Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Псевдонимите на Елин Пелин

Free access
Статия пдф
285
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Досега много малко е направено за разкриване псевдонимите в българската итература. На много от нашите най-големи (да не споменаваме за по-маловажните) писатели голяма част от псевдонимите все още не са разкрити. Така част от творчеството им остава неизве стно още за читателя. Голям интерес в това отношение пред ставляват псевдонимите на Елин Пелин. В началото на своя творчески път име нитият наш писател е развивал извън редно оживена литературна дейност. За един период от около шест-седем годи ни той издава няколко книги: „Разкази", т. 1, 1904 г., „Пепел от цигарите ми", 1905 г., „От прозореца", 1906 г., уча ствува в „Сборник на българановците", 1906 г (съставен от сътрудниците на хумористичния вестник „Българан"), уча ствува в редактирането на хумористич ния вестник „Жило", 1902 г. (отг ред. Ст. Барчев), редактира самостоя телно списание „Селска разговорка", 1902-3 г., сътрудничи и редактира известния хумористичен вестник „Бълга ран", 1904-9 г. Заедно с димо Корчев редактира списание „Слънчоглед", 1909 и с Иван Пенов - детското списание „Веселушка", 1908-10 г. Освен това още от по-рано сътрудничи със свои работи в редица други вестници и списа ния, като: списание „Извор", ред. Т. Ц. Трифонов, Русе, сп. „Войнишка сбирка" изд. на тогавашното Военно министерст во, сп. „Български преглед", 1893-1900 г... сп. „Българска сбирка", 1894-1915 г., ред. С. С. Бобчев, сп. Учител"," 1893-1914 г. ред. Хр. Максимов, сп. Летописи", 1899- 1905 год., ред. К. Величков, сп. „Общо дело", 1900-5, ред. Ян. Сакъзов, сп. Про света", 1901-11 г., ред. Максимов, сп. Демократически преглед", 1902-1928 г., ред. Т. Г. Влайков, сп. „Художник", 1905- 9, ред. Ал. Балабанов и С. Радев, сп. Но во общество", 1906-8 г., ред. Кр. Станчев, в-к „Български търговски вестник", изд. Йос Хербет, (където завежда литератур ния подлистник) и др. Пак по това време работи върху повестта „Гераците", две глави от която излизат в сп. Ново общество", г. 1, 1906, кн. 1, започва да пише романа „Нечиста сила" (останал не довършен до края на живота му), който печати в първа редакция в сп. „Слънчо глед", г. І, 1909, кн. 1, 2 и 3-4 и подгот вя за печат „Разкази", т. II.

    Проблемна област
    Преглед
Submitted on

Из литературния живот в чужбина

Библиографски раздел
Из литературния живот в чужбина

„Автоматът” – новата книга разкази на Алберто Моравия

Free access
Статия пдф
1007
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ернесто, едър индустриалец или нещо подобно, слага плоча на новия си аме рикански грамофон, идеален автомат със сложно устройство. Когато Ернесто натиска копчето за мембраната, вместо да слезе послушно върху ръба на плочата, тя се издига във въздуха, прави някакво паралитично движение и със сухо металическо щракане се връща в първоначалното си положение. Като всички идеални механизми, автоматът в определен момент отказва да служи на предназначението си. Малко по-късно Ернесто е в луксозната си кола заедно със жена си и двете си деца. Той ебогат, щастлив човек, който се е осъществил. Но някъде на дъното на душата му се е утаила една неудовлетвореност. Тази неудовлетвореност го съблазнява да се хвърли от висока скала в морето с луксозната си кола и цялото си се мейство. Не съвсем доброто познаване на терена и колебание, продължило десета от мига, го спасяват. Вместо във вълните, колата спира на един прекрасен белве дере, от който Ернесто, доволната му жена и радостните му синове съзерцават успокоената стихия на океана. Новата книга разкази на Алберто Моравия „Автоматът" е устроена върху мигове, в които главните действуващи лица осъзнават своето неудоволство, непълноценност, автоматично съществуване, своята неспособност да живеят ида се радват на постигнатото. Мъже или жени, младежи или възрастни, те са изправени пред по-дълбоката си същност, пред своята истинска реалност, която не са познавали, с която не могат да се справят. Това са обикновено мигове на неравновесие, като в сюжета на предадения по-горе разказ, моменти на автоматичен и неосъзнат живот, неуправляван от волята.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Идеи и образи в ранните разкази на Димитър Талев

