историческото

Поради многовековното чуждо потисничество, българската народност претърпява своеобразно обществено-историческо развитие. Националното ни възраждане започва едва през втората половина на 18 век. Затова пък културно-историческите процеси оттогава насам стават особено интензивни. Само за едно столетие (1762-1878) националната творческа мисъл преминава през няколко етапа, за да се извиси скоро до големи висоти. Продължавайки възрожденските традиции и литературната наука от началото на нашия век бързо разширява своята проблематика, възприема надеждни принципи за по-цялостно интепретиране на културно-естетическите явления и процеси. Както големите възрожденски писатели критици, така и неколцината академично школувани литературоведи след Освобождението проявяват редица верни разбирания по отношение многообразните предпоставки за формиране на българската национална култура и литература, по отношение взаимовръзките и взаимообусловеността на идейно-художествените фе номени на отделните народи. Насочвайки изследователския си поглед към проблемите на националното ни възраждане, първите големи български ли тературни историци осъзнават, че те не могат да бъдат и всестранно вярно осветлени, ако не се държи сметка за сходните процеси и явления в съсед ните страни - Гърция, Сърбия, Румъния, Русия, с които народът ни е об щувал по различни пътища, чрез многообразни форми.

По време на тържествената научна сесия за 1050-годишнината от смъртта на Климент Охридски, постигайки юбилейното си пред назначение с най-голяма точност, излезе от печат умно и интересно написаната книга на Надежда Драгова за бележития български и славянски просветител. Без съмнение, в библиографиите за посветените на Климент 1 Н. Драгова, Климент Охридски. Разказ за него и за враговете му. С., Издателство на Националния съвет на Отече ствения фронт, 1966, 266 с. Съчинения тя ще намери мястото си в раздела „научно-популярна литература". Не е изключена възможността да я отминат пре небрежително както отделни представители на строгата академична мисъл, така и някои от творците на съвременното историческо художествено четиво, ако априорно и при пишат познати недостатъци на книги от нейния род. А тя не е нито елементарна, нито суха и безжизнена. От първата до последната й страница ни пресрещат резулта тите на съвършено ясен, детайлно обмислен и прецизно изпълнен замисъл, радват ни качествата на популяризатор от висока класа.

Развоят на историческия жанр през епохата на нашето възраждане е във връзка с развоя на белетристиката изобщо. А белетристиката се явява, за да задоволи порасналите духовни нужди на новите обществени слоеве. През това време започва формирането на новата търговско-индустриална класа. Занаятчии, търговци, представители на промишлеността, просветени хора пътуват по чужбина, влизат във връзка с чуждия свят. Изникват първите кълнове на буржоазията. Избликват нови стремежи, създават се по-сложни отношения, които са обект на всички белетристични жанрове, но които най-пълно може да отрази романът. за Романът е епопея на буржоазното общество. Эпопея нашего времени есть роман" - проникновено отбелязва Белински (Полное собр. соч., т. 5, с. 39). Тая мисъл ще срещнем и у нашия Петко Славейков. Застъпник на реализма, дори на критическия реализъм, той пръв в българската литература повдига въпроса романа. Задача на романа - според Славейков - е да представлява человеческия живот в разнообразните му отношения“, „да се углъби в народния живот, да изнесе от него мисли, които движат тоз живот“. Романът трябва да бъде повест от дружствений наш живот“, т.е. повествование за обществения живот (сп. „Читалище", 1870, кн. 3). Славейков има съзнание за историческото развитие. За него е ясно, че ако в някогашните епопен съдбата на човека се е опреде ляла от висшите сили, сега в новото време напредъкът на природните науки" отхвърлил „силата на судбината и висшите сили, които управляваха человека стария епос". Сега съдбата на човека е социално обоснована. Старият епос е изместен - дошло е времето на романа, който ще рисува отношенията в обществото и ще изнесе идеите, които ръководят хората в тяхната дейност. Така тоя буден ум на нашето възраждане беше почувствувал нуждата от роман e B обосноваваше неговата необходима поява. Но новата българска литература в своето начало не можа да създаде свой оригинален роман - не беше още подготвена за това. Нуждата от подобен жанр тя задоволяваше с преводи от чуждите литератури. Преводи, които започват да се появяват у нас през втората половина на XIX в. Между многото повести и 1 Дружствений" иде от сръбската дума „друшствен" (обществен). Очевидно Славейков, който следи сръбската литература, езаел тоя термин от някоя сръбска статия, а може би и повода за размишленията върху романа - макар че тук се чувствува влиянието на Белински 74 И романи се превеждат и исторически. Такива са „Осем дена царуване, или историята на Мазаниела" (1867) от П. Шевалие; „Лодоиска, поляшка историческа приказка" (1868) и „Отечество и любов или от трън та на глог: „Поляшка приказница" (1873) - и двете от В. Шербюлие. Тия романи от френски автори са побългарени от П. Р. Славейков. От руски Нешо Бончев превежда „Тарас Булба (1872) от Гогол, а М. Георгиев Греков - Капитанска дъщеря" от Пушкин и др. Тук ще разгледам само ония, които са по-пряко свързани със зараждането на българския исторически роман.

