които се представи пред нашата общественост, през последните години Димчева вече засвидетелствува ценните си качества. Те налагат по-категорично своя тон в това цялостно научно изследване. Като борави свободно с материала, авторката създава и научното равнище за тълкуването на предмета.