култура

В националната ни литература и култура името на Елин Пелин заема особено почетно място. Значителното реалистично наследство на сомобитния и високонадарен беле трист го поставя в поредицата на найпроникновените писатели-класици в историята на българската литература. И това не е случайно. Елин Пелиновото наследство е оплодено с дълбоката мъдрост на народа ни и с красотата и величието на родната природа. Както всеки голям творец и майстор на художественото слово Елин Пелин създаде оригинално белетристично дело, носещо чисто наш, роден, български колорит, дълбоко свързано с бита и страданията, с тревогите и надеждите, мечтите иневолите, с радостите и скърбите на обикновените хора от народа. с дълбоко проникновение, виртуозност и простта възпя душевната красота, своеобразието и богатството на трудовия български човек. Видя у него черти на неповторима индивидуалност, характерни за душевния му строй и национално самочувствие. С душа на поет, с ярка пластична живописност Елин Пелин извая такива разкошни пейзажи, в които блестят просторите на родното небе, блика свежестта на българската земя, сее жар нашето южно слънце. . . Обикновените ратаи, безимотни труженици, са хора с богата мечтателна душа. Техните потисници и експлоататори от миналото - селски богаташи, бирници, лихвари, кметове, божи служители и пр., представители на „угоения народ с големи сити търбуси и пълни кесии" - са безпощадно заклеймени в белетристичните му творби. Твърде близък е бележитият писател до народното светоусещане, до народната душа. И тъкмо тази непосредност и интимна близост между твореца и народа примамват. Няколко поколения вече живеят с пленителните художествени образи, създадени от безсмъртния жизнелюбец. Днес името на Елин Пелин се произнася с гордост, обич и дьлбока признателност и едва ли ще се намери българин, който да не е чел или поне да не е слушал за горчивата участ на Боне Крайненеца, за неза 140 бравимия и доблестен Андрешко, за тъжната и нерадостна история на Елка, Цвета или Лазаринка, за „греховете" на дядо Матейко, за печалния край на дядо Йордан Герака, за Пелинко, Свилен, Липо, Монката и пр. Жизнената правда, превъплътена в тези и в десетките още живи и вълнуващи образи, въздействува днес с голяма реали стична сила. Оказа се, че безпощадният зъб на времето не накърни ни най-малко оная свежест и обаяние, красота и топлота, които са характерни за Елин Пелиновите разкази.

В продължение близо на половин столетие Иван Д. Шишманов работи с рядка енергия и преданост за развитието на българската наука и култура, прави значителни приноси в изучаването на българското ми нало, открива и популяризира завоеванията на българския творчески гений. Името му на вдъхновен културен деец, на проникновен учен-изследвач, на общественик-хуманист е известно не само у нас. Научните интереси на проф. Иван Шишманов имат широк обхват. Те засягат и проблемите на българското възраждане, и въпросите на етногра фията и фолклора, и литературната история, теория, критика - наша и световна, - и развитието на съвременната художествена литература. Във всички тези области той е оставил множество трудове, които и днес никой не може да отмине, ако иска да развива по-нататък засегнатите в тях въпроси. Трябва човек да разгърне обемистите студии за националното ни възраждане и фолклор, проучванията му върху отделни книжов ници и писатели, оставените в ръкопис томове университетски лекции, стотиците статии по обществени и културни въпроси, за да почувствува широтата на един голям ум, ерудицията на едно всестранно дарование, отзивчивостта на едно хуманно сърце. Авторът на това значително научно и културно наследство носи много от чертите на голямата творческа лич ност, на човек с ренесансов поглед за смисъл и значение на науката и културата, на човек, служил с ума и сърцето си за тържеството на хума низма и правдата.

