сравнително

Поради многовековното чуждо потисничество, българската народност претърпява своеобразно обществено-историческо развитие. Националното ни възраждане започва едва през втората половина на 18 век. Затова пък културно-историческите процеси оттогава насам стават особено интензивни. Само за едно столетие (1762-1878) националната творческа мисъл преминава през няколко етапа, за да се извиси скоро до големи висоти. Продължавайки възрожденските традиции и литературната наука от началото на нашия век бързо разширява своята проблематика, възприема надеждни принципи за по-цялостно интепретиране на културно-естетическите явления и процеси. Както големите възрожденски писатели критици, така и неколцината академично школувани литературоведи след Освобождението проявяват редица верни разбирания по отношение многообразните предпоставки за формиране на българската национална култура и литература, по отношение взаимовръзките и взаимообусловеността на идейно-художествените фе номени на отделните народи. Насочвайки изследователския си поглед към проблемите на националното ни възраждане, първите големи български ли тературни историци осъзнават, че те не могат да бъдат и всестранно вярно осветлени, ако не се държи сметка за сходните процеси и явления в съсед ните страни - Гърция, Сърбия, Румъния, Русия, с които народът ни е об щувал по различни пътища, чрез многообразни форми.

Професор Емил Георгиев обладава енергично и свежо перо, нему не е чужда полемичната страст на публициста и първооткривателя, а всичко това - както е в дадения случай - съчетано с една богата ерудиция и марксически мироглед, му отрежда предно и водещо място сред дейците на нашата и международната славистика. Заедно с това неговата дългогодишна работа като професор към катедрата по славянски литератури в Софийския универси тет спомогна за изграждане на редица млади учени-славяноведи. Една от последните му книги „Общо и сравнително славянско литературознание" в основата си е изградена върху лекции, четени пред студенти. Но проф. Е. Георгиев не остава само при фактите, той не се задоволява само с тяхното откриване, изследване и анализиране, а преди всичко ги осветява в литературно-теоретичен аспект и очертава пътя на едно общо и сравнително разглеждане на литературните явления. Кни гата му, разделена на глави-очерци, всеки от които претендира за самостойност, е написана въз основа на обилен критически и фактически материал. Тя е богата с ценни библиографски и литературни справки, които още веднъж изтъкват нейната академичност. Но оригиналната трактовка и творческото асимилиране и обобщаване на използуваните трудове е спомогнало очерците да надхвърлят рамките на едно учебно помагало и да превърнат книгата в значителен и ценен принос в литературната наука и славистиката. Разбира се, цялото многообразие и широта на славянските литературни взаимоотношения не са и не могат да бъдат под погледа само на един учен, да бъдат изтъкнати само в един научен труд, колкото и обемен да е той. Сам проф. Е. Ге оргиев определя рамките на своите научни дирения, като извежда на преден план преди всичко моменти от българо-славянската литературна общност в епохата на Българското възраждане.

През последните петнадесетина години интересът към българския символизъм неотклонно нарастваше. Появиха се ценни монографични изследвания, посветени на негови представители, както и няколко книги с документално-мемоарен характер. Съживяването на интереса към проблематиката на символизма беше продиктувано от обстоятелството, че в определен исторически период тълку ването на това литературно направление беше подчинено на предвзети тези, осъществяваше се схематично и едностранчиво. На практика това доведе до редица погрешни оценки, до легализиране на примитивната формула „дотолкова - доколкото“ и ликвидиране на същностно-специфичното за символизма като Литературно направление. Неговата „реабилитация" обаче не бива да се схваща като пълно, безусловно възприемане на символистичната философия и естетика. В този смисъл съвременният подход към символизма не е тотално отрицание на постигнатото от „догматичната“ критика, а освобождаване от всичко погреш но или грист растно, врастнало в нейните теоретически постановки. Днешната наша марксическа литературна история не може да не излиза от положе нието, че като естетическо явление символизмът е предпоставен от идеалистическа философска система и че в крайна сметка той е служил обективно и независимо от волята на адептите си на политическите въжделения на отределени реакционни сили. Но ръководейки се от подобен ориентир, нашата наука е задължена да се справи със значително по-сложни проблеми, отколкото преди 20 години. Първият етап от „реабилитацията“ на символизма е осъществен успешно - най-значителните му представители в нашата литература заеха местата си по достойнство, по талант, а не в резултат от натрапени схеми. Оттам нататък предстои по-трудното - събирането на достатъчно доказателствен материал за само битността на българския символизъм. Опора за подобна теза е общият развой на новата българска литература, както и известно закъс нение на родния символизъм в сравнение със западноевропейския. В пряка връзка C това стои и вы росът за необходимостта от разработка на общотеоретични проблеми на символизма, свързани с неговата философия и поетика.

