литературознание

Значителните постижения на човечеството в областта на културата не са резултат от изолирани творчески процеси сред отделните народи. Народите, и тогава, когато са градили стени като китайската, са общу вали помежду си: те използуват и асимилират ценности, създадени от Други народи, развиват свое и заето по-нататък и сами предлагат завое ванията си в областта на културата на други народи. Така с общи усилия се е градила и се гради общочовешката култура. Литературата си народите творят по същия начин: от една страна, върху нея слага отпечатък племенният, народностният или национал ният гений; от друга страна, обаче се използуват и развиват литературното наследство на човечеството и множество прояви на разноезичната съвременност; творейки по тоя начин литературата си, един народ прави своя влог в световната литература, като предлага произведения и на чужди читатели и влияе и върху чужди автори. за Дължим да отбележим, че националното своеобразие на отделните литератури не е пречка за разнообразни влияния във всички посоки. Литературните взаимодействия обогатяват литературите, допринасят по-бързия им растеж, досегът с чуждото произведение често е досег на огниво до кремък. Литературните взаимодейтвия са особено характерни за нашата съвременност поради засиленото общуване между народите, масовите преводи на литературните произведения от един език на друг, изучаването на чужди езици като необходима съставка на съвременното образование. При това положение литературознанието не би могло и не би трябвало да се ограничи във фактите и процесите само на една отделна литература. Дори, изолирайки тези факти и процеси, то не би могло да ги представи в пълна и правдива светлина, да стигне до всичките им първоизвори и до онези ручейчета, които увеличават течението на общия поток, и да проследи цялото им значение, ако те преминават и в други литератури. Изолираното разглеждане на литературите, техните периоди, автори и произведения не дава възможност да се разкрият голям брой явления, процеси и закономерности, които стават явни само ако се съпоставят явленията, процесите и закономерностите в няколко лите ратури. Явленията получават яркост, величина и релеф при сравнение с подобни явления.

През юни т. г. на съвместно заседание на секцията за българска литература след Освобождението, за руска класическа и съветска литература и теория на литературата при Института за литература бе обсъден трудът „Някои проблеми на хумора и сатирата в съветското литературознание" от В еличко Вълчев. Рецензентът Боян Ниче в намира, че авторът старателно и добросъвестно е проучил почти всички трудове на съветските изследователи, излезли от печат през последните десет години, които се занимават с творчеството на изтъкнатите руски и съветски сатирици. В направения обзор в тази област се изтъкват на преден план въпроси за спецификата на жанра и художественото майсторство, разграничават се различните отсенки на комичното, отде лено е значително място за характера на съветската сатира и за нейните идейни позиции и др. В центъра на вниманието на автора са трудовете на изтъкнатите съвет ски литературоведи Я. Елсберг, Ю. Борев, Л. Ершов, В. Кирпотин, А. К. Бушмин. Рецензентът намира, че общо взето първите три раздела на статията имат осведомителен характер. В тях изложението е конспективно, липсват проблеми и на места съдържанието на разглежданите трудове е обеднено. Б. Ничев оценява втората част на работата на В. Вълчев като по-интересна. В нея авторът показва по-задълбочени наблю дения и излага верни становища. Рецензентът посочи, че В. Вълчев би трябвало да разгърне в по-широк план тази част, като се спре и на по-новите излезли от печат трудове и направи по-пълни и по-цялостни обобщения. В заключение Б. Ничев изтъкна, че работата на В. Вълчев няма конкретна цел и в този вид има осведомителен характер. След сериозни съкращения (в първата част), преработка и прекомпози ране на материала тя може да се използува за рецензентския отдел на Известията на Института.

Интересът, който проявява нашето литературознание към връзките ни с нашите съседи в миналото, е отраден факт. Той свидетелствува за вниманието, с което лите ратуроведите у нас се обръщат към найхубавите и ползотворни прояви на дружба и приятелство между балканските народи. Освен това тоя факт свидетелствува, че се разширява тематичният периметър на нашето литературознание; той е израз на стремежа на нашата литература да намери свое място в един по-широк литературен контекст. Затова първият въпрос, който възниква при запознаването ни с наскоро излязлата книга за българо-сръбските литературни отношения през XIX в., е дали тя отговаря на изискванията на една толкова важна и сложна задача. Трудът на Конев се състои от две части. Първата - Голямото начало" съдържа четири глави: 1. Книжовен обмен между българи и сърби. 2. Преведени и побългарени произведения. Характер и значение. 3. Творческият път на П. Р. Славейков и сръб ската литература. 4. Сръбски учители в България. Книжовна и културно-просветна дейност. Във втората част, която се нарича В подкрепа на реализма в литературата", са включени главите: 1. Прикосновения с драмата. 2. Любен Каравелов в развитието на сръбската реалистична повест. 3. Преди изгрева на свободата.

През последните десет години във Франция в средите на университетските работници литературоведи ясно проличава увлечението по така нареченото „тематично изследване" на творчеството на даден автор. Нещо повече, пропорционално броят на съчиненията, посветени на тематични анализи, етолкова голям, че с основание би могло да се каже, че напоследък те са станали мода в литературознанието. Тази насока в литературоведческата наука бе дадена от професор Шарл Морон, който в своя труд, Увод към психокритиката“ (1938 г.) разви тезата, че всеки творец е визионер, който омайва читателя със своя особен, личен свят, изпълнен със странни видения, образи и картини, винаги едни и същи в различните творби на твореца, дошли несъзнателно, но натрапващи се настойчиво на неговото съзнание, както и на съзнанието на читателя. Тази своеобразна лична митология на твореца именно може да обясни въздействието на творбата, въздействие, което трудно може да бъде разбрано, ако се задоволим само с външния смисъл на произведението. Задачата на изследователя според Морон се състои в разкриването на тази лична митология, на тайната структура, на системата от символи, които даден автор употребява неволно и несъзнателно, или иначе казано, в определянето на постоянните доминантни теми в творчеството. Той счита, че с разрешаването на тази задача може да се стигне и до решаването на един от основните проблеми в психологията на изкуството - проблема на генезиса на художественото творчество.

