Първи международен конгрес по балканистика

Преди две години, когато се набелязваха различните секции на Първия международен конгрес по балканистика и се съставяше най-обща схема на тяхната проблематика, можеше само да се предположи големият интерес, който ще предизвикат някои от замислените доклади. Тогава още липс ваше ясна представа за така широките граници на проблематиката, която имат отделните клонове на балканознанието - една комплексна наука за историята, културата, литературата, езика, изкуството и фолклора на балканските народи, за исторически създалите се и все по-интензивно обогатяващи се взаимоотношения помежду им, за техните трайни връзки с други народи и други национални култури. Сега, когато конгресът успешно приключи своята работа, добре разбираме колко още съществени проблеми и въпроси (някои от тях само поставени в докладите или дискусиите) предстои да бъдат решавани и осветлявани от съвременни научни позиции, за да се очертаят правилно всички общи моменти във вековното развитие на балканските народи, като се преодолеят наслоените в миналото погрешни концепции и констатации. Един от несъмнените положителни резултати на Първия международен конгрес по балканистика е, че даде сериозен тласък в това направление. И още нещо: в дните от 26 август до 1 септември 1966 г. конгресът превърна взаимното колегиално уважение между отделните делегати в традиция, която следва да бъде укрепвана от всички като главно необходимо условие за нашите по-нататъшни проучвания и творчески срещи. Защото, ако сега, когато сме в самото начало на по-интензивното и съвместно изследване на проблемите на балканистиката, тази атмосфера осигури спокойно и делово обсъждане на различни, понякога твърде специфични въпроси, утре непременно ще ни даде възможност за небивало преди взаимно опознаване и изучаване на отделните балкански литератури и култури.

Сред всички изкуства литературата се отличава с това, че има едновременно и много неограничен, и много ограничен характер. Неограничен, защото мисловното и съдържание тежнее да се разпростре, да излезе от рамките, в които е създадено, или, обратното, дошло от вън - да бъде аси милирано, претворено в границите на една нова среда. Ограничен, защото нейното изразно средство, езикът, не се възприема непосредствено, а пред полага въвеждането на нов израз във връзка безспорно с изобразения обект, но все-пак различен от него и на друга допирна плоскост. „Оковите на идиома, е казал един критик (Ф. Балденспергер) пречат, тъй да се каже, на литературата да прекрачи прага на собствения си дом." Тези два противополжни аспекта, присъщи на литературното произведение, се проявяват особено ярко, когато литературният историк пристъпи към съпоставки. Сравнителното литературознание е всъщност повече метод, отколкото отрасъл. И навярно тъкмо затова ни дава възможност особено добре да доловим естеството на литературните явления. Всяка творба, колкото и всеобемна, колкото и лъчезарна да е, си остава плод на една епоха, една страна, една среда, както и на един автор. Със съдържанието си, отразяващо средата, страната, епохата, тя може да представлява документ, свидетелство, полезно както за съотечествениците, така и за чужденците. Може да бъде и опит на автора да се изгръгне от своята среда и традиция, да стане вестител, призоваващ към новаторско творчество. Литературита на Югоизточна Европа ни дават много примери в това отношение, особено ако се спрем на развитието им от края на XVIII в. до наши дни във връзка с дру гите европейски литератури и на първо място с тези на Запада. Така към историческия аспект в проучването на литературите се добавя и сравни телният - и тук се преплитат проблемите за успоредното развитие с тези за въздействието. Докладите, поместени по-нататък, написани от специа листи по всяка от тези литератури, разкриват предимно специфичните осо бености на произведенията, както и на условията, при които са възникнали, но позволяват също да се установи известна връзка между литературните явления в различните страни.

