развитието

До скоро въпросът за началото на критическия реализъм в българската литература беше безспорен - за негов основоположник се смяташе Любен Каравелов. Неотдавна обаче Г. Цанев излезе със статия „Началото на критическия реализъм в българската литература“, в която смята, че е необходима „една внимателна проверка на фактите, която би ни довела до нови изводи“. В тази статия той прави преглед и анализ на Славейковото творчество, като изтъква неговия критико-реалистичен характер. Спира се също на неговите литературнокритически статии, на преводната му литература. Като изхожда от нашата обществена действителност, Г. Цанев сочи критическия реализъм за основно направление в българската литература, а негов пръв представител П. Р. Славейков. По същия повод напоследък написа статия и П. Зарев - „Литературната ни история и богатството на литературния процес“. Авторът насочва вниманието си повече върху анализа на естетическите възгледи и художествената практика на П. Р. Славейков. В резултат на това той идва до заключение, че творчеството на Славейков „по характер, по изобличителна система е творчество на предкритическия реализъм и е преход към него". 1 Като се старае да разкрие общата насока" на неговата поезия, той приема едно погрешно според нас становище, че основна черта в творчеството на Славейков е неговият „специфичен интерес към интимното, към света на пробудената личност", - неговата любовна поезия. От друга страна, той смята, че тъй като Славейков е реалист с твърде разностранно отношение към действителността, без съсредоточаване към специфичните конфликти и тенденции на времето - неговият реализъм се характеризира с „пълнота“ и „многоликост“ в изобразяване на живота, без една определена и последователно изразена тенденция. Това му пречи да израсне като критически реалист. Без да се съгласяваме с мисълта, че в творче ството на Славейков липсва една определена и последователно изразена тенденция, или че в нея липсва съсредоточаване към специфичните конфликти и тенденции на вре мето, все пак редица мисли и наблюдения на автора в тази част на статията са така интересни, че карат читателя да се замисли отново върху тези проблеми.

В една дописка на вестник „Независимост" от 1874 година братята Димитър и Константин Миладинови са характеризирани като дейци с общонационално значение. Техните имена са поставени редом с имената на Георги Раковски и Петко Славейков. Ще преминат цели столетия и хиляди години - се подчертава в дописката, -а тяхното име ще да се произнася с благоговение и в българските песни, и в българ ските приказници, и на седенките .. Защото „Миладиновци са предтечи, а тех ните последователи са допълнители на онова начало, на което ще бъдат написани първите страници на българската нова черковна и гражданска свобода..."1 Дали в случая имаме дописка, действително изпратена от неизвестен търновски патриот, или и тя е била съчинена в самата редакция на „Независимост", не може да се установи с положителност. Едно обаче може да се счита за безспорно, - че и Каравелов и Ботев, като редактори на вестника, са били най-малкото съгласни с развитите в дописката мисли и преди всичко с преценката за братя Миладинови. А това е достатъчно показателно. Впрочем тези предтечи" на великата борба за народно освобождение и сами ясно съзнавали голямата историческа задача, с която са се били нагърбили. Следователно те не са могли да не предвиждат и опасните рискове, пред които ги е изправяла тя като царски душмани". Ето защо, когато пред щиковете на многоброен полицейски конвой бива подкаран на съд за столицата на Отоманската империя, Димитър Миладинов нито за миг не се съмнява, че го водят на явна смърт 3 А по същото време по-малкият брат не случайно прави такава гореща патриотична изповед пред благородния си меценат Йосиф Щросмайер: че - распространяещем по възможности просвещението и приготовляещем народа за свобода" - той е готов да пожертвува ако е нужно и самаго себе, кръвта и живота си за своя народ". И те наистина без колебание ги пожертвуваха, за да заживеят навски в душите сърцата на признателните поколения.

Делото на Кирил и Методий е твърде разнообразно, може да се разглежда от различни страни и повдига множество въпроси. Един от найинтересните е въпросът за неговата връзка с развитието на българската литература. Някои ще кажат, че това се разбира от само себе си - Кирил и Методий са органически вплетени в историята на българската литература, без тяхното дело е немислимо нейното възникване; тук всичко е ясно, няма какво да се оспорва и няма какво да се добави. Всъщност въпросите са по-сложни, отколкото изглеждат на пръв по глед. Да вземем само два от тях. От една страна - не е ли имало прояви на славянска писменост в България преди времето на Кирил и Методий и в такъв случай може ли да се сметне тяхното дело за начало на българската литература? От друга страна - не се ли включва в историята на бъл гарската литература едно дело, което се развива до моравската мисия в сферата на византийската култура, а след това - сред западните славяни? Дали тук не се касае за някакъв етап на общославянска книжнина, който оказва силно влияние върху развитието на старата българска литература, но в нейната история не влиза? Че тия въпроси не са напълно разрешени и най-малкото - по тях не съществува съгласие, се вижда добре, когато пренесем вниманието си от книжовното дело на Кирил и Методий към езика им - той и досега в науката носи различни названия: старославянски, старочерковнославянски, старобългарски.

Дефинирането на понятието „световна литература" едва ли може да бъде постигнато без усилия и полемики, както навярно се струва на мнозина, които са свикнали с него. Наистина не елесно да се даде решителен отговор на въпроси, като например: кои са литературите, които са успели да наложат своите постижения като завоевания на цялото човешко общество; какво ръководи едно развитие, което преминава през цялата история на човечеството, кои са съставките, критериите и двигателите на процеса, който слива в едно постиженията на народностните и националните литератури и същевременно оплодява народностните и националните литератури; и т. н.