Free access
Статия пдф
1374
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Години наред по силата на обясними причини нашата литературна наука осветлява твърде неравномерно творческия и жизнен път на писателя Дими тър Талев. Разделен от синора на историческите събития през 1944-1945 го дина, този път предлага разнороден в идейно-емоционално отношение, художествено неравностоен и нееднакво благодарен материал за проучване на автора. Зрялото творчество на Д. Талев, което привлича с истинско изобилие от идейно-естетически проблеми, обществени и жизнени конфликти, от човешки образи и мотиви, съвсем оправдано е в центъра на най-значителните досегашни проучвания върху литературното дело на писателя. Вниманието на изследователите на Д. Талев и днес продължава да бъде насочено към голямото идейно-художествено богатство на четиритомната историческа епопея, произведение, което си осигури неприкосновено място в сърцето на всеки българин, а за автора извоюва име на неоспорим майстор на битово-историческо повествование. Преди да се проследи цялостното творческо развитие на писателя, преди да се очертае детайлно неговият облик, бе наложително да се вникне в красотата и силата на онази поредица от романи, която спе чели на автора необикновена популярност и признание. Актуалността на тази задача и за в бъдеще е несъмнена.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

За късите разкази в творчеството на Иван Вазов

Free access
Статия пдф
1746
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Творчеството на Иван Вазов обхваща в най-значителния си дял два големи тематични кръга, които се проникват взаимно: възвеличаване на епохата на националноосвободителните борби, което е същевременно критика на развиващото се буржоазно общество след освобождението от турското феодално робство, и непосредствено критическо изображение на буржоазните обществени условия, което се основава на критерии, произлизащи от идеалите на революционно-освободителното движение. В това противоречиво единство се крие спецификата на Вазовото художествено виждане и творчество. Кратките прозаически жанрове при това заслужават особен интерес. В областта на прозата те именно помагат на Вазов да навлезе в новата след освобожденска действителност. Ако прегледаме прозаическото му творче ство, можем да установим, че в прозата си на предосвобожденска тематика през 80-те години Вазов преминава от мемоара („Неотдавна“, 1881) и очерка (Хаджи Ахил“, 1882) към повестта („Немили-недраги“, 1883, „Чичовци“, 1885) и стига до голямото епическо платно - романа „Под игото“ (1889). За разлика от това в произведенията на следосвобожденска тематика се наблюдава тенденция към стягане на външните размери на описания откъс от дей ствителността и все по-уверено овладяване на кратките прозаически жанрове. Някои концепционни слабости на романите „Нова земя" (1895) и „Ка заларската царица“ (1903) загатват колко големи са били трудностите, на които се натъква Вазов, когато се опитва да даде по-широко епично обобщение на наблюденията си върху следосвобожденския живот. Не е преувеличено да се каже, че обликът на Вазов като критически реалист се определя до голяма степен от сборниците разкази „Повести и разкази“ (1891-1893) и особено „Драски и шарки“ (1893—1895), „Видено и чуто“ (1901) и „Пъстър свят" (1902). Изхождайки от постиженията на българското вазововедение и по-специално от трудовете на М. Арнаудов, В. Вълчев, П. Динеков, П. Зарев, Г. Цанев, М. Цанева и др., които в една или друга степен се занимават и с разказите на Вазов, искаме да разгледаме два въпроса, които досега не са били Достатъчно осветлени. Първо. Кои са причините, които тласкат Вазов към разказа? Развитието на жанра, както е известно, е в крайна сметка исторически обусловено, колкото и опосредствувано да е. То е резултат на сложни взаимоотношения между редица фактори на общественото развитие и на индивидуалното развитие на твореца. Според Хегел съдържанието на епоса е „цялото на един свят, 61 на в който се извършва едно индивидуално действие". и тъй като епичното дей ствие е „разклонено в целокупността на своето време и своите национални състояния", 2 може да се заключи, че вътрешните и външните размери еличното отражение на действителността и следователно и разработката отделни жанрове зависи както от обективните предпоставки, така и от су бективните възможности на прозаика да прониква в реалната действителност и да я обхваща.
Submitted on