В наше време все по-неумолимо и невъзвратимо се осъзнава маркси ческото начало, че в историята на отделните национални литератури, както и в световното литературно развитие изобщо, намират своеобразно отражение обществено-историческите процеси, характеризиращи всяка една епоха, размислите, борбите и бляновете на човешката личност, на определени съсловия и класи, на народа. Тя ни сродява с обществено-политически и нравственофилософски идеи, с народностни и общочовешки стремежи, с духовно-интелектуални пориви, със съкровени тежнения. Но заедно с това все по-настоя телно се откроява истината, че литературният живот на всеки народ и в миналото, и днес се е развивал и на основата на непрестанно сложно и многообразно общуване с културните завоевания и идейните движения на съседни и по-далечни страни. В духовното утвърждаване и художествено съзряване на всяка нация и на човечеството изобщо са участвували много и разнообразни фактори, явления и предпоставки, чийто генезис често ни отвежда в различни посоки и епохи, към традиции и тенденции, които по видими и невидими пътища са подхранвали усилията за художествени изяви, за естетическо осмисляне на социални и интимно-човешки терзания. В историческото развитие са се утвърждавали идейни и художествени взаимоотношения, връзки и общувания, които са помагали за обогатяването на духовния живот, за оплодяване на националните литератури с най-добрите традиции на световния литературен процес, за стимулиране на творческата енергия на писатели и поети. Насочвали са и търсенията на теоретико-критическата и естетическа мисъл, подсказвали са пътища за нейното възмогване. Характерът, важността и сложността на тези процеси обуславят и извън редно голямата актуалност на проблематиката на сравнителното литературознание. Защото то именно дава възможност да се проникне в тяхната същност, да бъдат очертани тяхната роля и значение. Сравнително-историческите проучвания на художествените явления, на литературното развитие както в национални рамки, така и в обсега на пошироки етнически и регионални граници или в общоевропейски и световен мащаб заемат все по-широко място в съвременното литературознание. Тexният научен и обществен смисъл започва да се осъзнава от всички, които не предубедено подхождат към феномените на духовния живот, които търсят да вникнат в дълбоката им същност, да разгадаят повече от онова, което е имало отношение към тяхната поява и развитие. Сравнителната трактовка 47 на художествените и общокултурни явления позволява най-добре да се видят процесите, съпътствуващи духовния прогрес, да се разкрие общозакономерното, национално-специфичното, индивидуално-неповторимото в развитието на една литература, на един писател или на цяла литературна епоха. Тогава именно се открояват ролята и значението на литературните взаимоотношения и взаимодействия, обществено-историческите и индивидуално-психологиче ски предпоставки, обуславящи творческото общуване, обмяна и асимилиране на художествените ценности, тяхното въздействие в една или друга насока, естетическата им непреходност и функционалност.

Все по-засилващото се в наши дни литературно и общокултурно общуване на народите в света определя един все по-нарастващ интерес към сравнителното литературознание. Във връзка с това Международната асоциация за сравнителна литература, създадена през 1954 г., изменя непрекъснато своя характер и почва да играе все по-голяма роля. Отначало тя е организация на западноевропейски университетски преподаватели главно по френска, английска и немска литература. Още в края на 50-те години обаче в нея се включват и специалисти по другите западни литератури - испанска, италианска, холандска, американска и пр. На петия и шестия си конгрес в Белград през 1967 и в Бордо през 1970 г. Асоциацията вече обединява и усилията на голям брой литературоведи от Съветския съюз и социалистическите страни, пък и от Америка, Африка и Азия. Седмият конгрес, проведен в Монреал и Отава от 12 до 20 август т. г., разшири още повече както кръга на участниците, тъй и обсега на изследователската дейност. В Квебек - ето първите и предварителни изживявания, създали емоционалната настройка за конгресната работа. Самият конгрес бе проведен в ултрамодерните нови сгради на трите университета-домакини, дали необходимите средства: в Монреал английският университет „Мак Гил" и френският Университет на Монреал", и в Отава - университетът „Карлетон". В часовете за отдих имаше посещения на театрален и балетен спектакъл, на филм, на Националната библиотека и на Националната художествена галерия в Отава и др. В работата на конгреса участвуваха около 600 литературоведи от почти всички страни и раси на света. Най-много бяха, разбира се, учените от Канада и САЩ. Срав нително големи бяха обаче и делегациите от Латинска Америка, от Африка, от Индия и Япония. От Западна Европа повече делегати имаше от Франция, Англия, Белгия и Западна Германия. Многочислени бяха делегациите от Унгария - над 25 души, и от Румъния - около 20 души. Наред с многобройните специалисти по големите литератури на френски, немски, руски, английски и испански език този път участвуваха и изследвачи на повечето други литератури в света - не само в Европа, но и в Азия и Африка. Това естествено се оказа от значение за планетарния" характер на научното общуване по време на конЗа успешното провеждане на конгреса греса. важна роля изигра благоприятствуващата международна политическа обстановка, съз дадена след посещението на др. Л. Брежнев в САЩ. От друга страна, трябва да се подчертае заслугата на организаторите на конгреса - литературоведите от три канадски университета. Тяхната амбиция, енергичност и умение преодоляват между другото и ре дица трудности, свързани с далечното и скъпо за повечето конгресисти пътуване. За делегатите от Европа конгресът започна, преди да е открит, с две великолепни екскурзии: за два дена до Торонто иНиагара и за един ден до Квебек. Впечатленията от големите разстояния и бързини на Канада, от могъщата красота на Ниагарския водопод, от зеленината и деурба низацията в пейзажа, от гостоприемството и техническата съоръженост на университета в Торонто и на университета Лавал Съществен белег на работата бе разнообразието на нейните форми: заседания по комитети, пленарни заседания по теми, засе дания около кръглата маса“, различни сим позиуми, делови обсъждания на конкретни задачи. Предпоставка за успеха бе и тематич ната целенасоченост на конгресната програма. Конгресът обсъди само две теми: „Американската литература - зависимост, независи мост, взаимозависимост“ и „Сравнителното литературознание пред актуалните тенденции на литературните изследвания". Бяха проведени пет симпозиума, два от които свързани с първата тема: симпозиум „Африка - Америка" и симпозиум „Изток – Запад".

