творческите

Всички критици и писатели-марксисти са и за традицията, и за новаторството в тяхното диалектическо единство, без което е немислимо литературното развитие. Различията, споровете се раждат в тълкуванията на това единство и особено в оценката на традиционното и новаторското у автори и произведения. Това е естествено, защото тук си казват думата тео ретическата и литературна култура, дълбочината на мисълта, художестве ният усет и т. н.

Идеите на социализма намериха отражение в литературата дълго преди Великата октомврийска революция. Техният общ характер, социалните източници, както и формите на въздействие върху художественото творчество бяха не само разнообразни, но често и разнородни. Ако говорим за литерату рата на XIX век, социалистическите идеи получиха един или друг израз в произведения на Хайне и Г. Веерт, на Юго и Потие, Херцен и Чернишевски, Шчедрин и Л. Толстой. Малко по-късно тези идеи привлякоха дълбокото внимание на Р. Ролан, А. Франс, У. Морис, Б. Шоу и много други писатели. В края на века, в началото на своята творческа дейност (1895 г.), Ромен Ролан убедено изказа мисълта за историческото предназначение на социа лизма. „Ако все още има - пише той в дневника си - надежда да се избегне гибелта, която заплашва сегашна Европа, нейното общество и нейното изку ство, то тая надежда е в социализма." Убедеността на Ролан не беше изолирано явление - подобни мисли са изказвали и други художници на словото.

Много художествени творби, статии и дописки през възраждането са публи кувани анонимно, с псевдоними или инициали. Прикриването на авторството при тогавашните политически условия е обяснимо. Понякога анонимността е продиктувана и от етични съображения - скромност или самокритичност, при същи на книжовниците от Възраждането. Атрибуцията, т. е. установяване авторството на анонимното произведение, е необходим етап при проучване на литературното наследство на писателя, при изясняване на общи или конкретни проблеми на литературното развитие. Произведение, чийто автор е известен, отбелязва проф. К. Гурски, по-лесно може да се разбере и се включи в литературния процес, тъй като личността на писателя помага да се осмисли общественото и естетическото съдържание на творбата. Атрибуцията е метод с две остриета колкото полезни, толкова и рисковани работата на изследователя и редактора. Тя може да уточни и изясни, да подведе и заблуди. Всичко зависи от подготовката, от подхода, от интуицията на тексто лога. В пълните издания на съчиненията на А. С. Пушкин, В. Г. Белински, на Хр. Ботев, Ив. Вазов и на други чуждестранни и български писатели има B богат материал във връзка с каноните“ и „творческата свобода" при атрибуцията. Интересът към литературата и културата на Възраждането през последните десетилетия нарасна значително. Издадени са съчинения на Хр. Ботев, Л. Каравелов, П. Р. Славейков, В. Друмев, Г. Раковски, Р. Жинзифов, Гр. Пърличев, Ив. Богоров... Популяризирани са талантливи произведения на публицистиката, мемоаристиката, проучени и обнародвани са уникални архивни фондове. Необ ходимо е да се извадят от лавиците на миналото и изследват всички духовни ценности на българската литература през Възраждането, да се потърси ней ното място в балканския и европейския общокултурен процес. Това предполага на първо място уточняване наследството на всеки писател, за да бъде възприето в обществената му пълноценност, в неповторимото му художествено своеобразне Българското литературознание и книгоиздаване имат традиции и опит. Незави симо от това някои изследователи, съставители и редактори допуснаха увлече ния, като пренебрегнаха или омаловажиха основни текстологически принципи.