Всички, които поне отмалко се вълнуваха от българската литература и история, следяха с интерес работите на Тончо Жечев, посветени на църковната борба и на българските възрожденски дейци. А когато излезе книгата му „Българският Великден или страстите български" (изд. „Народна младеж", 1975), можахме да добием представа за обхватния замисъл на автора, за великолепието на творческите резултати, постигнати с тази книга, която тепърва начева своя живот в духовното битие на нацията. Струва ми се, че книгата вече получи своята оценка. Първата й голяма оценка бе интересът на читателите. Защото малко са онези книги, които предизвикват ,, онова познато късо читателско съединение, което протича, току-речи светкавично", както съвсем справедливо отбеляза в отзива си за книгата Николай Хайтов. Но, разбира се, спонтанният читателски интерес не е нито най-важният, нито най-меродавният, нито окончателният оценител на литературните явления, защото известно е колко пъти и не съвсем добри литературни образци могат да предизвикат масови психози. Но в случая с „Българският Великден..." и критиката бе единодушна във високата си оценка на книгата дори когато беше склонна да отправя към автора й едни или други забележки. Малко са книгите, на които критиката ни е реаги рала така спонтанно, така бързо и така положително, при всички уговорки относно възможността за полемични възражения по едни или други моменти от концепцията на автора или по историческата достоверност на материала. Самият факт, че за книгата се отзоваха автори от различни поколения и от различни научни специалности, свидетелствува за нейния широк културен и научен обхват. За „Българският Великден..." писаха и престарелият акад. Михаил Арнаудов, и младият критик Симеон Янев - свидетелство, че проблемите на българската обществена и културна традиция вълнуват всички поколения български изследователи. За нея писаха литературни критици и историци, представители на научната историческа мисъл, философи, общественици, писатели - което от своя страна свидетелствува за широкия кръг от проблеми, които поставя в книгата си Тончо Жечев. При това вълненията около тази книга още не са стихнали - тя вече излезе във второ издание (изд. „Български писател“, 1976), отзиви а нея продължиха да излизат далеч по-дълго време, отколкото обичайно се гагира за една новоизлязла книга, дори като имаме пред вид и доста забавените гакции на днешната ни критическа мисъл. Книгата на Тончо Жечев продължава да е предмет на разговори и оживени полемики - както на публични обсъждания, така и в по-тесни колегиални разговори - свидетелство както за актуалността, така и за сложността на проблемите, повдигнати от Тончо Жечев. И още - 22 за това, че тези проблеми надхвърлят мимолетността на актуалната злободневност, засягат по-дълбоки пластове на нашето национално битие.