В заключителната част на изследването си „Зараждане на поетичното произведение" Жан-Пол Вебер прави следната колкото самоуверена, толкова и знаменателна декларация: „В нашите тематични четения няма нищо, което да напомня за скованите обобщения на психоаналитиците или стилистиците, за техните Едипови комплекси, орални, анални и генитални стадии или пък за техните барокови, класически, романтически и т. н. стилове. "1 Самоуверена, защото, както ще видим по-долу, резултатите на Вебер малко се различават от фройдистките и защото с лека ръка се отхвърлят и положителните страни в концепциите на „стилистиците“. Знаменателна, защото един представител на най-новото буржоазно литерату рознание прави опит да скъса или поне декларира, че иска да скъса с двете най-характерно изявени направления в изкуствоведския и литературоведския неисторизъм през първата половина на нашия век. Стилистизмът на формалистите и „филолозите“ и психологизмът с всичките му ортодоксални и разколнически направления са двата полюса, между които се движат множеството нюанси на този неисторизъм. Това, което ги поляризира, е трансцендирането на художественото развитие извън волята и особеностите на творческата личност от стилистиците и пъл ното затваряне на детерминационните фактори на развитието в рамките на индивидуалното или „колективното подсъзнателно у психоаналити ците. А това, което ги свързва, е изолирането на художественото развитие от класово-икономическото и идейното развитие на обществото. В тази обстановка френският литературовед и психолог Жан-Пол Ве бер обяви, че се е домогнал до подход, който преодолява ограничеността и на стилистиците, и на психоаналитиците.

Дългогодишният изключителен интерес, проявяван у нас към съветското литературознание, не подлежи на никакво съмнение. За представителите на марксизма в предишните няколко десетилетия той е толкова очебиен, че на Дали ще може да се посочи поне един въпрос от методологическо естество, който да ги е занимавал и който да не е бил преди туй разискван в съветския литературен живот. Това е толкова лесно обяснимо, че е достатъчно просто да се припомни.

Професор Емил Георгиев обладава енергично и свежо перо, нему не е чужда полемичната страст на публициста и първооткривателя, а всичко това - както е в дадения случай - съчетано с една богата ерудиция и марксически мироглед, му отрежда предно и водещо място сред дейците на нашата и международната славистика. Заедно с това неговата дългогодишна работа като професор към катедрата по славянски литератури в Софийския универси тет спомогна за изграждане на редица млади учени-славяноведи. Една от последните му книги „Общо и сравнително славянско литературознание" в основата си е изградена върху лекции, четени пред студенти. Но проф. Е. Георгиев не остава само при фактите, той не се задоволява само с тяхното откриване, изследване и анализиране, а преди всичко ги осветява в литературно-теоретичен аспект и очертава пътя на едно общо и сравнително разглеждане на литературните явления. Кни гата му, разделена на глави-очерци, всеки от които претендира за самостойност, е написана въз основа на обилен критически и фактически материал. Тя е богата с ценни библиографски и литературни справки, които още веднъж изтъкват нейната академичност. Но оригиналната трактовка и творческото асимилиране и обобщаване на използуваните трудове е спомогнало очерците да надхвърлят рамките на едно учебно помагало и да превърнат книгата в значителен и ценен принос в литературната наука и славистиката. Разбира се, цялото многообразие и широта на славянските литературни взаимоотношения не са и не могат да бъдат под погледа само на един учен, да бъдат изтъкнати само в един научен труд, колкото и обемен да е той. Сам проф. Е. Ге оргиев определя рамките на своите научни дирения, като извежда на преден план преди всичко моменти от българо-славянската литературна общност в епохата на Българското възраждане.

Макар и с дълголетни традиции, сравнителното литературознание привлича през последните години все по-широк кръг представители на историко-литературната, критическата и тео ретико-естетическата мисъл. В усилията да бъдат изучени общите и специфични закономерности на литературното развитие, да бъдат осветлени от повече страни художествените явления, и като резултат на национални, конкретно-исторически условия, и като феномени, в тъканта на които намираме много сходно, дошло от непрестанните взаимоотношения със завоюваното от други народи, сравнителната интерпретация се оказва все по-резултатна. Безспорен принос втая насока дава марксическото литературознание, което, преодолявайки ограничеността на буржоазната компаративистика в миналото, в спор със съвременни идеалистически концепции и методи, поставя на широка обществено-историческа, културно-социологическа, философскоестетическа основа сравнителното разглеждане на художествените процеси и произведения. По такъв начин се разкриват не само предпоставките и движещите сили за развитието на нацио налните литератури, но въз основа на тяхното изучаване се идва до по-пълно осветление на обшите процеси, характеризиращи литературния живот на много страни и народи.