Както е известно, още през XVIII и XIX век сръбски и български писатели посвещават свои произведения на възраждането на двата народа. Андрия Качич-Миошич например не е делил южните славяни. Доситей Обрадович споменава в съчиненията си не само Сърбия, но и „бедная Болгария". Вук Караджич издава пръв народни български песни, Константин Огнянович работи за духовното пробуждане на бъл гарския народ, комуто посвещава своите произведения. Крупни книжовници като Христофор Жефарович, Йован Раич имат български произход. Те пишат произведенията си на руско-славянски език и допринасят еднакво за българското и за сръбското духовно и политическо развитие. През епохата на Възраждането настъпва небивало дотогава предаване на идеи и теми от една литература на друга. Когато трябва да отбележим обаче несъмненото въздействие на южнославянските литератури у нас, особено от началото на XIX век, ние трябва да имаме предвид и факта, че самите тези южнославянски литератури са търсили образци в италианската, руската, гръцката и австрийската литература, че те са се намирали в естествени, закономерни взаимоотношения с тези литератури. Найнапред далматинската, а доста време след това останалите славянски литератури търпят общото влияние на европейския Ренесанс, което се проявява къде по-рано, къде по-късно в отделни заимствувания и подражания на едни или други образци. Ето защо, когато проучваме сръбското и хърватското литературно и културно влияние у нас в началото на XIX век, ние не можем да не забележим, че всъщност това е един закономерен творчески процес, който обхваща двете страни, а също и останалите балкански народи, че тук се осъществяват исторически обусловени взаимовръзки, че от онова, което сме взели в даден период, ние сме създали качествено нови произведения, с които сме предвижили напред литературното развитие.

Сред всички изкуства литературата се отличава с това, че има едновременно и много неограничен, и много ограничен характер. Неограничен, защото мисловното и съдържание тежнее да се разпростре, да излезе от рамките, в които е създадено, или, обратното, дошло от вън - да бъде аси милирано, претворено в границите на една нова среда. Ограничен, защото нейното изразно средство, езикът, не се възприема непосредствено, а пред полага въвеждането на нов израз във връзка безспорно с изобразения обект, но все-пак различен от него и на друга допирна плоскост. „Оковите на идиома, е казал един критик (Ф. Балденспергер) пречат, тъй да се каже, на литературата да прекрачи прага на собствения си дом." Тези два противополжни аспекта, присъщи на литературното произведение, се проявяват особено ярко, когато литературният историк пристъпи към съпоставки. Сравнителното литературознание е всъщност повече метод, отколкото отрасъл. И навярно тъкмо затова ни дава възможност особено добре да доловим естеството на литературните явления. Всяка творба, колкото и всеобемна, колкото и лъчезарна да е, си остава плод на една епоха, една страна, една среда, както и на един автор. Със съдържанието си, отразяващо средата, страната, епохата, тя може да представлява документ, свидетелство, полезно както за съотечествениците, така и за чужденците. Може да бъде и опит на автора да се изгръгне от своята среда и традиция, да стане вестител, призоваващ към новаторско творчество. Литературита на Югоизточна Европа ни дават много примери в това отношение, особено ако се спрем на развитието им от края на XVIII в. до наши дни във връзка с дру гите европейски литератури и на първо място с тези на Запада. Така към историческия аспект в проучването на литературите се добавя и сравни телният - и тук се преплитат проблемите за успоредното развитие с тези за въздействието. Докладите, поместени по-нататък, написани от специа листи по всяка от тези литератури, разкриват предимно специфичните осо бености на произведенията, както и на условията, при които са възникнали, но позволяват също да се установи известна връзка между литературните явления в различните страни.

Неоспорима историческа истина е, че българската нация утвърждава своите завоевания в областта на културата. изкуството и литературата органическа близост и с дълбока братска любов към великия руски народ. Без да се отрича несъмненият самостоятелен влог на народа ни в съкровищ ницата на човешката мисъл и изкуство, не трябва да се подценява и огромният принос на руската култура за духовното ни развитие. Още преди повече от половин столетие един от най-големите ни писатели и мислители - Пенчо Славейков - прави следното знаменателно признание: „Русия ни освободи политически. Това и децата знаят. Но Русия ни освободи и умът; ней преди всичко дължим и оная малка култура, която ние за сега имаме и която е найхубавия залог за културата на духът в нашия по-нататъшен живот и развитие.

Събитията, които изменят живота, изменят и мисленото на хората, изменят техния духовен мир, изменят техните схващания за прекрасното и грозното, за възвишеното и низкото. Изменят и художественото мислене, което получава словесно-образно въплъщение в литературата. Литературата е сеизмограф за извършващите се промени в живота на народите. Тя улавя новите явления и ако те са семена в гънките на плодни бразди, им дава живот. При това създава подходяща форма, за да вмести новото съдържание. Великата октомврийска социалистическа революция е най-голямото от тези събития, които изменят живота. Естествено бе тя да стане преломен момент в развитието на изкуството и литературата, особено на тези народи, които бяха засегнати в по-голяма степен от нея. Такива бяха славянските народи, не само тия в Съветския съюз, но и тия извън него. За славянските народи в Съветския съюз - руси, украинци и белоруси - тук няма да говоря. Преломът, който настъпва в тяхното общо и литературно развитие с Великия Октомври, е общоизвестен, явен за всички. Ще насоча вниманието към литературите на славянските народи извън Съветския съюз.

Великият Октомври промени не само общественото съзнание, мисленето и душевността на милиони хора в света, но създаде за тях ясен и точен отговор на мъчителния въпрос за изход от капиталистическото робство. Победата на Октомври се превърна в мироглед, в многозначителна страница на историята, в цялостна система на идейност и чувства, на възприемане на жизнените яв ления.

„Историята има да се позамисли към кой лик безсмъртен тебе да при числи!" - така удивен възкликва Вазов в своята бележита „Епопея на забравените“, когато възсъздава образа на Раковски. Народният поет е сякаш стъписан от личността и многостранността на делото на този „мечтател безу мен, образ невъзможен“, кипящ от „любов исполинска“ и „вражда сатанинска", надзърнал дръзко в тъмното минало, за да разкрие трагичното настояще и обгърне с орловия си поглед бленуваното бъдеще. При всичката си романтична хиперболичност тази поетическа възслава сякаш най-вярно улучва необикновената мащабност на Раковски в идейни прозрения и революционен размах, в народностни пориви и усилия да служи всеотдайно на една велика идея с мисъл и дело, с перо и оръжие. Човек наистина се удивлява пред тази всеобхватна, революционно метежна, неповторимо самобитна, духовно богата личност. И размахът на революционера, и търсенията на историка, и прозре нията на учения, и виденията на поета - всичко е подхранено от един дъл И боко осъзнат и изстрадан народностен идеал, намерил своеобразен синтез изява в целокупната му дейност. Мащабите и значимостта на тази дейност сякаш излизат извън националните измерения и ни напомнят за големите завоевания на човешкия дух изобщо.