Характерна черта в културното разви тие на славянските народи е стремежът към демокрация на културата, да бъде тя по-близко до народа, да отразява попълно неговия живот. Това особено важи за литературата на българи, руси и сърби. Наистина, в историята на тези литератури се срещат моменти на отда лечаване от народа, когато ръководещите обществени сили се стремят да дадат друго съдържание на литературата; тези тенденции обаче не са трайни, не те характеризират литературния процес на Славянските народи. Знаменателен е фактът за културно и литературно развитие на жив, роден език у българи, руси, сърби, чехи, хървати. Започващ от средата на ІХ в., този процес постепенно обхваща почти всич ки славянски народи, за да стане от после основна тенденция в живота на българи, руси и сърби, важна предпо ставка за изграждането на такива гени- ални художници като Пушкин, Лермонтов, Толстой, М. Горки, Хр. Ботев и др. В историята на средновековна Европа малко са примерите, които да се при- ближават до оня творчески подем, до основните тенденции в литературното развитие на българския, руския и сръб ския народ.

От 3 до 6 ноември 1981 г. красивият ита лиански град Сполето, известен със своите антични и средновековни старини, с Фестивала на двата свята" и научните седмици, провеждани ежегодно от 1952 г. насам, бе под знака на България и нейния 1300-годишен юбилей. Авторитетният Италиански център за проучвания върху Средновековието, чието седалище е в Сполето,посвети своя VIII между народен конгрес на една обширна и будеща голям интерес тема: „Българската култура през балканското Средновековие - между европей ския Изток и Запад". Организиран от Центъра за средновековни проучвания и сътрудниче ство с Българската академия на науките ипод патронажа на Министерството на външните работи, Министерството на културата и На ционалния съвет за научни изследвания на Италия, конгресът бе посветен на 1300-годиш нината от основаването на българската дър жава. Още в проспекта за конгреса бе отбелязано голямото значение на този юбилей и бе изтъкната ролята, която средновековна Бъл гария е играла в историята и културата на Европа. Замислен не като парадно юбилейно мероприятие, а като сериозна и задълбочена научна среща, конгресът събра изявени уче ни - представители на три поколения - от Италия и България, от Австрия, Белгия, Пол151 ша, САЩ и Холандия. Изнесени бяха 24 доклада, третиращи различни страни на поставе ната проблематика в хронологически диапазон IX-XVII в. Откривайки конгреса, именитият италиански учен проф. А. Мансели - директор на Центъра, произнесе съдържателно и топло слово за историческите връзки между Италия и България, като специално изтъкна мястото на българската култура в европейската цивилизация. Участниците в конгреса бяха приветствувани от официални предста вители на администрацията на провинция Умбрия и град Сполето и от българския посланик в Италия Венелин Коцев, който изтъкна голя мата историческа мисия на учените за опазване и укрепване на мира в света, за опознаване и сближаване на народите. Проф. Г. Димов прочете посланието на Председателя на БАН акад. Ангел Балевски до конгреса, което бе изслушано с голямо внимание от участниците и от гостите - официални лица, студентислависти от италианските университети, представители на местната културна общественост. Научната програма на конгреса включваше доклади, посветени на различни периоди от историята и културата на средновековна Бъл гария в отношенията и с Изтока и Запада. Невъзможно е всички те да бъдат представени Тук с необходимата пълнота - това ще стори подготвеният от Центъра в Сполето том. В настоящата информация повече внимание се отделя на докладите с литературоведски характер, а на останалите се посочва темата, за да се получи една по-пълна представа за значимостта и разнообразието на засегнатите проблеми.