Появата, развитието и наследството на идейните и художествени течения, на литературните родове през различните етапи на литературното развитие, тъй както и редица други явления от историята на албанската - литература съдържат цяла поредица от отлики, които могат да бъдат осветлени, като се имат предвид специфичните условия на националното и историческото развитие на Албания. Албанската литература се е развивала в условия на национален гнет и на твърде дълго господство на феодални отношения. Управляващата феодална класа, интимно свързана с отоманската империя не само политически, но също така културно и идеологически, липсата на национална църква на езикова традиция, съществуването на три различни религии и следователно принадлежността към противоречиви идеологически течения (хри стиянство, европейска буржоазна култура и ислямизъм), липсата на един икономически,политически и културен център - това са в едри линии историческите фактори, които са направили по-трудно, отколкото в другите страни, осъществяването на една синтеза на модерната национална култура. През XVIII век в Албания продължава да съществува старата литера тура с конфесионален характер, чийто главен представител еалбанското католическо духовенство. Своето право на съществувание и опора тази ли тература намираше в съпротивата на планинското население срещу ото манското владичество. Нейната традиция от онова време продължава Гж. Ка зази, който в 1743 г. публикува един катехизис, в който изразява своята загриженост и любовта си към матерния език, особеност, свойствена на всички стари албански автори. Обаче отливът на вълната от въстания против Турция заличи нейното значение също и в тази литературна продукция. Със своя тесен, конфесионален и регионален характер старата албанска ли тература не можеше вече да задоволява изискванията на новото време, което възвестяваше възхода на буржоазията. Ала този дух на съпротива срещу Турция, който и беше свойствен, продължаваше да се съхранява: той ще се развие като елемент, внедрен в по-късната албанска литература.

Поради многовековното чуждо потисничество, българската народност претърпява своеобразно обществено-историческо развитие. Националното ни възраждане започва едва през втората половина на 18 век. Затова пък културно-историческите процеси оттогава насам стават особено интензивни. Само за едно столетие (1762-1878) националната творческа мисъл преминава през няколко етапа, за да се извиси скоро до големи висоти. Продължавайки възрожденските традиции и литературната наука от началото на нашия век бързо разширява своята проблематика, възприема надеждни принципи за по-цялостно интепретиране на културно-естетическите явления и процеси. Както големите възрожденски писатели критици, така и неколцината академично школувани литературоведи след Освобождението проявяват редица верни разбирания по отношение многообразните предпоставки за формиране на българската национална култура и литература, по отношение взаимовръзките и взаимообусловеността на идейно-художествените фе номени на отделните народи. Насочвайки изследователския си поглед към проблемите на националното ни възраждане, първите големи български ли тературни историци осъзнават, че те не могат да бъдат и всестранно вярно осветлени, ако не се държи сметка за сходните процеси и явления в съсед ните страни - Гърция, Сърбия, Румъния, Русия, с които народът ни е об щувал по различни пътища, чрез многообразни форми.

Последното десетилетие от века на Просвещението съставлява важен момент в развитието на гръцката култура. В течение на тези няколко години проявите от всякакъв характер (пряко свързани с духовния живот или отбелязващи отражения върху него) представляват такава сгъстеност, та би могло да се каже, че те включват в себе си цялата история на бъдещия елинизъм. От година на година ние следим изсушаването на религиозния ху манизъм, застоя на реакционната доктрина, формирането на либералния дух и прогресивното освобождение на светската мисъл. Тези интелектуални движения са повлияни в голяма степен от развитието на международната политика и на културния живот на Запад. Силният тласък, който Екатерина Велика (Русия) даде на своята политика по отношение на „философията", обуславя важни промени в дейността на Цариградската православна църква. Наистина до 1791 г. цариградският патриарх се намираше под властта на две противоположни сили: от една страна, необходимостта да поддържа легални връзки с отоманската империя, от друга, желанието да не отслабва връзките на гръцката църква с руската империя, която принадлежи към същото вероизповедание и минава официално за покровител на раята. Патриаршията трябваше да въз приеме едно мекушаво поведение, колкото се може по-слабо съпротви телно с цел да не предизвиква недоволството на Русия, но и да държи сметка за изискванията на Високата порта.