Добри Чинтулов е първият наш поет, който има развит усет за естеството на разните литературни видове и форми. Лириката и поемите на Пушкин и Лермонтов, произведенията на руските псевдокласици и предромантици (Жуковски, Батюшков, Баратински и др.) пробуждат у него последователя, а не подражателя. Запознаването с една внушителна литературна традиция довежда до проява и напредък на личните сили. Както при всяко самобитно дарование, така и тук школата подсказва преди всичко онова, което отговаря на собствената природа. Чинтулов не изживява тревогата на П. Р. Славейков, който трябва да се бори със слаба литературна подготовка, и слага началото на онова интимно сродяване с формите на поетическото изкуство, със стила и композицията на поетическите видове, без което е немислимо всяко творчество. Докато Найден Геров се бори още с принципа на организиране, у Чинтулов мотивите намират своя най-подходен израз във формите на химната, елегията и поемата.

Няма никакъв спор - старите литератури на българи, сърби и руси показват някои общи черти в съдържание, тенденции, развитие, стил, жанрове, писатели и пр. Тъкмо това дава основание в историята на общоевропейското литературно развитие те да се разглеждат като група литератури, да се дирят и сочат черти, представляващи нещо ново в това развитие. На тази тяхна безспорна общност до известна степен се дължи и последната публикация на добре познатия и у нас виден съветски учен медиевист Дмитрий Сергеевич Лихачов - „Старославянските литератури като система". По-точно казано, изнесените тук мисли доразвиват и детайлират негови съждения, изказани няколко години порано. Последната му публикация, всъщност разширен и преработен доклад, изнесен в Прага през 1968 г. на VI славистичен конгрес, засяга няколко много важни проблеми из историята на старите славянски литератури: 1. Явления на литературна трансплантация; 2. Старославянската литература-посредница и славянската рецензия (редакция) на византийската култура; 3. Жанрове и видове на старославянските литератури; 4. Старославянските литератури и фолклорът 5. Старославянските литератури и изобразителните изкуства; 6. Старославянските литератури и действителността.

Иван Вазов е име на такъв висок връх в релефа на българската литература, че отдето и да я погледнем, ще видим неговия огромен ръст, непотулен от вре мето. Неговото художествено дело демонстрира с ярка нагледност едно основнона пръв поглед парадоксално - положение: че истинската, голямата поезия е толкова по-трайна, толкова по-дълговечна, колкото е по-съвременна, т. е. колкото по-тясно е свързан нейният автор със своето време. Творчеството на Иван Вазов е отражение на една отдавна преминала епоха, а неговият глас и днес звучи ясно и мощно. То ни става все по-близко. Очевидно то носи в себе си някаква неизчерпаема естетическа енергия, която сякаш расте с течение на годините. Изворът на тая самозапалваща се енергия лежи в дълбоката връзка на поета с неговото време, с основните тежнения на епохата, в която живее.

Годините след Деветия партиен конгрес са години на бурен подем на нашата социалистическа култура, години на непрестанно издигане на културното равнище на трудещите се от града и селото. В своята многостранна дейност за изпълнение на решенията на конгреса партията отделяше изключително внимание на по-нататъшното развитие и обогатяване на духовния живот на обществото. Тя полагаше големи грижи за творческата изява на дейците на науката, образованието, литературата и изкуството, за създаването на нови научни и художествени ценности, за тяхното разпространение сред най-широките кръгове на младежта, на целия народ. B 1. НАРАСТВАНЕ РОЛЯТА НА НАУКАТА В ЦЯЛОСТНИЯ ЖИВОТ НА ОБЩЕСТВОТО Характерна особеност в дейността на Централния комитет и на цялата партия през отчетния период беше стремежът да се осигуряват условия за понататъшно развитие на науката, за по-широко внедряване на нейните резултати отделните области на живота. Партията си даваше ясна сметка за огромната социална роля, която играят обществените, природните и техническите науки, роля, която още повече нараства в етапа на изграждане на развито социалистическо общество. Нашето успешно движение напред във все по-голяма степен зависи и ще зависи от умението да се облягаме на науката при решаване както на големите, кардиналните въпроси на нашето развитие, така и на малките, на ежедневните въпроси, от умението да използуваме нейните постижения във всички сфери на обществото. Ето защо в периода след Деветия конгрес в съгласие с нуждите на социалноикономическото и културното развитие партията продължи да провежда линия на ускорено развитие на мрежата от научни организации и увеличаване на броя на научните кадри. Сега ние разполагаме със сравнително мощен за нашите условия и възможности научен потенциал, който включва 111 академични института и други научни звена, 26 висши учебни заведения, 49 центъра за научноизследователска, развойна и проектантска дейност, 41 ведомствени института и развойни бази. През годините 1965-1970 научните сътрудници в институтите се увеличиха с повече от 30 на сто, а научно-помощният персонал - 50 на сто. В сферата на научната дейност работят близо 55 хиляди души, от които около 13 хиляди научни работници.