Сборникът от статии „Преводът и българската култура" е една от най-значителните прояви, с които Съюзът на преводачите в България участвува във всенародното че ствуване на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Книгата на Стоян Илиев „Пътищата на българските символисти" има приносен характер за разкриване естетиката и художе ствената практика на българския символизъм. Това е капитален труд на литературовед марксист, който проправя нови пътища за разкриване на еволюционните процеси в българската литературна история. И още по-радостен е фактът, че авторът продължа ва търсенията си в рамките на този извънредно плодоносен за българската литература период. Напоследък четем извънредно интересни негови статии за творчеството на Той включва 17 статии от известни учени и специалисти в тази област, които запознават читателя с превода и развитието на старите славянски литератури (П. Динеков), преводаческите школи в средновековна Бъл гария (Кл. Иванова), превода през Възраждането (Дочо Леков) и с представянето на големите европейски (и не само европей ски) литератури в български преводи: рус ката литература (Г. Германов), съвет ската (В. Колевски), другите славянски литератури (Боян Ничев), немската (Ст. Станчев), френската (Николай Дончев), английската и аме риканската (В. Филипов), и с панската (Т. Нейков), а фриканската, ази атската и латиноамериканската (Йордан Милев), античната гръцка и римска литература (Любо мир Павлов). Както виждаме, много литератури липсват, например италианската, австрийската, унгарската, скандинавските и пр., но това не може и да се очаква от една книга. Сборникът е посветен предимно на художествената литература: научната и обще ствено-политическата са застъпени само в две статии, в които Г. Младжов и Магдалена Атанасова проследяват преводите на трудо ве от К. Маркс, Фр. Енгелс и В. И. Ленин на български език.

Отношението към драматургията на Войников е противоречиво. Някои от изследователите му, без да пренебрегват нейното обществено предназначение и въздействие, омаловажават или отричат художественото й своеобразие. Други са значително по-обективни към „Райна княгиня“ и „Въцаряването на Крума Страшний“, „Покръщение на Преславский двор“ и „Велислава" като литературен текст. „Разгледани в художествено отношение, драмите на Войникова не издържат дори най-снизходителна критика. Тия драми нямат никаква художествена и пси хологическа стойност... В драмите на Войников няма живи, действуващи лица, а само автомати, чиито действия се определят не от някакви вероятни вътрешни мотиви, а от каприза и случайните намерения на Войникова... За душевното състояние на своите лица Войников твърде неумело загатва. Такава е оценката за драмите на Войников на един от авторитетните литературни историци Б. Пенев, рецидиви от която се долавят и в съвременни изследвания и статии за родоначалника на българската драматургия и театър... Творчеството на Войников не е без недостатъци. Но за да почувствуваме сил ните и слабите страни на неговите драми, намеренията и резултатите на техния автор, не трябва да ги разглеждаме откъснато от контекста на епоха, предназначение, обществена и културна атмосфера. И от вкуса на една литературна и театрална публика, която може да не приеме „Лукреция Борджия“ и „Емилия Га лоти", но да живее дълго със спомена от „Многострадална Геновева". Драматургът е винаги в диалог със зрителя - когато работи над творбата си, при сценичната и реализация, след всяко нейно представление. на Родният град на Войников (Шумен) му оказва въздействие с културната си атмосфера, с първите театрални представления, с обществените си прояви. Не остава без значение учението при Сава Доброплодни, участието в неговата трупа, осъществила първото представяне на драматургична творба в България през лятото на 1856 г. - побългарената комедия „Михал Мишкоед“. Интересите Войников към драмата и театъра продължават и във Френския колеж в Цариград. Тук той се запознава с творби на Шекспир, Юго, Молиер, с теоретич ните принципи на драматургията. Наблюдава, а по всяка вероятност и сам уча ствува в спектакли, представяни от възпитаниците на колежа. Първоначалният интерес, дошъл от Шумен и Доброплодни, получава своето осмисляне в Цари град, а творческата си реализация - в родния град на Войников, в Браила Гюргево.