Световноизвестен изследовател на кирило-методиевската проблематика и старата българска литература, акад. Емил Георгиев има свой несъмнен принос развитието на общото и сравнителното литературознание. Когато сега преглеждам отновоосновните му трудове в тази област, разбирам за първи път така добре, че неговите научни интереси на компаративист не само се преплитат с проучванията му за славянската писменост и нейния триумф в духовното развитие на българската народност през Средновековието, но и се предопределят от тях в точния смисъл на думата. Защото именно Кирило-Методиевото дело и старобългарската литература са оня централен проблем на световната литературна, историческа и филологическа наука, чието успешно изучаване немислимо без умелото прилагане на историко-сравнителни методи. Така същност капиталните трудове на Емил Георгиев „Италианската легенда" (1939), „Началото на славянската писменост в България" (1942), „Книжовното дело славянските просветители Кирил и Методий" (1943), „Славянская письменность до Кирилла и Мефодия" (1952) и „Кирил и Методий". Истината за създателите българската и славянската писменост“ (1969), които между останалото го утвърдиха като един от най-компетентните специалисти по тази толкова сложна материя, изиграват ролята на главна по своето значение научна предпоставка за плодотворната му ориентация към сравнителните аспекти на българския и общоевропейския литературен процес. B на на Подобна роля споменатите трудове изиграват и в друг план. Въвели своя плодовит автор в света на хуманистичните идеи на старославянските литератури, те формират у него траен усет и критерии за прогресивните насоки на единните културно-исторически и литературни процеси, за върховните изяви и художествените образци на европейските литератури. Нужно е да се подчер тае това. То ни обяснява отношението на нашия учен към една от главните задачи на сравнителното литературознание - да разкрива и обяснява закономерностите на литературния развой, да очертава демократичните насоки и пътя към големите художествени завоевания в световната литература. Правилното разбиране, което Емил Георгиев има за същината на тази изходна позиция, довежда неговия изследователски метод до сигурни и научно трайни резултати. Като учен с международна известност акад. Емил Георгиев се утвърждава след победата на социалистическата революция в нашата страна.

Ако историята на един предмет е и негова теория (както бяха установили още класиците на домарксовата философия), то читателите на следващите редове сигурно добре ще разберат затрудненията на автора им. Защото става дума за развитието на една дисциплина като сравнителното литературознание, чиито предмет и методика, проблемен терен и сфера на изследване от дълго вре ме са дискусионни. След златния" период на класическата френска компаративистика през първите две десетилетия на века тая дисциплина преживя години на криза, през които потърси нови пътища и възможности, нови превъплъщения. Пол Азара, Фернан Балдансперже, Пол ван Тигем, класиците на френското и европейското сравнително литературознание едва доживяха до края на Втората световна война и дори не подозираха новите проблеми и новите трудности, с които щеше да се срещне издигнатата от тях като наука област на литературознанието. Твърде характерни за тези трудности бяха някои от заглавията на възлови студии на техните най-ярки приемници в първите следвоенни години: Рене Велек - „Кризата на сравнителното литературознание“, 1958, Рене Етиенбл „Comparaision n'est pa raison“ („Кризата на сравнителното литературознание", 1963). Още по-характерно е, че Рене Велек включи споменатата си работа, писана като доклад за Втория конгрес по сравнително литературознание в 1958 г., като гла ва в концептуалната си книга „Критически категории“ („Concepts of Critisism", 1963). Какво се бе случило? Работата бе в това, че новото време и новите форми на междулитературното и културното общуване бяха издигнали нови проблеми и нови гледни точки за преразглеждане на старите. Старата компаративистика не бе в състояние да се справи с тях. Въпреки това сравнителното литературознание продължаваше да се развива; вън от кризисната ситуация останаха конструктивните опити на ред учени-марксисти, които се постараха да обобщят от марксическа гледна точка богатите форми и дълговременни традиции на междулитературно сътрудничество на източноевропейски и извъневропейски литератури.