Когато К. Величков написа мемоарите си „В темница“, вече са напечатани спомените на С. Врачански и П. Р. Славейков, на Г. Раковски и Л. Каравелов, на Ив. Вазов и 3. Стоянов. Техните произведения установяват трайна мемоарна традиция в новата българска литература, представят най-хубавите художествени образци в този жанр. Прави впечатление, че мемоарите се появяват винаги след значителни исторически събития, оказали решаващо влияние върху национална та съдба на българина и на самите автори, израз са на стремеж към опознаване и критическо преосмисляне на преживяното. „Чрез летописните свидетелства мислещият човек или творецът застават лице с лице с историята, общуват с нея непосредствено, без помощта на идеологическите абстракции. "1 И независимо че на пръв поглед в тези спомени се излага личната участ на мемоариста, неусетно те прерастват въз вълнуващ разказ за народните страдания и надежди, изобразяват миналото на един народ и борбите му за свобода. Личните преживявания се преплитат с преживяванията на колектива, сочат неразкъсваемата връзка на автор и народ. Така мемоарите се превръщат в правдив документ за епохата, отразил социалните, политическите и културните условия за обществена дейност. Разказват за зверствата на поробителя и за народните мъки, показват класовото разделение и борбите за национална независимост и социална свобода. От друга страна, мемоарите вярно предазат събуждането и развитието на националното съзнание на българина и народното недозолство, което взема все по-големи размери. Превръщат се в емоционална изповед на будни личности, стават надежден Източник на сведения за техния интимен живот и вълнения, на духовните им идейни търсения. Проследяват формирането на просветителя-интелигент, общественика, хайдутина, революционера, герои на епохата. И B Уловили полъха на живия живот с неговите пориви и драми, следвайки събитията на своя живот, мемоаристите се домогват до естествено и интригуващо фабулиране, постигат едно интимно-човешко вживяване в спохата. своя разказ те се ръководят от мисълта за важността на делото, на което са се посветили, съзнават отговорността пред историята и тези причини ги карат да напишат своите мемоари и чрез тях да съхранят за поколенията значими исторически събития. И всичко това носи печата на духа и темперамента на създа телите - изключителни личности, прозрели дълбоко в настоящето и в бъдещето на народа.

Никъде задължителната взаимна обусловеност между големите исторически събития, литературните форми и жанрове не е така очевидна, както при романа, който, взет в по-широк план, е бил и си остава художествена летопис за обществените събития и обществените нрави. Във всички големи и самобитни национални литератури се забелязва вътрешна връзка и взаимна обусловеност между съдбоносните събития в живота на народите и разви тието на романа. Когато изследователите трябва да обяснят появата, въз раждането и обновяването на романа, дори когато трябва да изследват ред стилистични тънкости, неговото вътрешно напрежение и структура, те естествено опират до новите идеи и новото самочувствие на човека след епичните времена, след духовния преврат на Ренесанса, след английската буржоазна революция, след Френската революция, след Великата октомврийска революция. Същата закономерна, макар и дълбоко своеобразна връзка откриваме между развитието на българския роман с Освобождението, с Първата световна война и Септемврийското въстание у нас, най-после между Девети септември и нашия съвременен роман. Интимната и дълбока връзка на романа с повратните исторически събития егенетическа и неизтребима. Другата страна на същата взаимообвързаност откриваме между развитостта на обществените отношения и романа: най-общо силата и развитието на националния роман е в сложна и опосредствена зависимост от развитието на обществените отношения в нея. Така например патриархалността по начало е чужда на духа на романа, в нея още не се е зародил самият проблем за буржоазната проза на живота и донкихотските условия за нейното преодоляване. Но самият сблъсък на патриархалността с настъпващата от всички пори по-късно буржоазна проза в живота е вече типично романова тема, която крие неподози ран драматизъм и колизии (с разкриването им руският класически роман зае ведущо място в световната литература още във втората половина на ХІХ в.). При това спецификата на романа като жанр налага да се имат винаги пред вид двете страни на тази взаимна обусловеност и връзка с големите исторически събития: от една страна, назряването на повратното събитие в живота на народа дава най-обилната и благодатна почва за развитието на жанра; от друга страна, романът във всичките му форми е от най-адекватните литературни средства за осмисляне на станалото, той е най-пригоден измежду литературните родове и видове за изразяване критическото съзнание на епохата, за анализ на обществените и повратното историческо събитие.

За разлика от другите литературни жанрове, в които наченки и значителни постижения на социалистическия реализъм можем да открием още през 20-те и 30-те години, рождената дата на българската социалистическа драматургия съвпада с победата над фашизма на Девети септември. Единствено пиесата на Н. Вапцаров „Деветата вълна" е написана преди тази дата и е в същност пръв опит да се пресъздаде надигащото се революционно движение у нас през 30-те години. Но тя става известна на публиката едва десетина години след народната победа и по този начин не можа да изиграе роля на пионер в изграждането на новата социалистическа драма. В българския театър преди Девети съществува демократично направление - през фашистката цензура успяват да се промъкнат на сцената пиесите на Максим Горки, „Платон Кречет“ на Корнейчук, „Квадратурата на кръга" на В. Катаев и др., а през 30-те години съществува и Работнически театър на синеблузите, оглавяван от Боян Дановски с определен прогресивно-агитационен репертоар. За своя здрава основа драматурзите след Девети септември имат произведенията на критическите реалисти - пиесите на Вазов, Яворов, Петко Тодоров, Страшимиров, Стефан Костов, Йордан Йовков, Рачо Стоянов. Но предпоставките за истински разцвет, за по-цялостно и пълноценно разгръщане на възможностите на нацията в областта на драмата настъпват веднага след революционния прелом на Девети. Едно драматургично произведение придобива свое истинско значение и стойност само когато се появи на сцената, когато оттам съдействува не само за отразяване на действителността, но и за нейното активно прогресивно изменение. Революцията на Девети септември има значение на истински превратен момент в развитието на националната драма, представлява внезапен и необичаен скок напред, драматичен устрем към бъдещето, какъвто преди това не е бил възможен. За пръв път се отприщва истински стихията на народните таланти в този изоставащ жанр в българската литература. Създават се небивали досега условия и подбуди за разцвет на драматургията. Самият народ, опиянен от своята победа, иска с очите си да види на сцената как сам твори историята, как превъзмогва стария свят и уверено чертае контурите на светлото настояще и бъдеще. Девети септември пренася на сцената бурния патос на революцията, новото свето усещане на героите на деня, оптимизма на победилите комунистически идеи.