Привичката обезсилва изненадата. Има обаче сравнения, които не престават да ни изненадват и когато би трябвало да сме вече свикнали с тях. В навечерието на 25-та годишнина от Деветосептемврийското народно въстание тези сравнения са неизбежни. Нали смисълът на всеки юбилей е да ни откъсне от късогледството на делничните тревоги - да ни изведе на висота, от която се обгръща с поглед извървяният път: да ни предизвика за размисъл върху близки и далечни перспективи. И тогава многократно повтаряни констатации започват да ни удивляват с правдивостта си. Неща, с които сме навикнали, ни изненадват отново - между другото и с това, че толкова бързо са станали обичайни за нас.

Два неотдавнашни международни конгреса - Белградският конгрес на (международната) Асоциацията за сравнителна история на литературата (АСИЛ), 1967, и Пражкият Шести международен конгрес на славистите, 1968, актуализираха проблематиката на сравнителното литературознание, изправиха ни пред необходимостта да изясним недвусмислено отношението си към тази наука. На Белградския конгрес е прието предложение да се изработи колективен труд по сравнителна история на европейските литератури, Литературният институт на Унгарската академия на науките епоел пълномощия от АСИЛ и задължение да координира научно и административно работите, а в Будапеща вече се подготвя за издаване първият том от поредица сборници, които разглеждат предварителните проблеми. На Пражкия конгрес пък е лансирана от съветската делегация идея за написване колективна история на славянските литератури, струва ми се, без да реализира толкова определен успех. Макар всяко от начинанията да е самостоятелно в организационно отношение, налице е вътрешна връзка между тях. Успехът на първото начинание трябва да ни подтикне да разработим второто: от обективността и научните достойнства на славянската литературна история ще зависи как славянските литератури ще бъдат представени в сравнителната история на европейските литератури.

Развитието на литературознанието като наука се характеризира редица десетилетия наред с усилията на мнозина видни негови представители да намерят сигурни методи за проникване в същността и особеностите на художествената литература. Успехите на естествените науки тласнаха дейността на Ф. Брюнетиер, Сент-Бьов, Иполит Тен в посоченото направление. Литературоведите достигнаха до алтернативното положение да търсят причините за развитието на художествената литература в самата нея или в причини, лежащи извън нейните предели. Показателно е твърдението на П. Н. Сакулин, който смята, че се придържа към възгледа, според който в историческото развитие на всяко явление трябва да се различават еволюционен и каузален момент. 1 „Всяко развитие - пише той - предполага субект на развитието (като „нещо в себе си"), съдържащ известни свойства и преди всичко способност за развитие. От природата на субекта зависи ще се развие ли той и как именно (значи, самият факт на развитие и тип на развитие). Развитието винаги се извършва в пределите на рода и вида и типът на развитие се обуславя от техните особености. Това развитие по природа (kala phusin, както се изразявали Аристотел и Полибий) аз и наричам еволюция, за разлика от каузалното развитие, т. е извикано от външни причини,

Съветското литературознание отдавна се занимава с тази тема - направено е много по изучаване на Лениновото наследство и по-специално изледвани са статиите му за Толстой. Подробно е анализирано съдържанието на тези статии и е показано принципното им различие от всичко, писано дотогава за Толстой в народническите и либералните издания и социалдемократическия печат - легалния и нелегалния. Събран е богат фактически материал, направени са интересни наблюдения и редица сериозни теоретически обобщения. Но предметът е толкова дълбок и значителен, че едва ли някой ще се осмели да признае тази тема за изчерпана. Напротив, нашето литературознание може би едва сега се приближи до възможността да я изследва цялостно и с такава научна обстоятелственост, каквато съответствува на важността на предмета. Лениновите статии за Толстой спадат към най-изтъкнатите произведения на световната естетическа мисъл. И макар че за тях е писано много, техният теоретически смисъл и методологическо значение все още не са извлечени и усвоени в пълна степен. Ето защо нужно е наново да се обръщаме към безсмъртните страници на Лениновото наследство и в тях да се опитаме да открием ония моменти, които днес за нас са особено поучителни и имат значение не само във връзка с творчеството на Толстой, но и за решаването на остри проблеми на нашата съвременна естетика и литературознание.

Въпросът за сравнителното и типологическото изучаване на отделните литератури в марксисткото литературознание не е нов. Но на всеки нов етап този въпрос се решава по новому, разглеждат се нови негови аспекти, разкриват се нови страни. Марксистко-ленинското литературознание, след като преодоля компаративистката методология, често свързана с реакционната социология и естетика, през последните години постигна известна точност и яснота в определението на идейно-естетическата и философска същност на такова сложно понятие като типологическата общност на литературите, развиващи се при сходни социално-исторически условия, набеляза повече или по-малко точни граници между сравнителноисторическия и типологическия подход към литературата, реализира редица интересни и безспорно успешни опити в типологическото изучаване на родствените литератури. В тая насока допринесе много и позадълбоченото изучаване на естетическото наследство на класиците на марксизма-ленинизма, и научните дискусии, проведени в Института за световна литература „Максим Горки" към АН СССР, в Института по славяноведение към АН СССР и в братските социалистически страни (България, ГДР, Чехословакия), и новите теоретически изследвания по този въпрос на съветските, българските, германските и други литературоведи.