Полемика

Библиографски раздел
Полемика

„Диви разкази” от гледище на науката, морала и на сладкодумната критика

Free access
Статия пдф
2006
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Статията „Препрочитайки „Диви разкази" направи опит (според силите на автора си) да събуди интерес към някои по-частни въпроси на тази творба и някои по-общи въпроси на съвременната ни литературоведческа методология. Опитът не сполучи, той се оказа неубедителен дори за в. „Литературен фронт“, който има добрината да му предостави страниците на своя 24-и брой от 1973 г. С голямо нетърпение и още по-голяма щедрост на място вестникът побърза да отговори върху съседната страница и с два пъти повече думи от началната статия да убеди читателя, че повече думи в случая са излишни. (Една безспорно положителна практика, която предоставя на спорещите чувство на свободно конфронтиране, а на редакцията още по-приятното чувство за неутралност; положителна е тя и в случая, макар че тази неутралност заприлича нещо на „въоръжен неутралитет“ и предизвика някои неволни асо циации с политиката на радославистите.) Убеди ли се читателят, че по-нататъшният разговор е излишен, е трудно да се каже, но трябва да се е убедил, след като ответната статия бе увенчана в началото и завършека си със следните колкото специфични, толкова и съкрушителни аргументи: „Диви разкази" скоро ще надхвърлят „рекордния тираж 200 000 бройки“, напомня тя още с първите си думи, а послеписната прибавка на свой ред напомня, че това е „книга, за която Николай Хайтов получи Димитровска награда“. И тъй като тези факти са добре известни на читаеща България, напомнянето им в такъв контекст или няма никакъв сми съл, или пък има някакъв много дълбок и непонятен смисъл. за критика Какво може да се намери между тези два аргумента и издига ли се ответната статия до тяхното равнище, ще видим по-нататък, защото в средоточието на настоящата добавка към „Препрочитайки „Диви разкази“ не стои спорът с печатните или устните, реалните или евентуалните възражения; не стои, поне единствен, дори сборникът „Диви разкази“. Непохватно написана и недоизречена, статията „Препрочитайки „Диви разкази“ остави след себе си доста възможности за неволни недоразумения и съзнателни изопачения — за 3 първите отговорността носи сам авторът, а за вторите я дели солидарно със своя критик. Ето защо, ако сегашната добавка не разчита да бъде написана „по-похватно“, тя би искала поне да изрече по-ясно това, което е останало И между редовете или изобщо е отпаднало от първата статия.
Submitted on
Библиографски раздел
Полемика