Светлият празник на славянската писменост и на българската култура 24 май - бе сякаш най-добрата прелюдия към IV конгрес на българската култу ра, състоял се в София от 25 до 27 май т. г. Той имаше за цел да обобщи постигнатото и непостигнатото след Третия конгрес на културата, да очертае резултатите от този най-плодоносен период, с основание наричан „Златен век“ на социа листическата ни култура; и да набележи пътя за по-нататъшното и развитие и извисяване. Високото признание за съвременната българска култура се съдържаше в приветствието на ЦК на БКП: „С чувство на голямо удовлетворение Централният комитет на партията отбелязва, че българската социалистическа култура се явява на своя четвърти конгрес с положителна, с радостна и оптимистична равносметка. Постигнатите завоевания са закономерно продължение на онези обновителни тенденции, които бяха извикани на живот от историческия Априлски пленум и създавайки ведра творческа атмосфера и широки възможности за развитие и осъществяване на народните таланти, доведоха до материалния и духовния разцвет на родината. Главният и определящ белег на нашата културна действителност е непоколебимото единство и сплотеност на художественотворческата интелигенция около ленинската априлска линия на партията, около Централния комитет начело другаря Тодор Живков, който има най-големи, изключителни заслуги за създаването, разработването и реализацията на априлската линия. C След Третия конгрес на културата се появиха крупни произведения във всички области на изкуството. Културните интереси и художествените критерии на трудещите се и особено на младежта се извисиха и обогатиха. В художестве ното творчество и културната дейност в цялостния обществен живот на страната участвуват всички поколения творци. Непрекъснато се повишава ролята на художественотворческите съюзи и на социалистическата общественост в духовноестетическия ни живот. Издигна се престижът на нашата култура в чужбина, както никога досега. Изобщо направи се значителна крачка напред в изграждането на културата на зрелия социализъм. Когато оценяваме изминалия период и чертаем перспективите на духовното ни развитие, ние с дълбоко преклонение осъзнаваме отново колко органично днешният път на българската духовна култура е свързан с делото на една от найярките звезди на априлския небосклон на социалистическа България, на самоотвержената, кристално чиста и изключително надарена дъщеря на партията и народа - незабравимата Людмила Живкова. Физически тя вече не е между нас, но с обаянието и богатството на своята мисъл, с присъщата си целеустременост и изгаряща всеотдайност, със завещаните от нея новаторски идеи и начинания, намерили радушен прием у нас и в чужбина, тя ще присъствува на Четвъртия кон3 грес на културата, ще участвува в бъдещия културен подем на страната, в духовното израстване на народа, в борбата за мирно сътрудничество и разбирателство между народите. С всичко това Людмила Живкова вгради себе си в пантеона на нашата национална социалистическа култура. Истинската признателност към нейните идеи и дело ще бъде тяхното по-нататъшно развитие и осъществяване в живота."

Българското марксическо обществознание винаги е съзнавало необходимостта от все по-пълно осветляване на фундаменталните теоретико-методологически проблеми, за да развива в правилна насока духовната ни култура. Обсегът и съдържанието на тия сложни и многообразни проблеми са се определяли през отделните етапи на социалното ни и естетическо развитие от характера на обществено-историческите процеси, от степента на философсконравственото и интелектуално-творческото съзряване, от конкретните културни потребности на обществото. В наше време тая проблематика се налага с още по-голяма сила на фона на общото ни социалистическо развитие и неслучайно към нея насочват вниманието си специалисти в различните области на хуманитарното знание, интерпретирайки я от съответните аспекти, в по-частичен или по-обобщен план. Трудно обаче могат да бъдат посочени по-синтетични тру дове, разкриващи все по-открояващата се диалектика на съвременното им социално и духовно развитие, с оглед и на задачите, които решава в настоящия етап Българската комунистическа партия, с оглед на потребностите на изграждащото се у нас зряло социалистическо общество. Несъмнено тази нужда е била осъзната от Ст. Михайлов, когато е замислял и писал последната си книга „Изкуство. Общество. Време" (Партиздат, 1983). И наистина това е труд, който и по проблематика, и по подход на нейното интерпретиране, и по-цялостната концепция на автора относно взаимообусловеността на социално-политически процеси и духовно-естетически потребности, между повелята на епохата, на текущия ден и дълга, призванието на твореца, представлява в научния ни живот. Книгата ни прави съпричастни не само на най-актуалните културно-естетически и общоидеологически въпроси на нашето време, но утвърждава съ временна марксистко-ленинска методология, особено перспективна за по-нататышното творческо разглеждане на тия от жизнено значение проблеми за духовно-нравственото извисяване на социалистическото ни общество. Нейната значимост нараства и поради факта, че авторът е успял да постави многообразни проблеми в тяхната логическа връзка, да съчетае естествено общите теоретични постановки с конкретни трактовки на животрептящи социално-политически и културно естетически въпроси, с анализ на явление от текущия живот. И макар погледът му да е насочен предимно към някои от разнообразните процеси, характерни за съвременното ни социалистическо развитие и по-специално за ня кои от закономерностите в изграждането на зряло социалистическо общество, той държи сметка и за онова, което идва от многовековния исторически опит, 77 което ни подсказва народната съдбовност. И още нещо - което придава особе на научно-методологическа и политико-идеологическа актуалност на труда, - това са усилията на автора да се опира винаги на решенията на Дванадесетия конгрес на БКП, на постановките и указанията на др. Т. Живков, съумявайки да ги осмисли и конкретизира с оглед на спецификата на третираните въпроси, а с оглед и на задачите, които партията решава в наше време.