Може би още в началото трябва да се изтъкне, че самото название сравнително литературознание“ е будило и продължава да буди сериозни възражения. И действително то не е от най-сполучливите. Сякаш узурпира правото на сравнение, неизбежно, както знаем, при всяка критическа оценка. Но тъй като то вече доби гражданственост, трябва да го възприемем като условен термин, означаващ една област от литературознанието, която, най-общо казано, проучва зависимостите, връзките, аналогиите и сходствата, а съответно и разликите между литературните явления, принадлежащи към различни национални литератури. От втората половина на XIX в. връзките между отделните национални литератури стават все по-очевиден факт. Но още през първите десетилетия на миналото столетие за съществуването на тези връзки започва да говори по-определено Сент Бьов, а преди него френските енциклопедисти вече загатват за някои прояви на литературните взаимоотношения, което лесно можем да си обясним с насочеността на научната им мисъл, опряна върху многообразен и многонационален материал. Неслучайно изтъкнатият съвременен френски компаративист Рене Етиамбл (Rene Etiemble) говори за „енциклопедичното призвание на компаративиста“. През годините 1827-1830 Гьоте, развивайки някои мисли на учителя си Хердер, заговаря може би пръв за световната литература като жив и постоянно обогатяващ се пантеон на най-хубавите творби, създадени от човечеството. 1 Бързото развитие на етнографията през тридесетте години на XIX в. извършва твърде полезна подготвителна работа. Стремежът към определянето на капитала от световните теми, сюжети, образи, макар и откъснати от по-широк „значеш" контекст, поражда правилната догадка за тясната връзка между литературните явления в цял свят. Митологическата школа на братя Грим разкрива любопитния факт на пренасянето на фолклорни сюжети от древна Индия в Европа. Разните континенти се оказват свързани помежду си с неподозирани порано нишки..

Все по-засилващото се в наши дни литературно и общокултурно общуване на народите в света определя един все по-нарастващ интерес към сравнителното литературознание. Във връзка с това Международната асоциация за сравнителна литература, създадена през 1954 г., изменя непрекъснато своя характер и почва да играе все по-голяма роля. Отначало тя е организация на западноевропейски университетски преподаватели главно по френска, английска и немска литература. Още в края на 50-те години обаче в нея се включват и специалисти по другите западни литератури - испанска, италианска, холандска, американска и пр. На петия и шестия си конгрес в Белград през 1967 и в Бордо през 1970 г. Асоциацията вече обединява и усилията на голям брой литературоведи от Съветския съюз и социалистическите страни, пък и от Америка, Африка и Азия. Седмият конгрес, проведен в Монреал и Отава от 12 до 20 август т. г., разшири още повече както кръга на участниците, тъй и обсега на изследователската дейност. В Квебек - ето първите и предварителни изживявания, създали емоционалната настройка за конгресната работа. Самият конгрес бе проведен в ултрамодерните нови сгради на трите университета-домакини, дали необходимите средства: в Монреал английският университет „Мак Гил" и френският Университет на Монреал", и в Отава - университетът „Карлетон". В часовете за отдих имаше посещения на театрален и балетен спектакъл, на филм, на Националната библиотека и на Националната художествена галерия в Отава и др. В работата на конгреса участвуваха около 600 литературоведи от почти всички страни и раси на света. Най-много бяха, разбира се, учените от Канада и САЩ. Срав нително големи бяха обаче и делегациите от Латинска Америка, от Африка, от Индия и Япония. От Западна Европа повече делегати имаше от Франция, Англия, Белгия и Западна Германия. Многочислени бяха делегациите от Унгария - над 25 души, и от Румъния - около 20 души. Наред с многобройните специалисти по големите литератури на френски, немски, руски, английски и испански език този път участвуваха и изследвачи на повечето други литератури в света - не само в Европа, но и в Азия и Африка. Това естествено се оказа от значение за планетарния" характер на научното общуване по време на конЗа успешното провеждане на конгреса греса. важна роля изигра благоприятствуващата международна политическа обстановка, съз дадена след посещението на др. Л. Брежнев в САЩ. От друга страна, трябва да се подчертае заслугата на организаторите на конгреса - литературоведите от три канадски университета. Тяхната амбиция, енергичност и умение преодоляват между другото и ре дица трудности, свързани с далечното и скъпо за повечето конгресисти пътуване. За делегатите от Европа конгресът започна, преди да е открит, с две великолепни екскурзии: за два дена до Торонто иНиагара и за един ден до Квебек. Впечатленията от големите разстояния и бързини на Канада, от могъщата красота на Ниагарския водопод, от зеленината и деурба низацията в пейзажа, от гостоприемството и техническата съоръженост на университета в Торонто и на университета Лавал Съществен белег на работата бе разнообразието на нейните форми: заседания по комитети, пленарни заседания по теми, засе дания около кръглата маса“, различни сим позиуми, делови обсъждания на конкретни задачи. Предпоставка за успеха бе и тематич ната целенасоченост на конгресната програма. Конгресът обсъди само две теми: „Американската литература - зависимост, независи мост, взаимозависимост“ и „Сравнителното литературознание пред актуалните тенденции на литературните изследвания". Бяха проведени пет симпозиума, два от които свързани с първата тема: симпозиум „Африка - Америка" и симпозиум „Изток – Запад".