Взаимопроникването на националните литератури обикновено поставя на чалото на един голям диалог между националните култури. Колкото са по-близки и родствени общоисторическите, политическите и естетическите предпоставки, които го пораждат, толкова по-задълбочен става той, по-дълго продължава. Диалогът между българската и украинската литература, започнал в далечното минало на славянските култури, забележимо се засилва или затихва в един или друг исторически период в зависимост от изискванията на времето и естетическите потребности на двата народа. Особена роля в този диалог винаги е играла поезията. В историческия живот на българи и украинци тя е била мощен кондензатор на политическите им стре межи и духовни въжделения. „Поезията - по думите на известния наш поет Д. Методиев - е най-яркият документ за мислите, чувствата, стремежите на един народ, за неговия духовен свят и за неговата душевност. " Когато се характеризира съвременният етап (1944-1977) от взаимоотноше нията на българската и украинската литература в областта на поезията, трябва да се има пред вид, че става дума за един многостранен процес с различни изме рения, който се наблюдава в общото течение на съвременните литератури. За повече от тридесет години свободно социалистическо развитие духовният живот на българина се ознаменува с богати възможности за задълбочено и всеобхватно запознаване с творческия гений на други народи, както и с повишен интерес на чуждестранния читател и зрител към забележителните образци на българското изкуство. Съприкосновението с феномена на една или друга национална култура е само едната страна на взаимното общуване, другата е вглъбеното осмисляне на чуждия художествен опит. Проблемът за проникването на украинската поезия в България на съвременния етап в някои свои аспекти е разглеждан в литературната ни наука. Отделни въпроси са засягани в статии с по-общ характер за взаимовръзките на българската и украинската литература или в изследване с по-конкретна насоченост. Д. Методиев. Предговор - В: Съветска поезия 173". С., 1974, с. 5. 2 Вж. С. Божков. Тържество на вековна дружба и литературно сътрудничество. - Изв. Инст. за лит. при БАН, 1955, кн. 3; П. Атанасов. Украинската съветска литература в Бълга рия. - Славяни, 1959, кн. 9; от същия автор. Украинската литература у нас. - Литературен фронт, бр. 45, 12 ноем. 1959; Л. Минкова. Украинската литература в България. - Народна младеж, бр. 271, 16 ноем. 1959; от същия автор. Украинската литература в България за 15 го 30 Но цялостно проучване на този богат на историко-литературно съдържание проблем все още отсъствува. Настоящата статия също не претендира за пълна изчерпателност. Тя е поскоро опит да се набележат предпоставките, които обуславят интереса на съвременния български читател към украинската поезия, да се разкрият някои основни моменти от проникването и в България след 9. IX. 1944 г. до наши дни, да се посочат главните особености на този динамичен, бързо изменящ се процес на взаимно общуване. Всичко това означава не само да се въведат културно-историческите факти, изразяващи дружеските връзки и братски чувства на българския към украинския народ, но и да се покаже вътрешната им същност и форми на изява в областта на поезията. Анализът на този процес на творческо взаимодействие предполага внимание както към съвременните, така и към класическите автори и творби на украинската лирика. При това доста важен е и друг въпрос на изследването - доколко украинската тема, образът на Украйна заживяват в художественото съзнание на българските творци.

Раждането на една литературна творба е дело твърде лично, твърде интимно за твореца. Затова много от предварителната работа, от така наречния „скрит живот" на художественото произведение често си остава писателска тайна. За малко от нашите писатели е правен опит да се навлезе вв творческата им лаборатория, да се изяснят и очертаят някои особености на литературното им творчество. Препънките са много и не е нужно да ги изброяваме. Но е несъмне но, че е необходимо едно по-системно и задълбочено изучаване архивите на нашите най-значителни писатели. Така например в личния архив на Георги Караславов бяха намерени интересни неща за този предварителен етап от творческата дейност, който представлява несъмнен инте рес и за психологията на литературното творчество. Романът „Обикновени хора", както е известно на специалистите, е замислен като епо пея на 30-летието от 1914 до 1944 г. С оглед структурата на произведението е интересно, че в предварителния етап на писането то се е състояло от 9 части, които са били четени от Тодор Павлов. След прочитането им той предложил на Караславов вместо от 9 части романът да се състои от 6. В архива тези девет части, които е чел Тодор Павлов, не са запазени, но Караславов сам е отбелязал, че е направил тези шест части и ги предоставил за мнение на Тодор Павлов. Предисторията на романа, както пише и самият Караславов, е много сложна. „Първо бях решил да напиша повест за Атанас Пинтов още през 1922 г., който заедно със Станка е главен герой във втората част на романа, и нахвърлих повестта, но после се отказах. Първите наброски на романа съм чел на Атанас Пинтов още през 1922 г. Във връзка с тези четения той ми разказа много интересни факти около своя бурен, пълен с премеждия живот. Много от тези факти аз туширах, защото те звучаха неправдоподобно."