„Диви разкази” и „точните” науки

Free access
Статия пдф
2008
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Преди време един рецензент беше сложил следното заглавие на една своя рецензия - „Артистичната критика, за и против“. И след това беше изказал всичките си съгласия и резерви по отношение на „артистичната“ критика. Само че беше забравил да каже има ли „неартистична" критика и какво представлява тя. Това отрицателно определение - „не-артистична“ - не ни изяс нява нищо, то е безсъдържателно. Освен това страда от своята абстрактност - не е подкрепено с никакъв пример. Защото ако се отнася до „артистичната" критика, бихме могли да посочим всички критици, които са оставили име в литературната история. А можем да допуснем и друго - споменатият рецензент не влага в думата „артистичност“ съдържанието, което сме свикнали да влагаме в нея: естетически усет, дарба за превъплъщаване, за проникване във вътрешния мир на художника, богатство на изживяване на художественото произведение, „вътрешно зрение“, както обича да казва Тодор Павлов, и т. н. Ако е така, всички „за“ и „против“ отпадат като глупави и безпредметни. Това е едно от многото недоразумения на нашия литературен живот. Но атаките на литературните „учени“ срещу критиката датират от векове и са упорити. Ето сега новият тълкувател на Николай Хайтов Н. Георгиев се възмущава от една несправедливост на природата, която дарява едни хора с художествени способности, а други лишава. Някакви хора „ревниво искат да докажат, че художествената литература не може да бъде обект на научно мислене и да подскажат, че нея могат да тълкуват единствено родените с някакво шесто художествено чувство“. В тия редове са скрити болка и озлобление. Казвам го не със злорадство, не със съзнанието, че принадлежа към родените с шесто чувство - художествено, защото никакво вродено чувство, било то художествено, не ни дава право на превъзходство над другите хора. Казвам го със съчувствие. Никола Георгиев страда и не знае как да се справи с тоя ред на нещата. И Впрочем той предлага изход: обещава да ни даде един ключ, с който всеки, независимо от способностите и наклонностите си, ще може да си служи и да отключва всички врати. Тоя ключ се нарича „научна критика“. Досегашната критика била ненаучна, произволна, субективна, „догматична“, „ревизионистична“ (по-конкретно от боята на „пражкия ревизионизъм"), „антипозитиви стична“ (това укор ли е?), „консервативна“, „реакционно романтична“, „богословска“, „крочеанска“, „ернстфишерианска“, „ирационална“ и т.н. Да започнем с „Препрочитайки „Диви разкази". Агресивен и ироничен дух (симпатични черти в един революционер в критиката), Н. Георгиев още в началото заявява, че „Диви разкази“ не е лъжица за нашата уста. Това произведение е твърде сложно и не по „възможностите на нашата критика".
    Ключови думи
    Диви, Разкази, Точните, науки
Submitted on

Полемика

Библиографски раздел
Полемика

За двете гледища върху „Диви разкази”

Free access
Статия пдф
2023
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Чудя се на двамата автори на разглежданите тук статии как те не забе лязват, че в същност прекрасно взаимно се допълват. Естествено на тях им пречи раздразнението. За разлика от Никола Георгиев, който нарича раздразне нието си „справедливо", аз мисля, че гневът може да бъде справедлив, но раздразнението е винаги несправедливо. Разбира се, статията на Никола Георгиев, печатана в „Литературен фронт", съвсем не е структуралистична. А и да беше такава страхът от някакво наводнение в България от литературни изследвания, които си служат било със структурален, било със семиотичен, митологичен или психоаналитичен метод, ми се вижда като страх от салемските вещици. И така нито Никола Георгиев е структуралист, нито Тончо Жечев е „консервативен романтик“. Чисто и просто имаме пред себе си двама способни критици, единият от които се отличава с по-жив, по-непосредствен, по-емоционален подход към литературата, и другия, който я възприема повече с ума си и с по-хладна разсъдителност. Това, разбира се, съвсем не значи, че подходът на Тончо Жечев е ирационален и подобно обвинение е остатък от надживяното вече днес бинарно мислене. Също така е неправилно да се мисли, че начинът, по който др. Георгиев възприема литературната творба, е лишен от всякаква емоционалност. Подходът на Н. Георгиев е несъмнено по-ефикасен за схващането на общото, на онова, което прави всяко произведение достойно да го причислим към автентичната художествена литература. Подходът на Т. Жечев е безспорно по-пригоден за разкриване на онова, от което зависи своеобразието, неповторимостта на един литературен феномен. Но двата подхода съвсем не се изключват, а, напротив, взаимно се допълват и взаимно утвърждават постиженията си. Никола Георгиев в статията си „Препрочитайки „Диви разкази" разкрива по убедителен начин такива съществени черти на героите на Хайтов като тяхната раздвоеност, силата им, която същевременно е и тяхна слабост, действията им, които противоречат на собствения им разум и разбирания, неразривната връзка между страха и смелостта, както и целият този механизъм, при който „малоценното, важното и неважното непрекъснато разменят местата си“. Но някой би могъл да възрази, както впрочем прави Тончо Жечев, а и Кр. Куюмджиев в изказването си, че всички тези черти са характерни за всяка литературна творба. Тук би трябвало да се подчертае изрично, че те са наистина характерни обаче само за значителните, бележитите литературни творби, а в слабите в художествено отношение, едноизмерни и плоски те винаги отсъствуват.
Submitted on
Библиографски раздел
Полемика