Христо Ботев се появява в българската литература през 1867 г. със стихотворението „Майце си“, обнародвано във в. „Гайда“ на П. Р. Славейков. Последните му публикации са от месец май 1876 г. - статиите в първия брой на в. „Нова България". Следователно неговата литературна дейност продължава десет години. Веднага трябва да се отбележи, че тя не е еднакво интензивна през тези години. При все че сътрудничи в „Дунавска зора" на Д. Войников и във вестниците на Л. Каравелов, Ботев активизира своята творческа работа главно когато издава собствени вестници: „Дума на българските емигранти" през 1871 г., „Будилник" през 1873 г., „Знаме“ през 1874-1875 г., „Нова България" през 1876 г. Към това трябва да се прибавят преводите и календарите, които подготвя. Единствената книга с негови художествени творби излиза в 1875 г. - Песни и стихотворения" (заедно със Ст. Стамболов). Но той е искал да издаде книга със собствени произведения много по-рано, както се вижда от обявлението, поместено в „Дунавска зора" през април 1868 г.: „Имам чест да известя на съотечествениците си, какво тия дни ще се печати малкий ми труд „Първи поетически опити" - проза и стихотворения. Това съобщение се потвърждава и в писмото до Н. Геров от 24 ноември 1868 г. от Букурещ: „Всичко, що имам сега, е малкият ми труд „Първи поетически опити", за които бях публикувал в „Дун. зора", че ще ги напечатам, и които могат да съставят книжка от 15-20 печатни листа, превод - Органическо възпитание на человека" от д-р Шнеля; тях исках аз да продам някому, но тука няма кому." Трябва да се съжалява, че книжката не излязла и че ръкописът и не естигнал до нас. И e Както се вижда, присъствието на Христо Ботев в българската литература е кратко. Но броят на годините не е белег от съществено значение, защото смъртта на поета не туря край на това присъствие, а по-скоро се превръща в начало на един триумф, който продължава цял век и ще премине в следващите векове - докато съществува български език. Малцина са щастливците, на които съдбата еотсъдила такъв славен живот след смъртта. Тъкмо затова, когато говорим за мястото на Ботев в българската литература, темата не засяга само десетте години творческа дейност на великия поет, съвпаднала с един от най-напрегнатите периоди в нашата нова политическа и културна история, но и огромното влияние на делото му в по-нататъшното ни литературно развитие. Някога в предговора към своята „Антология на българската поезия“ (1925) Гео Милев писа: „П. Р. Славейков е син на своето време и херолд на средата, от която произхожда - дребното демократично еснафство.

Към неговата поезия се връщаме многократно, на различни възрасти, за да откриваме ту изповедния и унес, ту мисловните и гльбини; да ни опива романтичният порив на „Миг“, строгата класическа простота на „Един убит“ и „Сиротна песен“, многослойната символика на „Легенда за разблудната царкиня" и „Гора"... Наложена от няколко прозорливи литератори и преди всичко - от читателското признание, поезията му отдавна има любовта и на широката публика, и на специалистите. Това идеално, но рядко срещано единодушие има вероятно много причини, а може би главната от тях е особеното място, което Димчо Дебелянов заема в развитието на българската поезия. Че това място е особено, можем да се убедим дори от един страничен, но пък нагледен пример. Почти всички изследователи на творчеството му прие мат, че отначало той е повлиян от П. П. Славейков, Яворов и Д. Бояджиев (първите двама са до голяма степен поетически антиподи), за да окаже със зрялото си творчество известно влияние върху Смирненски и представителите на т. нар. „предметна поезия", които виждат в стихотворенията му от фронта своя предтеча. Разбира се, става дума за творчески асимилирани влияния, приети или оказани; и все пак простата съпоставка между тези толкова различни поети би трябвало да ни подскаже, че Димчо Дебелянов е на кръстопът в развитието на нашата поезия; че в краткия му творчески път се преплитат, противодействуват и синтезират полярни тенденции. Отблизо това е изглеждало като неоформеност, незавършеност, неорганич ност. Гео Милев: „Но Димчо Дебелянов не беше избистрен като символистически" поет, какъвто можеше и обещаваше да бъде...1; Васил Пундев: „Ранната смърт на Димчо Дебелянов не позволява да разглеждаме неговата поезия като завършено художествено дело. "2 В съвременната литературна наука подобни мнения са отдавна преодолени. И все пак за изследователя образът на поета изглежда странно разстроен, при това символистът, романтикът и реалистът съжителствуват в едно творчество, зрялата част от което есъздадена фактически за няколко години. Ето няколко Мнения:

Руско-турската освободителна война от 1877—1878 г. представя предел в цялото развитие на българския народ, включително и в литературното му развитие. С нея отминава една епоха, която се отразява в литературата със свой облик, свои идеи, свои стремежи, и настъпва друга епоха, която се отразява в литературата с друг облик, други идеи, други стремежи. И литературата се изменя не само по своето съдържание, но и по начина, по който отразява действи телността. Приключва епохата на романтизма и на прехода от романтизъм към реализъм и реализмът става господствуващо направление. Вярно е, че още преди Освобождението - в 60-те и 70-те години на XIX в. - реализмът е завоювал терен - с творчеството на Любен Каравелов и на Христо Ботев и отчасти на Петко Славейков. Необходимостта да се изобразят изостаналостта от общото развитие и феодалните още форми на живот в азиатската империя, както и изискванията на националноосвободителната борба, която налага да се отворят очите на народа за ужасното му положение, водят по доста широк път към него, при което руската литература хвърля снопове светлина върху тоя път. Но още е рано за него да стане господствуващо направление, повечето от писателите не могат да скъсат с романтизма, националният възход се нуждае от романтичната идеализация на всичко народно-българско, нацията укрепва с историческата романтика, националноосвободителната борба трябва да разпалва пламъка на бунта с революционния романтизъм. Реализмът намира благоприятни условия за развитието си като господствуващо направление тепърва в новоосвободена България. Кои са главните пътища, по които се отправя българската литература от епохата, българската реалистична литература? На първо място трябва да мислим, разбира се, за едно радостно оглеждане към свободния живот. Под слънцето на свободата се разтапят облаците на робството, на страданието, на скръбта. По ред причини романтиците живеят в сянката на тези облаци и естествено поетът романтик трябваше да напише стиха, прозвучал като максима на романтизма: „Колкото една песен е по-тъжна, толкова е по-хубава." Най-хубавата поетическа книга на „първите часове на свобо дата“ е несъмнено стихосбирката „Избавление“ от Иван Вазов. Колко радост, щастие, ведра любов има в нея! Елегията от литературата на Възраждането - нека си припомним предишната Вазова сбирка „Тъгите на България" - е отстьпила място на одата.

