революция

Неоспорима историческа истина е, че българската нация утвърждава своите завоевания в областта на културата. изкуството и литературата органическа близост и с дълбока братска любов към великия руски народ. Без да се отрича несъмненият самостоятелен влог на народа ни в съкровищ ницата на човешката мисъл и изкуство, не трябва да се подценява и огромният принос на руската култура за духовното ни развитие. Още преди повече от половин столетие един от най-големите ни писатели и мислители - Пенчо Славейков - прави следното знаменателно признание: „Русия ни освободи политически. Това и децата знаят. Но Русия ни освободи и умът; ней преди всичко дължим и оная малка култура, която ние за сега имаме и която е найхубавия залог за културата на духът в нашия по-нататъшен живот и развитие.

Октомврийската революция не е само живописен момент в бурната история на човечеството. С известна съвкупност от действия, от мисли и настрое ния тя промени коренно цялото светоусещане на човека от нашата съвременност. Извършеното от нея още веднъж потвърди основния принцип: върви се напред чрез отхвърляне на отживялото, чрез възприемане на предишното през нови ракурси: морални, политически и художествени. С грандиозното си новаторство Октомврийската революция заличи „величието" на провъзгласените от предхождащите я буржоазни революции идеи, философски възгледи и морални тези. С яркостта и яростта на светкавицата тя осветли назадналото съдържание на философски схващания, напластявани, обработвани и систематизирани почти век и половина.

Става дума за първото десетилетие след победата на Октомврийската революция. Защото, ако е въпрос изобщо за нейното влияние - с всичко онова ново, което тя донесе в обществения и културен живот - това влияние продължава у нас, както навсякъде в света, и до днес. Но, струва ми се, най-инте ресното, исторически новаторското е онова въздействие, което Октомврийската революция - като епохално явление, като начало на нова ера в историята на човечеството - оказа у нас още в първите години след своето тържество. Тогава именно имаха прелом н о значение новите идеи и решения на проблеми, които тя подсказа на българската литература, новите импулси, с които подсили нейното развитие в момента след Първата световна война - момент на криза и на търсене нови пътища за художествена дейност.

Идеите на социализма намериха отражение в литературата дълго преди Великата октомврийска революция. Техният общ характер, социалните източници, както и формите на въздействие върху художественото творчество бяха не само разнообразни, но често и разнородни. Ако говорим за литерату рата на XIX век, социалистическите идеи получиха един или друг израз в произведения на Хайне и Г. Веерт, на Юго и Потие, Херцен и Чернишевски, Шчедрин и Л. Толстой. Малко по-късно тези идеи привлякоха дълбокото внимание на Р. Ролан, А. Франс, У. Морис, Б. Шоу и много други писатели. В края на века, в началото на своята творческа дейност (1895 г.), Ромен Ролан убедено изказа мисълта за историческото предназначение на социа лизма. „Ако все още има - пише той в дневника си - надежда да се избегне гибелта, която заплашва сегашна Европа, нейното общество и нейното изку ство, то тая надежда е в социализма." Убедеността на Ролан не беше изолирано явление - подобни мисли са изказвали и други художници на словото.

„Започва трагедията!" - пише Гео Милев за кървавия септември на 1923 година. Фактически трагедията започва години преди това. Бай Ганьо запалва първата главня и с политически фойерверки поднася Алековата глава като найголямо достижение в ръцете на Фердинанд. Това е началният удар, първият вик на властниците - В името на народа!". Партии и правителства си предават този „девиз" като щафета. „Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде." Новото време нахлува и със зашеметяващ удар доказва, че не може да се живее само със спомените и миналото, захвърля ги през борда си като баласт. Духовете на възрожденските мъченици вълнуват, извършват подмолното движение в умовете, но не дават отговор. „Властта е моята всегдашна любовница“ - нахално и шумно изповядва всяка политическа катедра. Кумирите, срутените кумири" притискат рамената. Но Бузлуджанския конгрес в България е безспорно доказателство, че живата вода съществува. Тя донася първата любов" на цяло поколение в българската интелигенция, без обаче да му осигури защитна ризница пред кръстопътищата". Революционният романтизъм на една предосвобожденска епоха не дава възможност за много размисъл, но краят на миналия и осо бено началото на 20 век налага логическа преоценка, мъчително търсене на нови извори. При други социални и политически условия това търсене е вече факт в Русия, Франция, Белгия, Германия. Етично чистите натури се изправят пред хаоса - безнадеждни и мечтателни - защитени само от томителните образи на своите „пияни кораби", на своите скитници, самотници и чудаци. Творците, създателите на духовната свобода, въплътена в стихове, багри и музика се оказват едновременно и ахилесова пета на обществото, и негови спасители. Земната чистота е вече безкрайно компрометирана в света на капитала и скоковете на човешките умове от „свръхчовеците“, от „Съкровище на смирените" на Метерлинк, през разнонационалните накъсани вътрешни диалози на символизма, през кънтежа на Верхареновия „Звънар" до „Маса-човек“ на Ернст Толер - са напълно обосновани от бруталността на епохата. В България тази епоха се изсипва за съвсем кратък срок години, когато нашата прогресивна мисъл трябва вкупом да премине през народничеството и социализма, през символизма, импресионизма, експресионизма. В това ще ни увери и прегледа на периодиките на само няколко от списанията като: „Ден“, „Дело“, „Ново време“, „Наш живот“, „Мисъл“, „Художник" до сп. „Червен смях", до сп. „Пламък“.