За „Диви разкази” и изпитанията на критиката

Free access
Статия пдф
2025
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В изказването си, както всички, които говориха досега, ще трябва да взема отношение към три въпроса: как оценяваме поведението на „Литературен фронт“, какво представляват разказите на Николай Хайтов и накрая - какви трябва да бъдат методите и методологията на нашето литературознание, особено сега, когато на всяка обществена наука у нас се поставят важни и отговорни задачи, свързани със строителството на развито социалистическо общество и с борбата срещу буржоазните идеологии от всякакъв цвят и под всякаква форма. I Във връзка с първия въпрос предпочитам да мълча, защото светкавичното приключване на полемики, чието продължение не е изгодно за някои от участниците в тях, не е новост в тази област. Мога да посоча само един още по-бле стящ пример: „разговора“ за структурализма, който беше подхванат от сп. „Септември" в 11 кн., 1969 г., и се ограничи в рамките на една единствена, идео логически погрешна статия — първата и последна в „разговора“, — напи сана от Стефана Димитрова, и любезното обещание на редакцията - да публикува и други мнения. Редакцията имаше какво да публикува, за да бъде продължен „разговорът", но, изглежда, реномето на Стефана Димитрова и беше поскъпо, отколкото изясняването на истината и дискусията спря, преди да тръгне. В периода 1962—1965 г. у нас главно благодарение на усърдна дейност от страна на доста шумен литературен публицист се оформи лишената от почва теория за трите крила в нашата критика: на единия фланг стояла „артистич ната“, или „есеистична", критика (Здравко Петров, Т. Жечев, Кр. Куюмджиев и др.), на другия фланг - комплексната механизация“ (т. е. „структуралистите“), а в средата, т. е. в блатото, били ортодоксалните марксисти. Тази теория принизяваше най-изтъкнатите представители на нашата марксистко-ленинска критика, тъй като вместо ролята на авангард (която произтича от хегемонното положение на марксизма-ленинизма в нашия идеоло гически живот) им отреди роля на блато, чиято главна функция е не да ръководят методическото и теоретическото обогатяваче, развитието, прогреса в 19 литературознанието и неговата практика - критиката, а да съхраняват за стоя и традицията независимо от степента на мухлясване, до която тази традиция е стигнала. Но по начало тази „теория“ куцаше в един немаловажен пункт - тя включваше в критиката хора, които не са литературно-художе ствени критици и дори не са и литературоведи, хора, които работеха в друга обществоведска област. Тази „теория“ изключваше възможността в мнимото „структуралистично“ крило да има и марксисти-ленинци.
Submitted on