Последните две десетилетия от живота си Жинзифов прекарва в Русия. Тук той, макар и далеч от робското ежедневие на народа си, създава творчество, свързано с духовната и политическата атмосфера в България, с общите тенденции в развитието на българската литература и култура. Жинзифов се изявява като поет, журналист, публицист, белетрист, преводач, литературен критик, фолклорист. И преди всичко като патриот, подчинил всяка своя проява на националния си дълг, на веруюто си на гражданин и демократ. Няколко момента от живота на Жинзифов се оказват решаващи във формирането на неговите обществени и творчески позиции. През 1856 г. той е назначен за помощник-учител в българското училище в Прилеп, чийто главен учител по това време е Димитър Миладинов. В негово лице Миладинов открива отдавна търсения съидейник. Жинзифов е респектиран от културата, изключителното родолюбие, педагогическия такт на своя сънародник. Той е увлечен от стре межа му българският език да се преподава в училищата, да зазвучи от църковния амвон; от неговата принципност и твърдост в борбата против асимилаторските домогвания на фанариотите. Дружбата с Миладинов прави от Жинзифов ревностен поклонник и популяризатор на народното творчество. Той наблюдава с увлечение народните обичаи, записва песни, приказки, предания. Тези богати впечатления от народния бит и изкуство не остават без отглас в развитието му като писател и публицист. На Миладинов Жинзифов дължи и друго - насочването към Русия, към нейната богата литература и култура. Тук той попада в кръга на Каравелов, Дринов, Нешо Бончев, създава с тях Московската българска дружина, която си поставя за цел да подготвя пристигащите от България младежи за приемане в руски учебни заведения, да ги снабдява с книги и ги подкрепя материално. По инициатива на Дружината през 1860 г. започва да излиза и единственото българско периодично издание в Русия „Братски труд“, в списването на което Жинзи фов има решаваща роля. В Москва жадният за знания български младеж се свързва с видни руски учени иобщественици - Ив. С. Аксаков, проф. М. П. Погодин, П. И. Бартенев, Нил Попов и др. Те му съдействуват да види редица събития и факти през техния поглед, да ги прецени с техния критерий, т. е. да възприеме някои техни славяноФилски концепции, които слагат отпечатък върху някои моменти в неговото литературно и обществено дело.

С термина „Българско Възраждане“ е прието да означаваме епохата, в коя то протича развитието на народа ни от втората половина на XVIIIв. и по-точно от 1762г., когато Паисий Хилендарски се изявява в него със своята „История славянобългарска“, до Руско-турската война от 1877-1878г., когато в резултат на тая война приключва почти 500-годишното османско владичество в една голяма част от земята ни. Може ли да се смята терминът сполучлив? Днес се чувствува едно разколебаване в неговата целесъобразност. Мисля обаче, че онези, които са го въвели, са имали основание да направят това, изхождайки от нарастващи нови явления в развитието на българския народ, наблюдавайки едно, пробуждане" на народа ни от вековния „робски сън", имайки пред вид повишаването на неговото народностно съзнание. В същност те са забелязали изявите на един процес - формирането на българската нация, който най-вече определя характера на епохата. Формиращата се нация извиква на живот нови задачи и цели: отпор срещу опитите за денационализация на българския народ, създаване на български литературен, т. е. национален език, развитие на българска национална култура, организиране на българска националноосвободителна борба. От марксистка гледна точка също е оправдано да говорим за „Българско Възраждане" през тоя период. Тук трябва да се вземе под внимание развитието на нови, капиталистически отношения в недрата на феодалния строй. Започва нарастваща „криза" за османския феодализъм, която след време ще доведе до замяната му с по-прогресивния капитализъм и до рухването на средновековната Османска империя. Вярно е, че в ново време ние заговорихме за известно ренесансово и за значително бароково развитие в предшествуващите развойни епохи, но не бихме могли да поставим началото на големия процес на Възраждането, който води до съвременните форми на живот, в едно по-ранно време. Както е известно, за по-ранната „пробуда" на българския народ ние въведохме термина „Българско Предвъзраждане", който е достатъчен за нея. Въпреки специфичните си черти Българското Възраждане представя по същество процес, който е сходен с Възраждането на другите европейски страни. То не само протича при действието на закономерностите, при които протича и Възраждането на другите европейски страни, но е част от общия процес на разлагане на стария обществен ред, прояден от дълбоки противоречия, и на възход на силите, изграждащи нов тип общество. Има и своите титани, които ни спомнят за титаните на Възраждането, за които говори Енгелс. Такива са: Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Петър Берон, Васил Априлов, 29 Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Г. С. Раковски, Петко Р. Славейков, Братя Миладинови, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски.

Годините, последвали след Първата световна война, са преломен период историята на българската литература и изобразително изкуство. Кризата на модернизма, новият етап в развитието на критическия реализъм и създаването на социалистическия реализъм съставят основното съдържание на художествения процес в България в навечерието на Септемврийското въстание от 1923 г. При обща за литературата и изкуството насоченост на развитието тези процеси получават своеобразен израз във всеки един от тях. Комплексното изучаване на литературата и изкуството от предсептемврийския период позволява да се изяснят общите закономерности в художествения процес - закономерността на борбата и смяната на различни форми на художественото съзнание. Такъв род съпоставяния „помагат да се отдели значителното от незначителното, характерното от нехарактерното, закономерното от слу чайното... разкриват общите източници, общата идейна и мирогледна основа... Изучаването на различията между тях позволява да се разкрият такива закономерности и такива факти, които биха останали скрити, ако ние бихме изучили 1 всяко изкуство (в т. ч. и литературата) За изясняване на изолирано едно от друго. връзката на процесите в развитието на изкуството и литературата в предсептемврийския период твърде показателни са оценките на писателите за произведенията на живописта. Статиите на Гео Милев и Людмил Стоянов за съвременната живопис позволяват да се представят по-дълбоко техните размисли за изкуството, за неговата същност и предназначение, допълват картината на единния художествен процес от онова време. Националната катастрофа, с която завършва за България участието й в Първата световна война, победата на Великата октомврийска революция в Русия, революционните събития от 1918-1919 г. нанасят удар по националистическите идеали и илюзии, в плен на които се намира значителна част от художестве ната интелигенция.

