науки

Преди време един рецензент беше сложил следното заглавие на една своя рецензия - „Артистичната критика, за и против“. И след това беше изказал всичките си съгласия и резерви по отношение на „артистичната“ критика. Само че беше забравил да каже има ли „неартистична" критика и какво представлява тя. Това отрицателно определение - „не-артистична“ - не ни изяс нява нищо, то е безсъдържателно. Освен това страда от своята абстрактност - не е подкрепено с никакъв пример. Защото ако се отнася до „артистичната" критика, бихме могли да посочим всички критици, които са оставили име в литературната история. А можем да допуснем и друго - споменатият рецензент не влага в думата „артистичност“ съдържанието, което сме свикнали да влагаме в нея: естетически усет, дарба за превъплъщаване, за проникване във вътрешния мир на художника, богатство на изживяване на художественото произведение, „вътрешно зрение“, както обича да казва Тодор Павлов, и т. н. Ако е така, всички „за“ и „против“ отпадат като глупави и безпредметни. Това е едно от многото недоразумения на нашия литературен живот. Но атаките на литературните „учени“ срещу критиката датират от векове и са упорити. Ето сега новият тълкувател на Николай Хайтов Н. Георгиев се възмущава от една несправедливост на природата, която дарява едни хора с художествени способности, а други лишава. Някакви хора „ревниво искат да докажат, че художествената литература не може да бъде обект на научно мислене и да подскажат, че нея могат да тълкуват единствено родените с някакво шесто художествено чувство“. В тия редове са скрити болка и озлобление. Казвам го не със злорадство, не със съзнанието, че принадлежа към родените с шесто чувство - художествено, защото никакво вродено чувство, било то художествено, не ни дава право на превъзходство над другите хора. Казвам го със съчувствие. Никола Георгиев страда и не знае как да се справи с тоя ред на нещата. И Впрочем той предлага изход: обещава да ни даде един ключ, с който всеки, независимо от способностите и наклонностите си, ще може да си служи и да отключва всички врати. Тоя ключ се нарича „научна критика“. Досегашната критика била ненаучна, произволна, субективна, „догматична“, „ревизионистична“ (по-конкретно от боята на „пражкия ревизионизъм"), „антипозитиви стична“ (това укор ли е?), „консервативна“, „реакционно романтична“, „богословска“, „крочеанска“, „ернстфишерианска“, „ирационална“ и т.н. Да започнем с „Препрочитайки „Диви разкази". Агресивен и ироничен дух (симпатични черти в един революционер в критиката), Н. Георгиев още в началото заявява, че „Диви разкази“ не е лъжица за нашата уста. Това произведение е твърде сложно и не по „възможностите на нашата критика".

В последните години марксически разработваната история на литературознанието все повече и повече се обогатява със сериозни научни трудове. Появата им е недвусмислено потвърждение на нарастващия интерес към методологията на литературознанието. Досегашните проучвания в тази област бяха предимно ориен тирани към историята на литературната критика.1 Рецензираният труд се отличава с целенасочено проникване и в областта на теоретическото литературознание, и в областта на историята на литературната история. Значението на историята на литерату рознанието е обяснена достатъчно убе дително и сравнително пълно от П. А. Николаев, отговорен редактор на изда нието, поради което тук не е нужно да бъде защищавано правото на този вид разработки днес. Не ще бъдат обаче излишни някои съображения, с които ще бъде допълнено изложението на П. А. Николаев.

В литературното творчество е известен похватът на вграждането (рамкирането) или на разказа в разказ, при който повествованието се гради подобно на матрьошките - едно в друго. А в случая самият живот за осем години остана причина изложението на моята идея да наподобява трилистен пирог. Отначало тя, гола и беззащитна, бе изразена в писмо до потенциален меценат. След пет години рискувах и я изпратих в едно естественонаучно списание и като получих оттам въпроси и забележки, започнах да им отговарям, в резултат на което около ядрото се натрупа дебел слой от разяснения. Но, както е казвал Гаврила Державин, „един иска диня, а друг - кисели краставички", т. е. утешавайки един учени, раздразних други и, отчаян, се върнах в лоното на майката-литература като неин блуден син и втората част писах за литературно-художествено списание. Сега ядрото се възправи в две обвивки и с две лица подобно на двуликия Янус: едното лице е обърнато към естествознанието, другото - към литературата и хуманитарните науки. Това, което се получи в крайна сметка, представлява не просто „статия“, „повдигаща въпроса", а до известна степен история за раждането и съдбата на идеята, написана под формата на изповед на нейния родител (чийто „аз" е също до известна степен образ на „мислител" и не съвпада напълно с емпирическия автор на следващия по-долу текст).