преломен

В своето многовековно обществено-историческо развитие българският народ създава дела, които остават дълбоки бразди в съзнанието и душите на хората, приковават погледите на съвременни и по-сетнешни поколения, продължават да вълнуват и вдъхновяват в борбата за социален и културен напредък, за правда и щастие в света. Такова епохално дело по своята идейно-революционна устременост и нравствено-социална същност представлява и народното антифашистко въстание през септември 1923 г. То се явява закономерен резултат от обществено-политическото развитие на нашата страна след Първата империалистическа война, обусловено е от усилията да бъдат разрешени назряващите социални противоречия и бележи преломен момент в цялостния живот на народа ни.

Събитията, които изменят живота, изменят и мисленото на хората, изменят техния духовен мир, изменят техните схващания за прекрасното и грозното, за възвишеното и низкото. Изменят и художественото мислене, което получава словесно-образно въплъщение в литературата. Литературата е сеизмограф за извършващите се промени в живота на народите. Тя улавя новите явления и ако те са семена в гънките на плодни бразди, им дава живот. При това създава подходяща форма, за да вмести новото съдържание. Великата октомврийска социалистическа революция е най-голямото от тези събития, които изменят живота. Естествено бе тя да стане преломен момент в развитието на изкуството и литературата, особено на тези народи, които бяха засегнати в по-голяма степен от нея. Такива бяха славянските народи, не само тия в Съветския съюз, но и тия извън него. За славянските народи в Съветския съюз - руси, украинци и белоруси - тук няма да говоря. Преломът, който настъпва в тяхното общо и литературно развитие с Великия Октомври, е общоизвестен, явен за всички. Ще насоча вниманието към литературите на славянските народи извън Съветския съюз.

Големите исторически моменти в живота на нацията извикват на живот и великите личности. След въстанието през 1821 г. в Гърция идва Дионисиос Соломос, за да внесе свеж въздух в поезията, и Макриянис, който прави изкуство от прозата на живота си. Костас Паламас събра в многостранното си творчество драмата на елинизма, която се разиграва повече от двадесет века, стана неин изразител, като едновременно е син на своята епоха, боледува с болките и страданията й. Костас Варналис внесе с поезията си устрема на новата класа, която даваше своята заявка, а стиховете му от „Светлина, която изгаря“ станаха причестяващ пламък на революционната борба. Събитията, които ще подпечатат цялата най-нова история на Гърция и ще станат пробен камък за изкуството и поезията, са борбата против фашистките окупатори и гражданската война. В основната си част творчеството на мнозина гръцки писатели стана израз на копненията и настроенията на народа, изразява духовните безпокойства и търсения на нацията, дава верен израз на Съпротивата. Но ако това творчество се характеризира само като отзвук на една борба, се рискува да се стеснят границите на неговите възможности, защото то представлява съществен етап в развитието на прогресивната литература в Гърция, обогатява я с нов художествен опит, нови мотиви и идеи. А едновременно се пре връща и в момент за проверка на идейните и естетическите критерии, за готовността на писателя да служи на народните интереси. Встъпвайки във Втората световна война, Гърция все още носеше следите от диктатурата на Метаксас, омърсила много национални идеали. Войната завари една литература изморена, потънала в себе си. Паламас, стар вече, е замълчал. Сиселйанос живее в своите сънища с идеята за блясъка на древна Елада, който той автоматически иска да прехвърли върху съвременността, без да се съ образява с изискванията на новата действителност. Варналис е забранен от дик татурата и гласът му се чува само от подземията. Мнозина от по-старите поети не искат да напуснат кулите си от слонова кост, да слязат до ежедневието на на рода. Някои от тях „разочаровани от политиката, обществото и идеалите, скъсват връзките с живота. Цялата тогавашна поезия сякаш повтаря по различен начин болните видения на Костас Кариотакис, стиховете на когото носят ореола на ранната му смърт, без да има тяхната сила и първичност. Тази поезия е в плен на старите уроци на западното упадъчно изкуство, подражава му по форма и съдържание.