явления

Настоящите бележки върху най-новия английски роман съвсем не са изчерпателни и имат за цел по-скоро да очертаят някои общи и интересни черти в литературния живот на съвременна Англия. Те се ограничават върху четири-пет произведения на по-млади романисти: ,, Щастливият Джим“ от Кингсли Амис, „Място на върха“ от Джон Брейн, И „Все пак и това е любов“ от Стан Барстоу, „Събота вечер и неделя сутрин" от Алан Силитоу. Всички тези автори принадлежат по дух на едно направление - те са повече или по-малко между така наречените сър дити" или „гневни млади хора" - и ги свързва известна общност в концепциите, пък и дори в изразните им средства. Каквито и недостатъци да имат „сърдитите“, колкото и справедливи атаки да търпят в много пунктове, те все пак успяха да се наложат в английския литературен живот и дори в известен смисъл да заемат командно положение, да му дават тон. С всички уговорки, те си остават и като цялостна линия, като отделни постижения, най-крупното, централно явление в англий ската литература от последните няколко години. От една страна, те много показателни за настроенията и психологическите реакции на младата английска интелигенция, те изразиха определен етап в развитието на нейното мислене; от друга, и критиката и големите тиражи на гореспоменатите романи ги сочат като най-добрите сред цялата останала продукция. Ето защо не би било съвсем произволно един анализ да се ограничи предимно върху тях - той наистина не би осветил целия проблем, но би обхванал центъра на проблема. Разбира се, веднага следва да се напомни още веднъж, че тук не се прави цялостен преглед на вия английски роман и че редица известни на нашия читател романисти като Грахам Грийн, Джеймс Олдридж, Джек Линдсей ват извън техния обсег.

В творческите среди в Полша се очертаха след ХХ конгрес на КПСС и VIII пленум на Полската обединена работническа партия две напълно противоречиви явления. Едното се изрази в критика на догматизма и в разкриване пред писателите на нови творчески социалистически перспективи. От друга страна, обаче, под влияние на понякога безпринципната критика, се извърши в някои среди процес на идеен регрес. В разгара на критиката се обадиха ревизионистични гласове, които поставиха в центъра на своите атаки политическата проблематика: отноше нието на властта към масите, ролята на партията в обществото, значението на социалистическата идеология в практическия държавен и обществен живот. Дори отделни автори достигнаха до извода, че за да се избегнат грешките, трябва да се действува, без да се опираме върху каквато и да е идеология, въз основа на технологическото практическо отношение към обществените въпроси. Тези ревизионистични схващания намериха най-ярък израз в очерка на Лешек Колаковски „Жрецът и шутът“, в който авторът се мъчи да докаже, че човекът е изправен само пред една основна алтернатива: да възприеме отношението към живота на жрец или на шут. И Колаковски доказваше всичките предимства на шутовското отношение. Всякакви системи и идеологии ограничавали свободата и съ вестта с догми, сковавали ума - единствения изразител на човешкото достойнство. Основна грешка в миналото била поставянето на историята в ролята на предишния бог, заместването на фактите с оценките, докато за фактите могъл да съди само умът, неограничен от никакви системи и догми, готов да се подиграва с приетите порядки. „Шутовското отноше ние" о означаваше за Колаковски технологическо отношение към проблемите, то беше едно ревизионистично преминаване върху позициите на буржоазния неопозитивизъм. за Спирам се подробно върху това „откровение“ на ревизионизма, да разберем същината на ревизионистичните прояви в Полша през годините 1956-57 и за да можем да схванем и онези положителни явления, които се наблюдават в полския културен живот от три години насам.

В движението на българската литература има ред несъответствия, ред парадокси, които са предизвикани от закъснялостта и изостаналостта на нашия живот поради петвековното иго. В кратки срокове, без необхо димия опит и подготовка ние трябваше да наваксваме изпуснатото, да догонваме новото в мисълта и в съвременните идеи, да участвуваме в световния културен процес със свой национален принос. В тази забързаност, в нетърпеливостта да бъдем в крак с новото, да не останем провинциалисти, редица наши писатели от миналото необмислено навличаха чужди костюми, караха българина да излиза из кожата си, да бълнува несвойствени му заклинания, да повтаря заети наготово мисли. У нас някои течения на европейската мисъл са приемали твърде карикатурни форми, давали са незрелите плодове на повърхностното подражателство. Тези въпроси са намерили правилна постановка в доклада на Г. Цанев, който съдържа Някои нови изяснения за отделни течения и автори в развоя на нашата литература.

В наше време все по-неумолимо и невъзвратимо се осъзнава маркси ческото начало, че в историята на отделните национални литератури, както и в световното литературно развитие изобщо, намират своеобразно отражение обществено-историческите процеси, характеризиращи всяка една епоха, размислите, борбите и бляновете на човешката личност, на определени съсловия и класи, на народа. Тя ни сродява с обществено-политически и нравственофилософски идеи, с народностни и общочовешки стремежи, с духовно-интелектуални пориви, със съкровени тежнения. Но заедно с това все по-настоя телно се откроява истината, че литературният живот на всеки народ и в миналото, и днес се е развивал и на основата на непрестанно сложно и многообразно общуване с културните завоевания и идейните движения на съседни и по-далечни страни. В духовното утвърждаване и художествено съзряване на всяка нация и на човечеството изобщо са участвували много и разнообразни фактори, явления и предпоставки, чийто генезис често ни отвежда в различни посоки и епохи, към традиции и тенденции, които по видими и невидими пътища са подхранвали усилията за художествени изяви, за естетическо осмисляне на социални и интимно-човешки терзания. В историческото развитие са се утвърждавали идейни и художествени взаимоотношения, връзки и общувания, които са помагали за обогатяването на духовния живот, за оплодяване на националните литератури с най-добрите традиции на световния литературен процес, за стимулиране на творческата енергия на писатели и поети. Насочвали са и търсенията на теоретико-критическата и естетическа мисъл, подсказвали са пътища за нейното възмогване. Характерът, важността и сложността на тези процеси обуславят и извън редно голямата актуалност на проблематиката на сравнителното литературознание. Защото то именно дава възможност да се проникне в тяхната същност, да бъдат очертани тяхната роля и значение. Сравнително-историческите проучвания на художествените явления, на литературното развитие както в национални рамки, така и в обсега на пошироки етнически и регионални граници или в общоевропейски и световен мащаб заемат все по-широко място в съвременното литературознание. Тexният научен и обществен смисъл започва да се осъзнава от всички, които не предубедено подхождат към феномените на духовния живот, които търсят да вникнат в дълбоката им същност, да разгадаят повече от онова, което е имало отношение към тяхната поява и развитие. Сравнителната трактовка 47 на художествените и общокултурни явления позволява най-добре да се видят процесите, съпътствуващи духовния прогрес, да се разкрие общозакономерното, национално-специфичното, индивидуално-неповторимото в развитието на една литература, на един писател или на цяла литературна епоха. Тогава именно се открояват ролята и значението на литературните взаимоотношения и взаимодействия, обществено-историческите и индивидуално-психологиче ски предпоставки, обуславящи творческото общуване, обмяна и асимилиране на художествените ценности, тяхното въздействие в една или друга насока, естетическата им непреходност и функционалност.