Балканистиката обикновено се смята за нова наука. Но в миналото у нас бяха създадени трудове, които говорят, че нашите изследователи са забелязали плодоносността и значимостта на изследванията в тази област. Между найдобрите трудове на нашето литературознание се нарежда например трудът на големия български учен проф. Иван Шишманов „Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи“, отпечатан в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина през 1896-1897 г. Тоя труд поставя основни теоретически въпроси на балканското литературознание и същевременно пристъпва към решението на много специални проблеми из неговата област. Сравнителното изучаване на балканските литератури във връзка с фолклора на балканските народи довежда автора до интересни литературно-исторически и литературноестетически положения и до съществени културно-генетични и психо-демографски наблюдения и заключения. Сам проф. Шишманов сочи като задача на своя труд много по-големи постулати и повече решения от тези, които загатва неговото заглавие. Той отбелязва, че предприемайки своето изследване, е пожелал да проникне в умствения и нравствен мир на балканските народности, които в обработката на един и същ сюжет са проявили особените черти на своята национална култура. Как проф. Шишманов схваща изучаването дори на един фолклорно-литературен мотив върху по-широк терен, в случая върху терена на общобалканския духовен живот, личи и от думите му: „Гене алогията на едно сказание. . . не би имала голямо значение, ако не би била един важен показалец за международните и междуплеменните сношения и културни влияния, които са обусловили тая генеалогия...“1 До един обобщаващ труд върху балканските литератури в миналото у нас не се стигна, както изобщо не се стигна до такъв труд и никъде другаде. Трайно значение в нашето литературознание имаха и имат някои от проуч ванията на българо-сръбските и българо-гръцките литературни взаимоотношения. Тук на първо място трябва да бъдат отбелязани работите на проф. Боян Пенев „П. Р. Славейковата преводна и подражателна поезия“ и „Доси тей Обрадович у нас“. Твърде често Боян Пенев излага явленията от историяна българската литература върху широка балканска основа в своята монументална „История на новата българска литература“, ч. I-IV, 1930-1933 г. Не е излишно да отбележим, че през литературната епоха, която обхваща „История на новата българска литература“ — епохата на българската въз рожденска литература, развитието на българската литература е особено тясно свързано с литературния живот на съседните балкански народи.

Книгата на Е. Георгиев Литературознание с повече измерения" засяга методологически и методически въпроси на сравни телното литературознание. Тя се явява ре зултатно продължение на многогодишната дейност (теоретическа и практическа) на учения в тази област. Определено може да се каже, че в основата на настоящия труд стои аналогичната по своята проблематика книга „Общо и сравнително славянско лите ратурознание". Връзката с разработката на конкретния литературен материал е очевидна - в „Литературознание с повече из- мерения" авторът се опира предимно на сравнителните си студии из историята на Славянските литературни взаимоотношения, включени освен в Общо и сравнително славянско литературознание" и в книгата му „Български образи в славянските литера- тури." Естествено материалът е допълнен и изложен в аспект, съответствуващ на тео 174 ретическите задачи на новия труд. От литературоведска гледна точка най-вече теоретическата част представлява интерес, тъй като Формулира ролята и задачите на сравнителното литературознание, на процъфтяването на което на българска почва авторът е ревностен защитник. Освен това този раздел е своего рода теоретическо послание към междуна родната литературоведска мисъл, имаща отношение към проблемите на сравнителното литературознание, тъй като ратува за издигане на научното ниво и разширяване на изследователския обсег на тази научна дис циплина. Названието „Литературознание с повече измерения" за Е. Георгиев е синоним на общото и сравнително литературознание - термин, характеризиращ сравнителното литературознание като научна дисциплина, имаща за цел разкриване на общите закономерности на литературното развитие, на общия литературен процес в рамките на една между народна литературна общност. Под между народна литературна общност авторът разбира исторически обусловилото се единство на родствените литератури, зоналните литератури и световната литература. В уводната част на книгата и в първите две глави, озаглавени „Общото и сравнително литературо знание - литературознание с повече изме рения“ и „Общите литературни процеси са изложени съображенията на автора за предложената „реконструкция" в сравнителното изследване на литературните явления, посочени са задачите на общото и сравнително литературознание, неговият метод и изсле дователски сфери. „Към онова, с което се е занимавало досега сравнителното литературознание - пише Е. Георгиев, - тая дис циплина ще обхване литературното разви тие като общ процес, ще изучава процесите и явленията на националните литератури в тяхната съвкупност, ще установява типологичния релеф на литературното творче ство, ще въвлече в изследователската работа отражението на отношенията между народите в литературата и т. под. Не са ли това кардинални въпроси на литературознанието и на науката изобщо?" - с. 13. Развивайки съдържанието на общото и сравнително литературознание, Е. Георгиев се ръководи от стремежа за преодоляване на кризисното състояние на традиционната позитивистична компаративистика, търсеща само външните влияния. За тази си задача той използува теоретичните разработки на международни авторитети като Фр. Волман и В. М. Жирмунски.

Световноизвестен изследовател на кирило-методиевската проблематика и старата българска литература, акад. Емил Георгиев има свой несъмнен принос развитието на общото и сравнителното литературознание. Когато сега преглеждам отновоосновните му трудове в тази област, разбирам за първи път така добре, че неговите научни интереси на компаративист не само се преплитат с проучванията му за славянската писменост и нейния триумф в духовното развитие на българската народност през Средновековието, но и се предопределят от тях в точния смисъл на думата. Защото именно Кирило-Методиевото дело и старобългарската литература са оня централен проблем на световната литературна, историческа и филологическа наука, чието успешно изучаване немислимо без умелото прилагане на историко-сравнителни методи. Така същност капиталните трудове на Емил Георгиев „Италианската легенда" (1939), „Началото на славянската писменост в България" (1942), „Книжовното дело славянските просветители Кирил и Методий" (1943), „Славянская письменность до Кирилла и Мефодия" (1952) и „Кирил и Методий". Истината за създателите българската и славянската писменост“ (1969), които между останалото го утвърдиха като един от най-компетентните специалисти по тази толкова сложна материя, изиграват ролята на главна по своето значение научна предпоставка за плодотворната му ориентация към сравнителните аспекти на българския и общоевропейския литературен процес. B на на Подобна роля споменатите трудове изиграват и в друг план. Въвели своя плодовит автор в света на хуманистичните идеи на старославянските литератури, те формират у него траен усет и критерии за прогресивните насоки на единните културно-исторически и литературни процеси, за върховните изяви и художествените образци на европейските литератури. Нужно е да се подчер тае това. То ни обяснява отношението на нашия учен към една от главните задачи на сравнителното литературознание - да разкрива и обяснява закономерностите на литературния развой, да очертава демократичните насоки и пътя към големите художествени завоевания в световната литература. Правилното разбиране, което Емил Георгиев има за същината на тази изходна позиция, довежда неговия изследователски метод до сигурни и научно трайни резултати. Като учен с международна известност акад. Емил Георгиев се утвърждава след победата на социалистическата революция в нашата страна.

