50-годишнината на Великия Октомври

1967 година е особена година в живота на съветското общество, на съветската литература. За нас петдесетгодишнината на Октомврийската социалистическа революция е и тържествен празник, и делови преглед на нашата работа, и определяне на нейните по-нататъшни перспективи. Пред изследовате лите на литературата са открити широки възможности за решаване на всички проблеми на художественото творчество в историческата проекция на полувековното развитие на новото изкуство, от изпитаните позиции на марксисткоЛенинската научна мисъл. Това напълно се отнася до списание „Вопросы литературы", което от месец април навлиза в единадесетата годишнина на своето съществувание. Всеки брой на нашето списание през 1967 г. ще се открива голям раздел „Пред 50-годишнината на Октомври“. Но и всички други мате риали по един или друг начин са свързани с петдесетгодишния опит на общественото и културно строителство, на борбата за социалистически реализъм.

„Изкуство и критика“ е едно от малкото прогресивни издания, които продължават да излизат и през най-трудните години на фашисткия терор у нас - по време на Втората световна война, когато България беше превърната в плацдарм на хитлеристите, когато борческите антифашистки сили отстояваха честта и свободата на българския народ с оръжие в ръка. Редактор на списанието е Георги Цанев, критик, който започва през 20-те години блестящо своята литературна дейност в изданията на партията и комсомола с утвърждаване истрастна защита на поезията на Смирненски и на младата съветска литература. По-късно той попада в мрежите на „Златорог" и цяло десетилетие зла торогщината задушава неговия глас, убива неговия талант. Самият критик чувствува, че тая атмосфера го погубва като личност и творец и към средата на 30-те години се стреми да скъса със сп. „Златорог". Първата крачка е направена с издаването на „ЛИК“. Но Цанев мечтае за списание, което да стои на антифашистки позиции, списание, което на основа на високохудожествени постижения (един въпрос, с който „Златорог" винаги е спекулирал) да обе дини прогресивните и демократични писатели. „От края на 1935 г. - пише Цанев - бях замислил да организирам издаването на литературно списание, сътрудници на което щяха да бъдат писатели-антифашисти. След дълги усилия имногократни постъпки за разрешение, тая идея можа да се осъществи: в началото на 1938 г. започна да излиза „Изкуство и критика“ под моя редакция и при близкото участие на Христо Радевски, Георги Караславов, Илия Бешков, Любомир Пипков, Орлин Василев, Георги Райчев, Бленика, младите Павел Вежинов, Валерий Петров, Богомил Райнов и други прогресивни пи сатели. "1

Неоспорима историческа истина е, че българската нация утвърждава своите завоевания в областта на културата. изкуството и литературата органическа близост и с дълбока братска любов към великия руски народ. Без да се отрича несъмненият самостоятелен влог на народа ни в съкровищ ницата на човешката мисъл и изкуство, не трябва да се подценява и огромният принос на руската култура за духовното ни развитие. Още преди повече от половин столетие един от най-големите ни писатели и мислители - Пенчо Славейков - прави следното знаменателно признание: „Русия ни освободи политически. Това и децата знаят. Но Русия ни освободи и умът; ней преди всичко дължим и оная малка култура, която ние за сега имаме и която е найхубавия залог за културата на духът в нашия по-нататъшен живот и развитие.

Събитията, които изменят живота, изменят и мисленото на хората, изменят техния духовен мир, изменят техните схващания за прекрасното и грозното, за възвишеното и низкото. Изменят и художественото мислене, което получава словесно-образно въплъщение в литературата. Литературата е сеизмограф за извършващите се промени в живота на народите. Тя улавя новите явления и ако те са семена в гънките на плодни бразди, им дава живот. При това създава подходяща форма, за да вмести новото съдържание. Великата октомврийска социалистическа революция е най-голямото от тези събития, които изменят живота. Естествено бе тя да стане преломен момент в развитието на изкуството и литературата, особено на тези народи, които бяха засегнати в по-голяма степен от нея. Такива бяха славянските народи, не само тия в Съветския съюз, но и тия извън него. За славянските народи в Съветския съюз - руси, украинци и белоруси - тук няма да говоря. Преломът, който настъпва в тяхното общо и литературно развитие с Великия Октомври, е общоизвестен, явен за всички. Ще насоча вниманието към литературите на славянските народи извън Съветския съюз.

Великият Октомври промени не само общественото съзнание, мисленето и душевността на милиони хора в света, но създаде за тях ясен и точен отговор на мъчителния въпрос за изход от капиталистическото робство. Победата на Октомври се превърна в мироглед, в многозначителна страница на историята, в цялостна система на идейност и чувства, на възприемане на жизнените яв ления.

