русской

В областта на теоретическото литературознание за научни открития се говори рядко. Едва ли съществува друго поле на хуманитарни проучвания, където така трудно се стига до категорични сполуки. Удостоени при това и с обществено признание. Не мисля обаче, че се отклонявам от истината, като определям основните из- следвания на акад. Д. С. Лихачов върху старата руска култура и литература като поредица от постижения, равнозначни на забележителни открития, набелязали възлови моменти в оформянето и развитието на цяло ме тодологическо направление в съвременната литературна медиевистика. Нека припомня, че и най-подробното разкриване на художествените качества на средновековната литература, които я представят като исторически определен вид словесно творчество, не би могло да я изравни естетически с художествената литература на новото време. По две причини - защото тя е творение на отдавна превъзмогнато творческо съзнание и защото е невъзможно пълното възвръщане към него, мисловното и емоционалното изживяване на действителността от неговите духовно-оценъчни позиции. Но в известен смисъл, в известни граници всяка подобна характеристика, реабилитира" средновековната литература пред съвременния читател, като я осмисля и тъл кува в светлината на собствените и изобразителни достойнства, опровергава наслоените предубеждения и дава ключ за тайните на нейната поетика. И когато бъде сполучливо въведен сред тях, макар и да не попада под неотразимото им влияние и да не става съучастник в авторовите емоции, съ временникът непременно осъзнава, че се намира в пределите на художествен свят, чиито естетически закони трябва да се зачитат.

В последните години марксически разработваната история на литературознанието все повече и повече се обогатява със сериозни научни трудове. Появата им е недвусмислено потвърждение на нарастващия интерес към методологията на литературознанието. Досегашните проучвания в тази област бяха предимно ориен тирани към историята на литературната критика.1 Рецензираният труд се отличава с целенасочено проникване и в областта на теоретическото литературознание, и в областта на историята на литературната история. Значението на историята на литерату рознанието е обяснена достатъчно убе дително и сравнително пълно от П. А. Николаев, отговорен редактор на изда нието, поради което тук не е нужно да бъде защищавано правото на този вид разработки днес. Не ще бъдат обаче излишни някои съображения, с които ще бъде допълнено изложението на П. А. Николаев.

Съветското литературознание има вече твърде голям опит във всестранното осветя ване на проблемите, свързани с развитието на руската литература. Но търсенето на истинските измерения на този изключителен литературен феномен е и ще бъде негова за дача. Тя насочва изследователите към необ- ходимостта да бъде изяснено националното своеобразие на руската литература - въпрос, който занимава такива изтъкнати литературо150 веди като Д. С. Лихачов, А. А. Морозов, Б. И. Бурсов, Н. Я. Берковски и др. Книгата на добре познатите у нас видни съветски учени Е. Н. Купреянова и Г. П. Макогоненко „Националното своеобразие на руската литература" в концептуално отношение бележи редица нови моменти. Построена върху ленинския принцип на историзма, тя представлява своеобразна история на утвърж даването на националното своеобразие на руската литература от XI до XIX в., построена в актуалния за литературознанието план на общоевропейските литературни процеси. Авторите са намерили верен методологи чески ключ за правилното решаване на слож ните въпроси на руската литература и взаимодействието и със западноевропейските лите ратури. Задачата им е да представят „типологическото единство на фундаменталните закономерности“ в общоевропейския историколитературен процес. За да бъде очертан „междунационалният типологически модел", е нужно преди всичко да се изучат и посочат онези явления, които определят националната типология. Това е и изходното начало в работата на двамата автори. Включването под такъв ъгъл на руската литература в единния развой на европейските литератури способствува най-пълно да се разкрие националното й своеобразие. Успехът в провеждането на типологичния анализ е обусловен и от избора на оня проблем, чрез който най-пълно се откроява своеобразието на руската литература - основния в нея проблем за човека, съотношението човек - общество. Подзаглавието на книгата - Очерци и характеристики", уточнява спецификата на изследването, което цели не всеобхватност, а открояване на характерните акценти. Конк ретният анализ в него е подчинен на систематизирането на явленията, обуславящи хода на общия литературен процес. Сравнителният аспект разкрива не само въздействието на руската литература върху останалите, а и онова, което творчеството на нейните крупни представители е асимилирало от тях. Подбо рът на автори и художествени произведения илюстрира последователно провеждания в работата двоен принцип - на сходство и отлика. Първата част на книгата е посветена на Древноруската литература. В нея Е. Н. Купреянова е насочила вниманието си към кардинални (някои от тях - спорни и досега) проблеми от исторически, общокултурен и литературен характер. Възникването, формирането и развитието на руската литература се разглеж да като неделима част от държавното дело и строителство. Аргументирано е обоснована тезата, че социално-икономическото разви тие на Киевска Русия достига до утвърдени феодални отношения чак в началото на XVIII в., момент, в който повечето западноевропейски страни са в най-висок стадий на Феодално развитие.

В началото на 1980 г. студентите от специалността руски език и литература на педагогическите вузове в СССР получиха прекрасен учебник - „История русской литературы X-XVII веков" под редакцията на акад. Д. С. Лихачов, който е и един от авторите на учебника. Това сериозно, дълбоко научно и заедно с това напълно достъпно за студентското съзнание учебно пособие безусловно ще намери най-топъл прием и сред преподавателите по руска литература в университетите и педагогическите вузове в България. При това именно сред преподавате лите по руска класическа и руска съветска 160 Литература, а не само по староруска литератфра, защото на авторите на горепосочения учебник, опиращи се на двете основни положения на В. И. Ленин в учението му за културното наследство, се еудало убедително и Всестранно да покажат значението на староруската литература. А значението на староруската литература, както се отбелязва в предговора към учебника, се състои преди всичко в това, че тя ни помага да разберем достиженията на великата руска литература от XIX и ХХ в. В староруската литература се намират изворите на високата гражданстве ност и идейност на руската литература от новото време. Старата руска литература предава на руската литература от новото и найновото време своята висока идейност, огромния си художествен опит, гъвкавостта и богатството на литературния език, на образната система" (с. 4). Обхващайки огромен (и по продължителност във времето, и в количествено-жанрово отношение) материал - първата глава започва с разглеждане на въпроса за възникването на староруската литература, последната завършва с изследване на стила барок в руската литература от XVII в. - авторите са съумели да избягнат наглед непреодолимите за дадения род пособие мозаичност и претрупаност. Като разглеждат сложния процес на формирането на старата руска литература, те нито за минута не забравят за главното - за нейното своеобразие. Литературата е необходима със ставна част от историята на страната. Руската Литература още от времето на своето за раждане се формира като литература, съ ществуваща не за себе си, а за обществото. Учебникът „История русской литературы ХXVII веков" убедително прокарва и доказва мисълта, че „своеобразието на старата руска Литература не е само в характера на отделните и произведения, но и в особения път на нейното развитие - път, свързан най-тясно с руската история, отговарящ на потребностите на руската действителност. Старата руска литература винаги е била пропита от широките обществени проблеми на своето време" (с. 459). Както отбелязват авторите на учебника, староруският писател още през ХI в. възприема своя труд като труд в служба на родната страна. Староруската литература винаги се еотличавала с особена сериозност, опитвала се е да отговаря на главните въ проси на живота, зовяла е към преобразования в него, имала е различни, но винаги високи идеали. Всички руски писатели високо оценяват писателската служба. „Всеки от тях - както пише в предговора акад. Д. С. Лихачов - е в някаква степен пророк-изобли чител, а някои са просветители, разпространители на знания, тълкуватели на действи телността, участници в гражданския живот на страната" (с. 7).