Реплика

Библиографски раздел
Реплика

За първите разкази на Димитър Димов

Free access
Статия пдф
2095
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В творческото развитие на Димитър Димов се очертават няколко етапа, които са представени от романите „Поручик Бенц“, „Осъдени души“, „Тютюн“, „Ахилесова пета“. В „Поручик Бенц“ авторът се интересува от човека сам за себе си, а социалните явления и политически събития са използувани предимно като своеобразна декорация. „Осъдени души" разкрива едно ново авторско вни мание, изострено за големите обществено-исторически и политически процеси и техните причини. Социалната окраска тук е само допълнение, продиктувано от острите обществени сътресения в Испания, в Европа и у нас по времето, когато се създава произведението. В „Тютюн" Димитър Димов вече стои на марксистко-ленински идейни позиции и прави обект на своето художе ствено изображение най-актуални национални и общочовешки проблеми. С романа „Ахилесова пета“ писателят се заема, ръководен от живо чувство за гражданска отговорност. С него той се готви да вземе участие в разрешаването на големи болни въпроси, родени от един нов етап на нашето обществено развитие. Същевременно, макар и ясно обособени, тези периоди от творческото развитие на Димитър Димов са най-тясно свързани помежду си, представля ват един постепенен преход от чистия интерес към човека и неговата сложна духовна същност към големите обществени сили и движения, които я определят. Неговите последователно появяващи се творби бележат непрекъснато възхождащия път на художествената му и философска мисъл. По този път няма отстъпления и несполуки. Той се характеризира с непрестанно обогатяване на ума, с нови завоевания на духа, с новаторски търсения и открития - плод на неотслабващо творческо напрежение. Всеки нов момент в развитието на писателя е постижение за цялата ни литература. Ако трябва да говорим за ранното творчество на Димитър Димов, безспорно тук ще отнесем романа „Поручик Бенц“, разказите „Севастопол, 1913 г.“ и „Карнавал“, както и пътеписа „Субтропични брегове“ - създадени през един период от около десет години. През 1972 г. в кн. 2 на сп. „Литературна мисъл“ се появи статията на Любен Георгиев „Стихията на анализатора. Поглед към ранното творчество, на Димитър Димов“. Тази статия авторът е поместил на челно място и в кни гата си „Критически претворения“. С., БП, 1974 г.
Submitted on

Хроника

Библиографски раздел
Защитени дисертации

Защитена кандидатска дисертация: „Съвременният цикъл разкази – идейни и естетически особености” от Сабина Беляева

Free access
Статия пдф
2211
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На 27 ноември 1975 г. в Института за литература при БАН се състоя публичната защита на дисертацията на Сабина Беляева на тема: „Съвременният цикъл разкази - идейни и естетически особености". Присъст вуваха членове на Научния съвет, научни съ трудници при института, преподаватели и асистенти от СУ „Климент Охридски", сту денти и много граждани. Заседанието се председателствуваше от директора на Института за литература Тончо Жечев. След като представи дисертантката, той даде думата на нейния научен ръководител проф. Ефрем Ка ранфилов. Във встъпителните думи проф. Е. Каранфилов подчерта самостоятелния и задълбочен характер на подготовката на С. Беляева, прецизността на изследванията и сериозните научни наблюдения. Сабина Беляева прочете автореферат, след което думата бе дадена на двамата рецензенти - проф. Розалия Ликова и ст.н.с. Боян Ничев. В своите рецензии те обстойно и задълбо чено анализираха основните положения в труда, разкриваха особеностите при творческия подход на дисертантката, изтъкнаха приносните постижения, както и някои спорни мо менти. рен процес на развитие на повествователните форми. Тя отбеляза, че С. Беляева правилно разглежда циклизирането като плод на конкретни обществени условия, в контекста на цялостния литературен процес". В своя подход към проблема дисертантката се насочва правилно към историческите корени на яв лението, осветлявайки го в творчеството на А. Константинов и Йовков", разглежда и неговото бъдеще, както и интересния въп рос за връзката между циклизацията и романа. Професор Р. Ликова се спря подробно на проблема за типологизиране на явлението в главата „Типология на цикловите структури в светлината на традицията". Тя отбе ляза като постижение на дисертантката анализа на художествената конструкция на книгата „Бай Ганьо", развитието на образа, Връзката между социалната динамика на образа и динамиката на неговото развитие, както и отворената динамична композиция на цялата творба". В противопоставянето на Алеко - Йовков като автори на различен тип конструкция и циклови структури - динамична и статична, проф. Ликова смята, че Беляева основателно стига до извода за практическата пълноценност и на двата художествени типа конструкция, но смята, че е необходимо да се обърне повече внимание „върху връзката на писателя с естетическите и художествени тенденции на неговото вре ме, които не са малко" (при анализа на прозата на Йовков). По-нататък в своята обстойна рецензия проф. Ликова се спира на трактовката на категорията време, разгледана в главата „Категорията време в цикъла разкази" във философско-психологически план. Спирайки се на разказите-цикли на Д. Вълев и В. Попов, С. Беляева проследява художествените аспекти на времето както в отношението автор художествен свят, така и времето като еле мент на композицията и като елемент от психологическата структура на героите". При анализа на разказите на В. Попов Беляева открива свободата при преливане между минало и настоящо в съзнанието на героя и свободното опериране с обективната, материалната действителност". Проф. Ликова приема позицията на дисертантката при извеждане на традицията от Йовков до съ временните разказвачи, но с оглед на поосновни психологични общности". „Само така, в тая връзка на търсения могат да се разкрият традициите на Йовков в психологическото развитие на съвременния разказ, " заключава рецензентката.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Поетиката на Чехов и ранните разкази на Емилиян Станев