Мисля, че това е една от най-сложните теми за всеки гражданин, който има активно отношение към обществените въпроси. Това е толкова по-сложно за убедения в гражданската мисия на литературата писател. Защото взривът на Октомврийската социалистическа революция не само помете цялата мрачна царско-помешчическа сграда на най-черна несправедливост и полицейщина в Русия, но предизвика широка детонация по цялото земно кълбо. Тя измени хода на историята върху нашата планета. И това сътресение се почувствува особено силно в страни като нашата, дето винаги е имало социални вълнения и дето народът взима активно участие в политическия живот на страната. Социалистическото движение в България още много отпреди Октомврийската революция беше се наложило вече като политически фактор и това даде отражение върху цялата ни национална култура.

Големите революции са носили на знамето си: Свобода и Равенство! С в ободата е изразявана и като духовно начало. В непрогледния мрак на робство и потисничество свободата е действувала като основен двигател. Равенството, макар и по-достижимо, е шествувало по стъпките на свободата. За братството няма да говорим, защото то, потиснато между двете понятия, е следствие - я достижимо, я не! ... Ще има да го установяват вековете!

В родословното ни дърво се открояват скромни фигури на майстори ковачи, свирци и марангози. Между тях е моя баща - Цаньо Нейков - ува жаван и заслужил на времето резбар (марангозин). Той почина в 1956 г. като заслужил художник на републиката. В техния живот много неща са се променяли: често са били и сити и гладни, били са уважавани и унижавани, обичани и мразени, имот са губили и спечелвали, ала винаги неизменна ебила само любовта им към дяда Ивана. По онова време в Тревненския край не е имало постоянно турци, защото селата са пазели планинските проходи и хората са се чувствували някак като в своя „губерния": по-независими и по-свободни. И затова безпрепятствено помежду си са изповядвали святата си любов и упование към Русия и към всичко руско.

Бях съвсем малък, когато чух да се споменава за Октомврийската революция и името на Ленин. Това беше в края на Първата световна война. Дочу ваше се, че на фронта не ни вървяло, а в наше село броят на вдовиците се увеличаваше. Минеше-не минеше седмица и се разнасяше виявица от някоя къща. Баба, грохнала, унила, почваше да се кръсти - трима синове войници имаше - а дядо я поглеждаше изотгоре и, какъвто си беше суховат и остроумен, процеждаше през зъби: - И да му се молиш на твоя господ - все това. Война, човешка касапница.... Който я е замислил, мамицата му. Гладът шеташе по сиромашките домове, гладните гърла трудно се запушваха, а кметът и секретар-бирникът обикаляха махалите и реквизираха де що намерят впрегатно добиче.

Не можем да си представим, нито да разберем съвременния свят, както и всяко по-голямо събитие в живота на народите от половин век насам без идеите, последиците и влиянието на Великата октомврийска социалистическа революция. Още по-малко можем да си представим бъдещето на човечеството без началото на онова развитие, което тя положи и което доказа своята безспорна жизненост в най-тежки изпитания. Голямата историческа промяна, превърнала се във всекидневен бит на стотици милиони хора и в жизнена цел за други стотици милиони, опроверга с еднаква сила и мрачните прогнози, прибързаното злорадство на апологетите на капитализма и вдъхна голямата надежда в сърцата на всички потиснати и експлоатирани в света.

Не ми беше определено да избирам сам политическата насоченост на жи вота си. В края на Първата световна война, баща ми, разбунтуван войник, се е завърнал от фронта със самочувствието на болшевик. Създал партийна група в своето село, участвувал в Септемврийското въстание в Харманлийския край, а през 1925, вече преселник в града, станал член на тамошната военна партийна организация. Когато съм бил на два месеца, баща ми ебил арестуван (Априлските съби тия), хвърлен в казармения кладенец, бит със шомпли до оголване на дясната му бедрена кост (тя и досега епокрита само с тънка гранава кожица) и осъден (с конфискация на цялото му бедно имущество). Подобни неща ставаха с него и по-късно, когато аз бях по-голям. Тогава вече ги изживявах лично. Имаше у дома тежки дни, тежки години и вечери, в които съм чувал как мама укорява тати: „Ти щом си искал са оправяш света, защо си се же нил, защо раждахме деца!" „Трай Дяле - отговаряше в тъмното тати - ще го оправим тоя свят и ще те заведа в Москва да я видиш!"