В началото на 1930 г. по витрините на книжарницата на Данов се появява едно любопитно издание - двоен брой на „Der Sturm", най-дълго просъществувалото списание на немските експресионисти, една от водещите трибуни на европейския модернизъм. Появата му в България не е случайна - книжката излиза под наслов „Младото българско изкуство". На пръв поглед е странно - откъде накъде най-авангардното немско списание за изку ство и култура проявява интерес към изкуството на „изостанала" България? В съшност контактите между българското изкуство и немския експресионизъм имат по-дълга история. Всеизвестен е опитът на Гео Милев да популяризира и дори да наложи естетическите прин ципи на немския експресионизъм в българската литература. През времето, в което издава „Везни" (а и през периода на „Пламък"), той превежда немалко статии, стихове и разкази на немски 114 експресионисти. По-малко известно е, че връзките са били двустранни. Те датират още от 1918- 1919 г., когато поетът лекува в Берлин разбития си от гранатите череп и когато сп. „Везни" е още проект. Десетките болезнени пластични операции минават за него като че ли между друго то; истинският смисъл на престоя му е кипежът на новото изкуство. „Едва ли не всеки ден бяхме в залите на „Der Sturm", където редакторът Валден събираше творбите на експресионистите Шагал, Паул Клее, Кандински, Оскар Кокошка" - пише Мила Гео Милева. И двамата бяхме много увлечени в експресионизма, новото течение в живописта... Посещавахме всички картинни издожби, музеи, частни изложби, ателиета на художници"3 - си спомня архитект Иван Бояджи ев. В тази година Гео Милев успява не само да се запознае с всичко ново и значимо в немското изкуство, но и да завърже приятелски връзки с някои от водещите фигури на немския експре сионизъм. Оскар Кокошка го назовава свой приятел. Свързва се с Франц Пфемферт и Хервард Валден, редакторите на двете най-големи експресионистични списания - Die Aktion“ и „Der Sturm". В едно писмо дори споменава, че възнамерява да печата там един том свои разкази под наименованието „От револвера до Семирамида". 5 Писаната на немски поема „Моята душа вероятно е била предназначена за отпечатване в някое от тези списания. Гео Милев не прекъсва връзките си с „Der Sturm" и „Die Aktion" и след завръщането си в България. Издателство „Der Sturm" му доставя цветни репродукции, които той залепва като приложения в сп. „Везни". В едно писмо до Кирил Кръстев защищава в качеството си на „пред ставител на „Der Sturm" в България" авторските права на неговите сътрудници. Превежда и отпечатва в списание „Die Aktion" два откъса от „Богомилски легенди“ на Николай Райнов, а по-късно - и първата част от своята поема в проза „Май".