Географските, етнологическите и историческите координати на ру мънския народ са, разбира се, известни. Краен резултат на романиза цията на местния трако-дако-моезийски елемент и на по-късната асимилация на славяните в последните векове от първото хилядолетие на нашата ера, в земите на европейския Юго-Изток, северно от Дунав, както и върху двата склона на Карпатите, румънският народ се е развивал при особени условия, между Изток и Запад, между Север и Юг, върху кръстопътя на известни нации и съдби, почти винаги антагонистични. Твърдите насоки на културата и на литературата отразяват на свой ред, както това впрочем еестествено, всички тия координати. Създавайки своя собствена национална структура, която е била в постоянна еволюция, културата и литературата на румънския народ са поддържали в същото време многобройни и живи връзки с културните прояви на славянския свят, както и с тези на византийската култура, а също така с културата и литературата на романските и германски народи на Запад. Преди да преминем към предмета на настоящия доклад, който има за цел да представи развитието на румънската литература, като се започне от края на XVIII в., ние смятаме за необходим един кратък увод, предназначен да припомни фазите, предшествуващи модерната епоха, която е въз приела - както ще видим - известни позиции спрямо литературата на феодалното минало.

Деловият план, препоръчан от Международното сдружение за изуча ване на европейския Юго-Изток, съдържа също сравнителни изследвания в областта на балканските литератури. Макар идеята за това да е твърде щастлива, струва ми се, обаче, че задачата ще бъде трудна за изследователите, ако се пренебрегнат известни предварителни мерки, необходими да се вземат, в бързината да се стигне до изводи, които очевидно биха били твърде приблизителни. Ще трябва, според мене, да се установи най-напред методологията в реда на издирванията с цел нищо да не бъде предоставено на случайността, като още от самото начало се отстрани евентуалността от изпадане в грешки, евентуалност, която би била, мисля, несъвместима с преследваната чрез този вид работа, цел. Излишно е да казваме, че всеки изследовател, който би се впуснал в подобна дейност, стои изправен пред огромни трудности. Защото може без преувеличение да се твърди, че литературите на балканските народи са съще ствували и са се развивали в затворен кръг, без явни отношения помежду им. Разликата в език, религия и култура е издигала често непреодолими прегради, които са възпрепятствували свободния обмен между интелигенцията" на етническите общности на Балканите. Империите, които са се редували през ековете, не са могли да претопят в едно единствено горнило разнородните елементи на тези народи, които, макар да са живели понякога под една и съща политическа власт, са се развивали по посока на собстве ната си съдба. Особено още от началото на XIX в. националното пробуждане, което бележи живота на всеки балкански народ и последвалите го борби, издълбаха дълбока пропаст между интелектуалците от този край на света; балканските литератури прочее се видяха твърде отдалечени едни от други, бих казал дори, в известни случаи ожесточено противоположни едни на други. Това обяснява защо елитът на балканските страни не се познаваше, и с редки изключения, никоя балканска страна не прояви интерес да опознае литературата на своя съсед. Трябва да прибавим също, че вни манието на всяка страна беше привлечено от блясъка на големите световни литератури, които служеха за образец на литераторите.

Историческите личности, чиито имена сме обединили в наслова на този труд, са свързали почти отпреди сто години съдбините си в историята на сръб ския и българския народ, олицетворявайки по този начин единния процес на зараждането на тяхната съвременна история и култура. Всичко, произлязло на Балканите през шестедесетте и седемдесетте години на миналия век, е толкова значително за съвременната история и култура на балканските на роди, че трябва да се положат немалко научни усилия, за да изучим изцяло дадените исторически събития, да схванем техните вътрешни закономерности и се озовем в руслото на онези невидими, многократно кръстосващи се течения, които тогава органически са свързвали нашите народи и са определили тяхната по-сетнешна историческа съдба. В редицата опити, предприемани досега с цел да се изяснят събитията от онова време и да се характеризират отделните личности, които така или иначе определят тези събития, се чувствува известна тенденция към изолация и стремеж да се разглеждат фактите в тяхната значимост, откъснато от общоевропейските процеси, ограничавайки ги в тесните славянски рамки и намалявайки по този начин, бих казал, общото им значение. При това нерядко авторите са изпадали в патетичност и национализъм, били са некритични и сами са се поддавали на екстаз. Впрочем имало е изследователи, чужди на подобна афектация прекалени увлечения, които са успявали да потиснат собственото си вълнение, съпровождащо обезателно всяко изследване, особено такова, извършено твърде безпокойно и вълнуващо време. Естествено такива изследователи са постигали по-крупни и значителни резултати.