Октомврийската революция не е само живописен момент в бурната история на човечеството. С известна съвкупност от действия, от мисли и настрое ния тя промени коренно цялото светоусещане на човека от нашата съвременност. Извършеното от нея още веднъж потвърди основния принцип: върви се напред чрез отхвърляне на отживялото, чрез възприемане на предишното през нови ракурси: морални, политически и художествени. С грандиозното си новаторство Октомврийската революция заличи „величието" на провъзгласените от предхождащите я буржоазни революции идеи, философски възгледи и морални тези. С яркостта и яростта на светкавицата тя осветли назадналото съдържание на философски схващания, напластявани, обработвани и систематизирани почти век и половина.

Дългогодишният изключителен интерес, проявяван у нас към съветското литературознание, не подлежи на никакво съмнение. За представителите на марксизма в предишните няколко десетилетия той е толкова очебиен, че на Дали ще може да се посочи поне един въпрос от методологическо естество, който да ги е занимавал и който да не е бил преди туй разискван в съветския литературен живот. Това е толкова лесно обяснимо, че е достатъчно просто да се припомни.

Става дума за първото десетилетие след победата на Октомврийската революция. Защото, ако е въпрос изобщо за нейното влияние - с всичко онова ново, което тя донесе в обществения и културен живот - това влияние продължава у нас, както навсякъде в света, и до днес. Но, струва ми се, най-инте ресното, исторически новаторското е онова въздействие, което Октомврийската революция - като епохално явление, като начало на нова ера в историята на човечеството - оказа у нас още в първите години след своето тържество. Тогава именно имаха прелом н о значение новите идеи и решения на проблеми, които тя подсказа на българската литература, новите импулси, с които подсили нейното развитие в момента след Първата световна война - момент на криза и на търсене нови пътища за художествена дейност.

Идеите на социализма намериха отражение в литературата дълго преди Великата октомврийска революция. Техният общ характер, социалните източници, както и формите на въздействие върху художественото творчество бяха не само разнообразни, но често и разнородни. Ако говорим за литерату рата на XIX век, социалистическите идеи получиха един или друг израз в произведения на Хайне и Г. Веерт, на Юго и Потие, Херцен и Чернишевски, Шчедрин и Л. Толстой. Малко по-късно тези идеи привлякоха дълбокото внимание на Р. Ролан, А. Франс, У. Морис, Б. Шоу и много други писатели. В края на века, в началото на своята творческа дейност (1895 г.), Ромен Ролан убедено изказа мисълта за историческото предназначение на социа лизма. „Ако все още има - пише той в дневника си - надежда да се избегне гибелта, която заплашва сегашна Европа, нейното общество и нейното изку ство, то тая надежда е в социализма." Убедеността на Ролан не беше изолирано явление - подобни мисли са изказвали и други художници на словото.

Проблемите за развитието и перспективите на съвременната литература, за социалистическия реализъм, за неговия генезис и общите му закономерности, за националното своеобразие на отделните литератури, за техните връзки и взаимодействия придобиват изключително важно значение. Те се намират в центъра на вниманието на литераторите от социалистическите страни, а също и на литературоведите марксисти от капиталистическите страни. Появиха се много изследвания както от общотеоретически, така и от конкретно-исторически характер. Все по-често към тези проблеми са принудени да се обръщат и реакционните буржоазни литератори.

Изказванията на Г. Димитров за литературата и изкуството, неговите оценки за културните прояви в художествения ни живот не са случайни и изолирани. Те се определят от голямото значение, роля и специфична обществена функция на изкуството. За Г. Димитров е характерен тънък усет за историческото своеобразие на художествените явления. Затова той винаги се насочва към проблемите, изникнали с най-голяма острота от хода и развитието на обществото. Например: мислите му за надследството, осветени в доклада на VII-ия конгрес на Коминтерна, са образец на творчески конкретноисторически подход. А това безспорно имаше особено важно значение не само за вярната насока в политиката на партиите по този въпрос, но стана и широка платформа за обединението на честните таланти в целия свят в защита на културата против варварството на фашизма и фалшификацията на наследството.

Един от първите преводачи на съветската литератра у нас, от времето на нейното проникване през 20-те години, е Николай Хрелков. Близък приятел на Г. Милев, Хрелков сътрудничи в неговите списания, Везни“ (1919—1922) „Пламък“ (1924-1925) предимно със статии и преводи из руската съветска поезия. Тази дейност на Н. Хрелков, която в оня период изцяло поглъща вниманието на нашия поет, не е оценена по достойнство - тя еили премълчавана, или разглеждана като част от увлеченията му по руските символисти. Всъщност авторът на „Среднощен конгрес“, подобно на Гео Милев, обръща поглед към младото съветско изкуство. То го привлича със своя революционен повик, със своите идеи и новаторство.