Едва ли винаги осмисляме факта колко много предпоставки и професионални каче ства са необходими, за да се изследва днешната литературна действителност: съвременна теоретическа и методологическа подго товка, устойчив идейно-естетически критерий, познаване на литературния живот в неговата Дълголетна еволюция, специфични закономерности и непреходно ценностно съдържа ние, умение да се анализират явленията в тяхната динамика и неизбистрени форми, съ битията - в тяхното „ставане“, тенденциите в постепенното им зараждане и развитие, процесите - в непосредната им делничност и вълнуваща актуалност. И не по-малко важно от всичко това е съзнанието за реалната съизмеримост на фактите от миналото и съвременността, от нашата и чуждите литератури; не по-малко решаващи са изборът на еталон, критическият патос и усетът за действително новаторските пориви и псевдоноваторските амбиции в изкуството. Изследователите на текущата, творяща се пред очите ни литературна история са не само регистратори и тълкуватели на движението на съвременната художествена мисъл. Те поемат отговорността и рисковете на първооткриватели и прорицатели. Тях ги очакват изненади и разоча рования, удовлетвореност от сбъднати прогнози, огорчения от неоправдани надежди. Чака ги присъдата на санкциониращото време. Повод за подобни размисли дава книгата на Чавдар Добрев „Разум и революция", която като всяко ново критико-оценъчно проучване върху проблемите на съвременната ни литература потвърждава тяхното многообразие и сложност, доказва наложителността на комплексното им теоретико-естетическо и вещо социологическо осмисляне.

Историята се измерва обикновено чрез най-значителното в нея. Нашата съвременност не познава събитие по-голямо от Великата октомврийска социалистическа революция. Тя, както никоя друга революция в миналото, се отрази върху съдбините на цялото човечество и отвори прозорец към нов свят. Основателно вниманието на цялото прогресивно човечество днес е насочено към нея и към нейното дело, към света на социализма, на мира и равноправието, на свободата и на материалния и духовния напредък, имащ значение за всички народи. След Октомври по пътя на социалния прогрес тръгнаха и други страни. Потиснатите социално класи и народни духовно-творчески сили бяха подбудени към действие и постепенно картината на нашата планета коренно се промени. И вече шест десетилетия се претворява лицето на света благодарение на онзи велик начален тласък, който бе даден от Октомврийската революция. Всеки преврат в историята на човечеството е ставал поради тежненията на прогресивните класи и поради вярата им в един нов идеал. Тъкмо с нов идеал за човечеството дойде и Октомврийската революция. Тя бликна като осъществяване на предвижданията на Маркс и Енгелс за историческата роля на работническата класа и за възможностите, които предлага социализмът за ново и справедливо устрояване на обществото. Октомврийската революция се разглежда обикновено като обусловена от два фактора: критическата революционна ситуация, която се бе създавала в царска - капиталистическа и помешчическа- Русия и чиятовръхна точка бе 1917 г., кризисната година от Първата световна война, през която получи пределен размах революционната енергия на руските маси, на войниците, работниците и селяните. По-нататък велик фактор за победния успех бе ръководството на революционната мисъл, въплътена в партията на болшевиките, в изумителните предвиждания на великия Ленин, гения на революцията. Партийната революционна мисъл бе способна да анализира, да предвижда, да насочва делово текущо необходимото, маси. онова, към което тежнееха народните Ленин и болшевиките не принадлежаха към онази прослойка в Русия, която се разкайваше и страдаше за положението на народа, която носеше душевните изживявания и психическите сътресения, свързани с чувството за вина и отговорност. Ленин и болшевиките като въплъщение на революционната сила и творческата енергия на работническата класа предвиждаха пътищата на напредъка, съчетаваха делото с прозорливостта и с твърдост прехождаха заедно с масите през стръмните хълмове на историята. Така с революционната енергия на тру3 довите обезправени хора и научно-прозорливата революционна мисъл на болшевишката партия Октомврийската революция се осъществи като най-големия, най-грандиозния преврат в историята на цялото човечество. Тя се реализира като революция, която носеше идеалите на освобождението, вярата в победата с велики очертания вече за бъдещето и на всички други народи. Октомврийската револю ция сломи стихията в революционната борба и отхвърли онова, което я възпираше чрез празна мечтателност, лирични рефлекси и забравяне на главната историческа цел. И всичко това стана в сурови и напрегнати борби, с неимоверни жертви, с много мъжествена нежност и поезия в гибелта и победата.