В литературното творчество е известен похватът на вграждането (рамкирането) или на разказа в разказ, при който повествованието се гради подобно на матрьошките - едно в друго. А в случая самият живот за осем години остана причина изложението на моята идея да наподобява трилистен пирог. Отначало тя, гола и беззащитна, бе изразена в писмо до потенциален меценат. След пет години рискувах и я изпратих в едно естественонаучно списание и като получих оттам въпроси и забележки, започнах да им отговарям, в резултат на което около ядрото се натрупа дебел слой от разяснения. Но, както е казвал Гаврила Державин, „един иска диня, а друг - кисели краставички", т. е. утешавайки един учени, раздразних други и, отчаян, се върнах в лоното на майката-литература като неин блуден син и втората част писах за литературно-художествено списание. Сега ядрото се възправи в две обвивки и с две лица подобно на двуликия Янус: едното лице е обърнато към естествознанието, другото - към литературата и хуманитарните науки. Това, което се получи в крайна сметка, представлява не просто „статия“, „повдигаща въпроса", а до известна степен история за раждането и съдбата на идеята, написана под формата на изповед на нейния родител (чийто „аз" е също до известна степен образ на „мислител" и не съвпада напълно с емпирическия автор на следващия по-долу текст).

Със своите три обособени и същевременно взаимодействуващи и взаимопроникващи области - литературна история, литературна теория, литературна критика - литературоведческата мисъл участвува най-активно и непосредствено в литературния процес, в естетическото и общокултурното възмогване на човека, на обществото. С всяка нова епоха са се умножавали усилията да бъдат утвърдени принципи и критерии, от чиито позиции да се изучават социалните, психологическите, познавателните, емоционалните страни и аспекти на литературните явления, да се разкриват своеобразните черти на творческата личност, да се осветляват обективните и субективните предпоставки на художествената дейност. Тези принципи и критерии са се формирали върху определени концепции за обществено-историческото и културното развитие на човешкото общество. Затова в литературоведческото мислене на всяка епоха са отразени не само социалните, общоидеологическите, идейно-естетическите възрения на едно общество, но и характерът на една национална култура с нейните завоевания, с противоречивите и изяви и тенденции. Съдействувайки за разбиране и възприемане на художественото творчество, за неговото по-нататъшно развитие с оглед исторически обусловените духовни потребности на човека, литературовед ческата дейност свидетелствува и за състоянието на духовете, за интелектуалните и нравствените процеси на времето. Оттук и все по-растящата необходи мост наред с художествената литература да се изучава и литературоведческата дейност, която е участвувала и все по-активно се включва в общите културноисторически процеси на всяка епоха, съдействувала и за идейно-духовното съз ряване на един народ. Тази необходимост се налага с особена настойчивост за българското литературознание, което поради специфичните условия, в които се е развивал националният ни духовен живот, поради ускорените негови темпове също се е изявявало в своеобразни форми, бързо е меняло своите насоки и характер съобразно с тенденциите на обществено-историческите процеси в страната. Но изследванията в тая област са все още малобройни, много видни негови представители, а и цели периоди все още не са проучени монографично, а липсват и обзорни прегледи, които да дават възможност да се видят основните моменти и тенденции в развитието на литературоведческото мислене през опре делен исторически период. С оглед именно на тази потребност по-нататъшното изложение ще има за цел да хвърли, един панорамен поглед върху неговите насоки през един важен период на историческото ни развитие - от Освобождението до Първата световна война.

Освобождението на България от османско владичество представя предел в обществено-историческото развитие на българския народ. След Освобождението българският народ тръгва по нов път. Нека припомня определението на Васил Коларов, че освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. изиграва ролята на буржоазнодемократична революция. Биват ликвидирани феодалните форми на живот и на тяхно място се установяват по-високите форми на живот, които вече отдълго господствуват на Европейския континент - буржоазно-капиталистическите. Създал своя държава, българският народ има много по-големи възможности през тая епоха в сравнение с епохата на османското владичество да ускори развитието си, за да догони равнището на напредналите страни както в областта на обществено-историческото, така и в областта на културното изграждане. И това той върши с пълен ход. C Върши го и в областта на литературата. Тя се разгръща в съответствие общия възход на културата в страната, с развитието на образователното дело, с организирането на културни институти, с обогатяването на другите изкуства и на науката. И изоставя възрожденската тематика на предшествуващия период, вълнува се от проблемите, които издига новият живот, търси да задоволи нарасналите нужди на освободеното отечество и усъвършенствува своята поетика. В своето движение тя следва общото развитие в страната и съгласно това развитие се очертава нейният процес и могат да бъдат определени неговите нови периоди. В продължение на шест десетилетия и половина тя се развива в условията на установената след Освобождението капиталистическа формация. Не може да се каже, че с големите си писатели и добрите си произведения тя я обслужва. Но не съмнено животът и борбите, характерни за тая формация, поставят върху нея своя ярък печат. Поради антинародния, експлоататорския характер на капиталистическата формация тя, общо взето, отстоява позициите на правдата и хуманизма, а от едно сравнително ранно време проправя пътя и на социализма.

Този пътепис на Алеко Константинов се радва на не така често срещаната за едно литературно произведение съдба - да бъде приет както от съвременниците, така и от следващите поколения възторжено; да бъде оценяван почти безкритично, без да се подлагат на съмнение отделни негови страни. Това отношение изпъква особено ярко на фона на споровете около следващата Алекова творба - Бай Ганьо", спорове, които поставиха под съмнение както творческите възможности на автора, така и художествената значимост на образа, а оттам и на произведението като цяло. Да не говорим за шумните възражения около същ ността на героя, около неговата социална, национална и психологическа характеристика, около художественото му единство и т. н. За „До Чикаго и назад" критиците, общо взето, са били единодушни - пътеписът отговаря на творческия маниер на писателя - писането из един дух под непосредствено впечатление" (П. Славейков), той е един от „упойно увлекателните бисери на Алековото перо" (А. Страшимиров), едно уверено написано и художествено конципирано творение" (Кръстев), „шедьовърът на Алеко" (Мих. Арнаудов), „образец на репортажна и туристическа белетристика“ (Г. Константинов), „, книга, написана не, а разказана сякаш на един дъх" (М. Николов) и т.н. Съвременните литературни историци категорично отбелязват, че в него ... ..e целият Алеко - тънкият наблюдател, остроумният хуморист, белетристът... поетът с възторг от природните картини, гражданинът със своите размишления и критични бележки" (Г. Цанев), че ..този ... Алеков пътепис е измежду класическите произведения в българската литература", че и досега в българската литература са малко произведенията, които съперничат на „До Чикаго и назад" (П. Зарев). В последно време във връзка със засиления интерес към проблемите на пъте писния жанр критиката се насочи и към по-специфични проблеми около „До Чи каго и назад" - поставя творбата в контекста на националната ни съдба, история и психология, разглежда я като израз на променено национално съзнание и стремеж към откриване на самите нас чрез другите, направи опит да намери връзката й както с възрожденската традиция, така и с пътеписите от новия век, да проникне по-детайлно в нейната поетика.