Темата за историческото единство на българската литература е трудна. въпросите, които тя повдига, мъчно могат да бъдат решени, но се налага да бъ дат поставени във връзка с голямата дата - 1300-годишнината от основаването на българската държава. Литературата е едно от най-големите национални достижения в нашето многовековно политическо и културно развитие. Тя е огле дало на творческия гений на българския народ, на народния бит и душевност, на националния характер, на българската историческа съдба. Историята на българската литература е история на българския народ. Да се разглежда тази история в такъв важен и, бих казал, решителен момент значи не непременно да се чествува един празник, а по-скоро да се направи равносметка. Равносметката не е съд, равносметката е размисъл. Размисъл за миналото, съпоставка на миналото с настоящето, размисъл за бъдещето. Знам, че самата постановка на въпроса за историческото единство на бъл гарската литература може да се сметне за спорна от теоретическо гледище. За какво единство може да се говори при една литература, която извървява сложни исторически пътища и неколкократно в своята история основно се преобразява? Ще посоча само няколко факта, които отразяват противоречията в това сложно развитие. Фактите са познати, затова няма да навлизам в подробности. Всяка национална литература се създава и развива на базата на етническа общност и културно наследство. Българската народност се изгражда на нехомогенна основа (славяни, прабългари, а напоследък все повече се говори и за траки). Културното наследство е разнолико: получили сме го от траки, гърци, римляни, като не се подценяват и двата племенни извора - славянският и прабългарският. Всяка литература както при своето възникване, така и в развитието си се свързва с езика на определена етническа или културна общност. Как стои въпро сът с езика в развитието на българската литература? Първите прояви на писменост в историята на нашата държава са от VIII в. (може би дори от края на VII в., като се вземе пред вид Именникът на българските ханове). Става дума за пра българските каменни надписи. Те са написани на гръцки език, с гръцка азбука. През втората половина на IX в., когато Кирил и Методий създават славянската азбука и превеждат и пишат книги на старобългарски, езикът на литературата става български, азбуката - славянска (глаголицата).

През 1756 г. хърватската литература се сдобива с едно забележително по тематика, форма и въздействие произведение: „Razgovor ugodni naroda slovinskoga“ („Приятен разговор за славянския народ"). Строго погледнато, забележително то става три години по-късно, когато Андриа Качич Миошич го издава повторно. Сега той чувствително разширява съдържанието му - включва нови исторически хроники и песни (в това число материалите с български исторически мотиви), допълва текста на печатани преди песни, бележки и очерци, написва нов предговор и в него представя по-точно преследваната с труда национално-патриотична и общославянска задача. В сравнение с първото издание, което обхваща всичко 96 печатани страници, второто има 530 печатани страници и това дава ясна представа за допълнително извършената работа. Книгата е забележителна в няколко посоки. Най-напред поради факта, че с поместените в нея произведения авторът и обединява фолклорни, исторически и художествени представи за миналото на група славянски - илирийски" - народи; пример еза „смесване и успоредна изява на свойствени за историка, фолклориста и писателя стилови похвати. Оттук и обстоятелството, че редица общи въпроси на фолклора, историята и художественото творчество са били изяснявани и продължават да бъдат разглеждани в най-тясна връзка с „Разговор угодни народа словинскога". От друга страна, произведението характеризира важен етап в развитието на хърватската литература - третата четвърт на XVIII в., когато според М. Комбол поетичното творчество в Хърватско спаднало на ниска степен и преобладавал стремежът към просвещаване на широките народни слоеве, към ожи вяване на патриотичното в историята". Тогава и почти до края на XIX в. „Разговор угодни" въздействува трайно върху духа и възпитанието на хърватския народ, а в определена степен и върху развитието на хърватската художествена литература. Неслучайно то е наречено първа хърватска общонародна книга"2. Все в такъв план следва да се има пред вид и широкото извъннационално значение на този историко-литературно-фолклорен труд.