Ако историята на един предмет е и негова теория (както бяха установили още класиците на домарксовата философия), то читателите на следващите редове сигурно добре ще разберат затрудненията на автора им. Защото става дума за развитието на една дисциплина като сравнителното литературознание, чиито предмет и методика, проблемен терен и сфера на изследване от дълго вре ме са дискусионни. След златния" период на класическата френска компаративистика през първите две десетилетия на века тая дисциплина преживя години на криза, през които потърси нови пътища и възможности, нови превъплъщения. Пол Азара, Фернан Балдансперже, Пол ван Тигем, класиците на френското и европейското сравнително литературознание едва доживяха до края на Втората световна война и дори не подозираха новите проблеми и новите трудности, с които щеше да се срещне издигнатата от тях като наука област на литературознанието. Твърде характерни за тези трудности бяха някои от заглавията на възлови студии на техните най-ярки приемници в първите следвоенни години: Рене Велек - „Кризата на сравнителното литературознание“, 1958, Рене Етиенбл „Comparaision n'est pa raison“ („Кризата на сравнителното литературознание", 1963). Още по-характерно е, че Рене Велек включи споменатата си работа, писана като доклад за Втория конгрес по сравнително литературознание в 1958 г., като гла ва в концептуалната си книга „Критически категории“ („Concepts of Critisism", 1963). Какво се бе случило? Работата бе в това, че новото време и новите форми на междулитературното и културното общуване бяха издигнали нови проблеми и нови гледни точки за преразглеждане на старите. Старата компаративистика не бе в състояние да се справи с тях. Въпреки това сравнителното литературознание продължаваше да се развива; вън от кризисната ситуация останаха конструктивните опити на ред учени-марксисти, които се постараха да обобщят от марксическа гледна точка богатите форми и дълговременни традиции на междулитературно сътрудничество на източноевропейски и извъневропейски литератури.

На 6. І. 1981 г. почина Ладислав Щол, академик, директор на Института за чешка и све товна литература към Чехословашката академия на науките, дългогодишен главен редактор на сп. „Ческа литература“, член на ЦК на ЧКП. Изтъкнат литературен критик и теоретик, той принадлежи към поколението на Юлиус Фучик, Иржи Волкер, Витезслав Незвал, Бедржих Вацла век и др., посветили живота и творчеството си на изграждането на новата, социалистическчехословашка култура в периода между двете световни войни, като Щол продължи тяхното дела в годините на изграждането на развито социалистическо общество. Целият негов живот и творо чество са свързани с борбите на чехословашките комунисти, с първите стъпки на чешката социалистическа култура, с идеологическите борби от 30-те години, с антифашистката съпротива с изграждането на културата на социалистическа Чехословакия. Роден през 1902 г. в Яблонец на Ниса, Л. Щол отрано се включва в борбите на трудещите се. По време на следването си във Философския факултет на Карловия университет в Прага посещава лекции на Франтишек Кс. Шалда, Зденек Нейедли и по техен образец винаги подчертава значението на борческото културно наследство за възпитанието и развитието на личността на съвременния човек. Първите литературни опити на Щол датират от 1926 г., когато вли за в редовете на ЧКП, на която остана верен през най-критичните моменти от нейната история - през 1929 г., когато някои творци не разбират новия, болшевишки курс, започнат под ръ ководството на Кл. Готвалд, в годините на фашистката окупация и през 1968 г., по време на острите нападки на контрареволюционните елементи. Влиянието на Великия октомври и отражението на социалните стълкновения в буржоазна Чехословакия в съзнанието на младия комунист се съчетават с постоянен интерес към теоретичните разработки на класиците на марксизма-ленинизма. Дългогодишен редактор в комунистическия печат, през 1934—1936 г. той изпълнява важно партийно поръчение, работейки в Москва върху чешките преводи на Маркс и Енгелс. Престоят в Съветския съюз задълбочава неговата теоретична подготовка, а на дълбоката си любов към съветските хора остава верен през целия си живот. Още през 1931 г. казва историческите думи: „Основен въпрос за отношението на всеки образован и културен човек към днешния свят сега е въпросът за отно109 шението към Съветския съюз. Именно оттук започва последователният интернационализъм на Щол, проявяващ се в активното му участие в борбата за спасяването на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес, чрез личния му принос в антифашистката съпротива. Интернационализъм не само в борбата, но и в сътрудничеството на литературния фронт. Щол се опира на постиженията на съветската наука, сочи значението на трудовете на Тодор Павлов, с когото го свързва лично приятелство, за развитието на чехословашкото литературознание. По време на консолидацията през 70-те години, вече като директор на Института за чешка и све товна литература, Щол препоръчва най-активна интеграция в научните изследвания и популя ризирането на литературите на братските социалистически страни. Един от резултатите на тази дейност е и издаденият през 1978 г. в Прага Речник на българските писатели, дело на чешки учени-българисти.