Когато през нощта на 3 септември 1786 г. тайно от Ваймарския двор и под чуждо име Гьоте тръгва от Карлсбад за Италия, в багажа му заедно с фрагментите на „Фауст“, „Егмонт", „Тасо“ и „Ифигения" се намира и „Прамайстер". Това е романът-фрагмент „Вилхелм Майстер - театрално призвание“, започнат през пролетта на 1776 г., в който Гьоте е вложил непосредственото си изживяване на театралния живот и нрави в Германия от средата на 70-те години. На 2 октомври 1787 г. той пише от Италия: „Имах възможност много да размишлявам върху себе си и другите, върху света и историята, от което ще съобщя по мой начин нещо полезно, макар и не ново. Накрая всичко ще бъде обхванато и включено във Вилхелм." Четири месеца по-късно, на 6 февруари 1788 г., Гьоте съобщава от Рим за предстоящата работа над „Вилхелм Майстер". Минават обаче цели шест години, преди Гьоте да се заеме с преработката на „Прамайстер". Едва през пролетта на 1794 г. той пристъпва към романа-фрагмент и през юни 1796 г. новият роман „Вилхелм Майстер - години на учение“ е завършен. Какво принуждава Гьоте през 1788 г. да се откаже от намеренията си, а шест години след това отново да се върне към тях и само за две години да създаде от театралния роман монументалното епическо произведение „Години на учение"? Това са очевидно събитията в съседна Франция - остава обаче непонятно защо Френската буржоазна революция, която предизвиква възторжената поетическа възхвала на немските писа тели, не само не стимулира, а, обратно - спира работата върху „Вилхелм Майстер", Отговорът на този въпрос трябва да се търси в творческата история на „Години на учение", която започва в същност не от „Прамайстер", а още с първите творби от годините на Бурните устреми. Гьоте е автобиографичен автор, или по-точно казано - творец на самоизявата, на саморазкриването, защото той решава собствените проблеми чрез своите герои - въплъщавайки в даден образ своята лична духовно-емоционална същина и проблематика. Прометей и Вертер, Гьоц фон Берлихинген, Егмонт и Торквато Тасо - тази великолепна галерия автопортрети - могат да разкажат много неща за своя създател, защото той ги е „хранил подобно на пеликан с кръвта на собственото си сърце" (Гьоте за Вертер), защото те са плът от плътта ми и кръв от кръвта ми" (за Тасо).

Ако с изучаването на аспектите на проблема за научно-техническата револю ция се занимават цял ред обществени науки (философия, социология и т. н.), то интерес към истински човешката", социалнопсихологическата, нравстве ната и естетическата страна на научно-техническата революция са призвани да проявят и проявяват също и художествената литература, литературознанието илитературната критика. При това литературата „очевидно трябва не да разкрасява научно-техническата революция, не да се прекланя пред нея, а да спомогне да я осъзнаят не като самоцел, а само като средство, да покаже нейните граници, нейните опасности... Да изучава диалектиката и от позициите на хуманистичния идеал, като помни, че в реалната действителност разрешаването на поражданите от нея противоречия е възможно единствено по пътя на обеди няването на постиженията на научно-техническата революция с предимствата на социализма. Като цяло социалистическата концепция за научно-техническата революция е концепция на историческия оптимизъм. Но въпросът „благо или проклятие е научно-техническият прогрес за човешкото общество" в определен смисъл не е безпредметен. Литературата, тази, по израза на Белински, „болна съвест на човечеството“, не може да не реагира и на негативните, а не само на позитивните, дори при условията на социализма, последствия от на учно-техническата революция. Как тя реагира на това - на проблемно-тема тично равнище и в плана на художествения конфликт - именно това е пред метът на нашето изследване. А това означава по наше мнение потапяне в конкретния художествен материал, анализ на отразяваната в него социална, нравствена, идеологическа проблематика. При изследването на дадената тема е необходимо да се взема под внимание, че въпросът за взаимоотношенията между научно-техническата революция и литературата е част от по-общ проблем- за съотношението между науката и изкуството, станал предмет на дългогодишна дискусия и имащ своята найнова библиография, а също и между изкуството и морала