Free access
Статия пдф
3410
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Чеховото творчество е явление не само в руската, но и в световната литература. През целия си живот писателят утвърждава красотата в човешките отноше ния, справедливостта и честността. Развенчаването устоите на буржоазния строй в разказите на Чехов е в най-тясна връзка с утвърждаващия му патос, с вярата у обикновените трудови хора. С изумителното си художествено майсторство руският класик превръща късия хумористичен разказ в шедьовър на белетристиката. Голямото тематично разнообразие на цялото му творчество, задълбоченият психологизъм, съчетан с лаконизъм и обективност в авторовото присъствие, създават Чеховата неповторимост. Трагично, комично и драматично се обединяват разказите на големия писател, за да се изгради по този начин типичната Чехова атмосфера. B Онова, с което Чехов остава трайно в съзнанието на своите съвременници като творец и човек, е неговата стройна, последователна естетическа програма, абсолютното покритие на жизнена и творческа позиция. Любовта към хората, борбата с лицемерието и еснафството в името на доброто и красотата, защитата на обикновения човек, са онези черти от нравствената програма на писателя, които намират отражение и в неговите разкази. Не е възможно да се четат произведенията на Чехов, без да ни завладее любовта му към хората и омразата към всичко, което унижава тяхното достойнство. С тези свои качества творчеството на руския класик въздействува върху много писатели. Чеховите произведения бързо намират радушен прием и в нашата страна. Една от причините за този факт трябва да се търси в сходните условия на живот у нас и в Русия. В този смисъл проблемите, които разработва Антон Павлович в своите разкази, са много актуални в България. Вазов, Алеко Константинов, Елин Пелин и други големи писатели подчертават, че са се учили от майсторството на руския класик. В същност едва ли има творец, пишеш разкази, който да не се намира под въздействието на Чехов, защото неговите произведения са еталон. Ранният Емилиян Станев също не прави изключение в това отношение. Но когато говорим за литературни взаимоотношения, нужно е преди всичко да се открият типологическите закономерности в развитието и в проблематиката. Най-съществено е не прякото заимствуване, а близостта в мирогледа на двамата писатели, в тяхната естетика и в подхода им към проблемите на действителността. Неслучайно в статията си ние употребяваме термина въздействие, а не влия ние, тъй като считаме, че влиянието предполага не само типологична близост на произведенията, а и контактност, каквато не съществува между Емилиян Станев и Чехов.

Submitted on
Библиографски раздел
Статии

"Невероятните" разкази на Светослав Минков в контекста на модерната литература

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Svetoslav Minkov's fiction sublimates world-view, aesthetic and generic tendencies characteristic of the late nineteenth and early twentieth centuries European art. The current paper is an attempt at examining the "im-probable" in Minkov as an aesthetic category connected with the aspiration advertised by the Bulgarian postwar Modernism for maximum independence of the art from visibility. In practice, Minkov not only categorically denies mimesis and confirms fictionality, but in the text itself he parodically decomposes the approved practices of creating fictional illusion. In the 1920s, in synchronization with the grotesque-diabolical tendency in the German-language literature, Svetoslav Minkov and Chavdar Mutafov establish the modernistic grotesque in Bulgaria. Situating Minkov's short stories in the context of modern Bulgarian and European literature the current paper outlines some basic philosophical, aesthetical and poetological parallels, mainly with representatives of the grotesque science fiction - Meyrink, Evers, Čapek, etc.
Subscribe to Разкази