В същност онези от нас, които изследват междулитературни отношения, се ползуват го дини наред от този неотменим арсенал на сравнителното литературознание и изкуствознание. Друг е въпросът, разбира се, доколко тези понятия и термини се усвояват като действително компаративни. Опити за теоретичната им постановка и по-конкретно определение у нас не са правени още, а сравнителното изучаване на европейските литератури през последните сто години ни поднасяше не съвсем убедителни формулировки за най-оперативните от тях. Едва през изминалото десетилетие бе постигната теоретична и методологическа характеристика на компаративните понятия и терминология в съзвучие с една приемлива, съвременна концепция за сравнителния анализ на художествените факти и явления. И преди всичко в трудовете на европейски известния словашки учен, доктора на филологическите науки Д. Дюришин от Словаш ката академия на науките. Необходимостта да се унифицира на днешния етап от литературоведското ни мислене компаративната терминология ме накара от теоретичните разсъждения за сравнително изучаване на литературите на Д. Дюришин да извлека и конкретизирам опре деления и формулировки за най-съществените и най-оперативните компаративни термини. Не толкова да поучавам със заимствувани поуки, отколкото да призова и изразя упование, че е дошло време да започнем работа върху „Речник...и История на българското сравнително 140 Литературознание". Нарочно вместих в едно заглавие две капитални научни изследвания. Защото тяхното изготвяне може и трябва да върви едновременно. Когато терминологията бъде насочена към конкретен материал от националната ни литература, то и самите теоретични, терминологични постановки и определения ще означават разширяване и обогатяване на общото сравнително литературознание... Нито акцентуваният тук „Речник...", нито „История на българското сравнително литературознание" не станаха предходници на подготвяната у нас многотомна История на българската литература. И за това може само да се съжалява. Но те поне спътници трябва да бъдат! Защото рано или късно едностранно утвърждаваният националнолитературен историзъм ще потърси съпоставки с други национални литератури и ще трябва да се съобрази и държи сметка за наднационални“, междулитературни критерии. Искам да започна от най-общото понятие и постепенно да преминем към някои по-частни (отнасящи се до художествения превод например) понятия. И въпреки че не се спирам върху универсални литературоведски термини с определени компаративни аспекти, почти не загатвам сродни понятия от генологията, версологията, стилистиката и други клонове на литературната наука, все пак в тази статия може да намери място съвсем незначителна част от онова, което ще бъде съдържание на бъдещия „Речник на българското сравнително литературознание"... И така понятието компаративистика (съвременна). Литературната компаративистика, или сравнителното литературознание, особено днес прави усилия за реконструкция на световния литературен процес, като синтезира развитието в отделните национални литератури и разкрива закономерностите на това развитие в една по-сложна междулитературна общност. Резултатите от сравнителното изследване стимулират едно повторно, по-обективно и по-всестранно тълкуване на националните литератури. Но междулитературното съжителство е само част от предмета, защото към изследователската си програма литературната компаративистика интегрира и типологическите зависимости.

Работата на XII конгрес на партията, както е известно, премина под светли ната на априлската линия и беше нова изява на тази линия в съвременния етап от историческото ни развитие. Ненужно е да се припомня, че в областта на литературата Априлският пле нум не се изчерпва само с теоретически постановки, а стана съдба на цяло поколение творци и етап в творческия живот на всички писатели от всички възрастови групи и жанрове. Ето защо правилно е да се оценяват последиците му чрез цялостното му въздействие изобщо върху културата на България, върху отделните творчески личности, както и върху науката за литературата. Националните ни усилия за създаване на социалистическа култура придобиха задълбочен и по-организиран замах. Демократизацията на културата даде възможност на творците да се обърнат към спецификата на творчеството. Освобождаването от догмите позволи да се открои образът на твореца, на творческата индивидуалност. И с особена релефност изпъкна проблемът за взаимоотношенията между личността и колектива. Истинските творци, онези, които притежаваха творческа индивидуалност и бяха свързани с духа на съвременност та, почувствуваха възможност да творят пълно и разностранно, да създават значителни, интересни произведения. „Комунизмът е отрицание на буржоазния индивидуализъм, но не на индивидуалността - казва др. Тодор Живков. - Многообразието на индивидуалното развитие е необходимо условие за социалния прогрес" (За Априлската линия. Т. 2, с. 223). Ето защо именно C значението на творческата индивидуалност във връзка колектива и тяхното диалектическо единство и взаимна обусловеност се откроиха като съществен момент в развитието на литературата ни след Априлския пленум. Винаги съм вярвал, че този, който не може да намери себе си, не може да намери другите, но и този, който не може да намери другите, никога не би открил своята истинска същност. На проблема за отношението между личността и трудовия колектив др. Живков многократно се е спирал. Цялостно той е разгледан и в Тезисите във връзка с новия кодекс на труда. Тук той е свързан с личната и колективната отговорност. След Априлския пленум на всички конгреси и в много от речите на др. Жив ков са били разглеждани проблемите на литературата, на развитието на литературния процес, на ролята и задачата на литературната критика и пр. Особено ясно бяха очертани ролята и значението на критиката в речта, която др. Живков произнесе през 1969 г. пред столичните комсомолци. Там бяха изтъкнати много 3: от неблагополучията именно на литературната критика и в частност някои от неблагополучията на литературознанието като цяло. И отново бяха поставени проблемите за съвременната тема, за правдивото изобразяване образа на комуниста, за народността и партийността, за класовопартийния подход при оценката и степенуването на литературните произведе ния и др.