Още в уводните думи" на своята книга Г. Димов обосновава както кардиналните проблеми, които ще получат своето разре шение в труда, така и основните компоненти на изследователския си метод. Литературният процес трябва да се разглежда и интерпретира синхронно. Художествената лите ратура трябва да бъде включена в системата на културата за даден период и нейната трактовка трябва да се осъществи с оглед тео ретико-критическите изяви на времето". Ав торът е дълбоко убеден (и това е безспорно така), че в теоретико-критическите принципи и критерии са въплътени концепциите за , обществено-историческото и духовно-нрав ственото развитие на човешкото общество". Освен това теоретико-критическото мислене обединява като във фокус не само социалноидеологическите възрения на дадено обще ство, но и отразява и най-съществените коор динати на националната култура. Оттук и задачите на литературната критика (есте тиката в действие") - тя трябва да изпълнява „познавателна, оценъчна, идеологическа роля, за да узакони предназначението си в комплексното литературно и общокултурно развитие. От особено значение е и следното: историята на литературата и историята на литературната критика трябва да получат равностойно място в тяхното синхронно интерпре тиране. Защото историята ене само съхра нената национална памет, но и своеобразен мост към изясняване на съвременните литературни явления, от една страна; от друга - импулс за прогнозиране на тези явления в близкото и далечното бъдеще. Оттук и необходимостта от синхронно разглеждане на Литературната критика, литературна теория и литературна история. Генералното обобщение към увода, стриктно спазвано в изложе нието на книгата, гласи: „От такива съображения и задачи се еръководил и авторът на настоящия труд в усилията си да даде едно системно изложение на формирането и развитието на българската марксическа критика, на нейното отношение към многообразните проблеми на националната ни литература, " Авторът проследява формирането на кри тическото мислене в книжнината ни от възрожденската епоха. Защо? - целта му е да потърси и открие филиацията на художестве ните идеи и концепции от възрожденския Литературен процес до появата на социали стическата литература и марксическата литературна критика. Защото задачата на автора е не само да констатира безспорните естетически завоевания (в тяхното разнообразие и своеобразие) на марксическата критика и социалистическата литература като константна, застинала величина на времето от 90-те години до първите три десетилетия на ХХ в., а да потърси генезиса на отделните явления в общия поток на литературния процес. Посочена е едната от съществените причини за ускорения бурен ход на националната ни художествена литература ина националното ни литературнокритическо мислене през Възраж дането - голямата роля на руската демокра тическа литература и материалистическата естетика в лицето на Херцен, Белински, Чернишевски, Добролюбов. При това авторът предупреждава - този опит едело не само на контактни връзки и взаимоотношения, но се дължи и на причини от типологически характер. Да се потърсят общите положения в художествената литература и литературната критика, обусловени от аналогични национални обстоятелства, от общите тенденции на развитието, еедна от най-важните задачи на съвременното сравнително литературознание. Отбелязвайки безспорния факт за ранната поява, бурен развой и разцвет на българската марксическа литературна крити ка, авторът поставя един перспективен проблем, който чака своите изследвачи: да се изследва в сравнително-исторически план цялостният литературен живот на епохата не само в национален, но и в системата на по-широки мащаби (зонални, регионални литературни взаимоотношения).

Средновековният мироглед, който в Средна и Западна Европа отстъпва под напора на Ренесанса, Хуманизма и Просвещението, продължава да гос подствува - по обективни и общоизвестни причини - със закъснение над европейския Югоизток. Тази постановка не визира изолирани културни явления на Балканите, като далматинския Ренесанс или светската (вкл. и книжовна) дейност на българите-католици през XVII в., понеже не тия явления очертават типологията на балканското духовно развитие от средновековието към Новото време. Възземането на светската мисъл навсякъде из Европа съдържа една съ ществена черта: интереса към човека и към неговия вътрешен свят. Прочее, малко преди да обърнат поглед към обществената среда и обществените отноше ния, доста преди да си поставят задачата да ги променят, мислителите и творците - предвестници на Новото време - проявяват своето самоосъзнаване като личности. Това явление сякаш навсякъде (и конкретно - из поробените Балкани) предхожда процеса на формиране на съзнанието за национална принадлежност, а оттам - и националните революции. Особени затруднения неговото развитие среща върху балканска земя; потиснати под господството на една иноезична и иноверска империя, тукашните народи мъчително налучкват пътищата на вече възтържествувалата над останала Европа светска мисъл, принудени нерядко да преоткриват веднъж откритото, постигнатото. Част от този многостранен културен процес е и възникването на автобиографичния жанр в българската възрожденска книжнина. Ако потърсим наченките на автобиографията в нашата стара литература, бездруго ще опрем до средновековните приписки, където преводачи,съставители или преписвачи са държели да отбележат поне името си - съпроводено или не от най-бедни животописни сведения за личността им. Още тогава - в това най-ранно авторство - проличава вековечният човешки стремеж да оставиш спомен за себе си, да надживееш своята тленност, предавайки другиму известието, че си живял „Аз грешният Белослав, грешен и дързък на зло, а на добро ленив, чието отечество е гробът, а богатство - греховете, блудта - слава, написах за брата 41 си Йосиф страница от псалтира. Слава навеки, амин. " „Аз, грешният Георги, в стълп върху блюдо писах в Светите врачове на 30-ия ден от декември. Поменувайте ме, братя мои, защото ми мръзнат ръце те; тук пишех, тук ядях, тук лежах без огън.