За един научен работник като че ли няма по-голямо удовлетворение от това резултатите от изследователската му дейност да намерят почти незабавен отзвук в специализираните периодични издания. Само година след отпечатването моето критическо издание на о писмены в три авторитетни органа на българските научни среди се появиха обстойни представяния за моята кни га и този факт ме поласка особено много, още повече че сред авторите се от крояват имената на младия учен Красимир Станчев и на най-младата и талантлива специалистка Анисава Милтенова. Изказвайки своята благодарност на българските си колеги, нямам предвид само вниманието, с което удостоиха моята книга, но и главно сериозния труд, който предхожда, както е известно, представянето на едно критическо издание. Освен това страниците, които тези колеги посветиха на моята книга, се явяват жив отклик на една от преслед ваните с моето критическо издание цели: да предизвикам интерес към диску сии и съждения от текстологически характер" (с. 5) около Храбровата творба и най-общо около някои основни принципи на филологическите изследвания на средновековните славянски паметници. Постигането на тази цел е вече твърде положителен резултат и няма да скрия голямото си задоволство. Първоначално романистка и по-късно славистка, пряка ученичка на учи тел от ръста на Анджоло Данти, който с безгранична щедрост ми предаваше знания и опит - това са обстоятелствата, които ми позволиха да се формирам в италианската славистична школа и да овладея утвърдените научни достижения на сходни дисциплини (модерната романска и италианска филология). Естествената последица е, че използуваната от мене методология за изследването на различни славянски средновековни паметници не съвпада с тази на бъл гарските ми колеги. Затова и нашите възгледи и становища невинаги се покри ват. Добре позната е плодотворността на научните разисквания особено когато се обменят съждения и идеи, родени от различни видове опити, натрупани в разнородни културни среди. Точно това ме кара в тези страници да се вър към сложната и изключително важна за изследването и издаването на бъл гарските и славянските паметници проблематика. Дълбока и искрена е моята признателност към българските колеги, които със своите редове насърчиха разширяването на разискванията.

В сборника „Традиция. Литература. Действителност" участвуват автори от различни страни, използуващи различни методологии и различни научни езици. В това отношение сборникът е привлекателно разнообразен, а 159 в друго - привлекателно единен. Накратко - сборникът е богат. Разбира се, не ебезупре чен като съставяне - някои неща биха могли да отпаднат, да се добавят други, а също като превод - някои статии биха могли да се преведат по-чисто. Отказваме обаче да заемем критична гледна точка, защото няма нищо по-лесно от това. Представеният огромен материал - цялостно развитие на старогръцката литература, обхващащо 15 века, и необозримият брой трудове върху него - обезсилват и правят ненужни възраженията. Едно нещо обаче трябва да се каже - това е първият преводен сборник от този род у нас, който представя богатството на литературознанието и защищава престижа на аналитич ното занимание с литература в културоложки план върху определен материал. Работата на преводачите и на редактора при неустанове ността на литературоведската терминология, при сложността на включените в сборника статии, изискващи не само познаването на гръцката античност, е била изнурителна и деликатна. Пред нас е книга, чийто текст ще въздействува именно поради успешното си изпълнение на български. Вособена степен това важи за преводите на Б. Атанасов, които позволяват да се долови в българския високата трудност на немските текстове.

Примамливо и в същото време ненаучно понятие, поради което употребата му немалко публикации не спомага за изясняването на разностранните взаимоотношения и взаимодействия между националните култури, а оттук - и на развитието им през отделни периоди. В отличие от понятията Европа, европейска култура, европейска цивилизация или даже европейски начин на мислене (съответно живот), които сти мулират всеобщото национално развитие на българския и други народи, европеизирането като методологически тезис подценява в голяма степен или най-малкото заобикаля ролята на родните фактори и традиции в осъществявания през отделните периоди напредък. Hо В този свой смисъл понятието европеизиране" се среща още в края на миналия век, но с по-голяма последователност като критерий за оценка на определени явления започва да се използува между двете световни войни - главно през 30-те и 40-те години. Тогава в различни страни се разискват оживено сложните въпроси за отношенията между Изтока и Запада, за възникването и развитието на онези национални култури в Югоизточна Европа, които са преминали през векове на чуждестранробство. И тъй като изследването на съответните въпроси е изисквало различни явления да се разглеждат сравнително, и то от позициите на господствуващи миналото схващания за решаващата роля на влиянията, понятието европеизиране" бива утвърждавано в едни или други клонове на историографията за съответни етапи епохи, а специално и в сравнителни проучвания. Особено важно при това ,, опитно поле" за изпробването и утвърждаването на самата концепция са главно Русия и новите периоди в историята на балканските култури. И че B e, През последните десетилетия същата изследователска линия се възобновява, като обхваща и други страни и райони, на първо място измененията в третия свят, чиито учени отправят сега едни от резките и добре осмислени възражения срещу произтичащи от тази концепция постановки и решения. Зачестилата употреба на споменатото понятие е свързана и с обогатените възможности на съвременното сравнително обществознание да обясни литературните общности, модели и закономерности в културно-историческите процеси, факти, насоки, явления и интегрални полета в материалната и духовната еволюция на народите. Така и се установява с все по-голяма убеденост, че наименованието не е нищо повече освен понятие за определящата роля и значение на западноевропейските влияния в различни части на света. Оттук и предпочитанието към него в проучвания на американски и западноевропей ски автори, едни от които си поставят дори задачата да превърнат проблема за европеизирането в основно тематично направление на английско-езиковите истоизследвания "