своеобразие

Литературата отразява толкова по-многостранно и дълбоко живота, колкото по-ярки творчески индивидуалности работят в нея - с богат жизнен опит, с проникновен идеен поглед, с неповторим начин на художествено възприемане и изображение. Без творческото с вое образие на отделните автор и е немислимо художественото богат ство на литературата като цяло. Действителността е безкрайно разнообразна. Тя, според израза на Достоевски, е и неочаквана, и фантастична, а понякога дори и невероятна. (Русские писатели о литературном труде. Ленинград, 1955 г., т. III, стр. 151). Струва ми се, че тези думи особено прилягат за нашата съвременна дей ствителност, с чудотворните преобразования, които стават в нея. И какъв дълбок смисъл, каква красота в тази наша жизнена „фантастика“. Стига писателят да умее да вниква в нея.

Находчив френски художник енарисувал портрета на Рабле в интересна композиция: зад великия сатирик стоят Омир и Сократ - еди ният олицетворение на поезията, а другият - на мъдростта. Пред разтвореното гениално произведение на Рабле „Гаргантюа и Пантагрюел се вижда, тълпа" от писатели, които повече или по-малко са изпитвали върху себе си влиянието на неговия ироничен смях. Между тълпата творци са нарисувани такива гениални майстори на перото като Молиер, Свифт, Лесаж, Волтер, Балзак, в чиито сатирични творби, според худож ника, живее неувяхващата традиция на веселия френски монах. Каквито и размери да има влиянието на Рабле върху творчеството на тези писатели, все пак тяхната сатира е толкова своеобразна, толкова, тяхна“, че ние я наричаме „сатирата на Молиер“, „сатирата на Свифт“, „сатирата на Балзак", с което изразяваме нейната особеност. Всеки даровит автор, който размахва в ръката си ювеналов бич, без да е непременно в редицата на тези велики торци, за които стана по-горе рач, има свой характерен сарказъм или, тъй да се каже, колкото сатирици съществуват в литературата, толкова и в да злъчен смях има.

Литературата за Лев Толстой показва, че всяка епоха е пристъпвала към оценка на неговото творчество със собствен критерий. Това, което за демократично настроения представител на реалистичната литературна мисъл от втората половина на миналия век Н. Н. Страхов е изглеждало в творчеството на Толстой неоспорима ценност, именно то за реакционера декадент Д. Мереж ковски представлява художественото безсилие на великия писател. Не пра вят изключение от тази обща постановка за проучване на творчеството на Л. Толстой и неговите късни произведения. В сравнение обаче с огромната литература, която е посветена на гениалния писател, публикациите върху късното му творчество са малко. Независимо от това те очертават твърде ярко основните тенденции в дореволюционната и следреволюционна руска наука, които с малки изключения се свеждат до отричане на творческите възможности на стария Толстой и художествената значимост на неговите творби - Крайцерова соната“, „Отец Сергий“, „Смъртта на Иван Илич“, „След бала" и др.

Мнозина ще се съгласят с мен, че разговорът за старобългарската литература, подет от списание „Литературна мисъл“, беше интересен и важен. В него взеха участие изтъкнати български специалисти. Като автор на статията, дала подтик за този разговор, се чувствувам особено удовлетворен. Дори някои опростявания на мои мисли, които бяха допуснати в полемиката, са твърде показателни. Тези опростявания и неточности показват направлението, откъдето изследователите очакват възражения, и онова, в което подозират опасности и на какво противопоставят своите собствени възгледи.

Хуманизмът като проблема за съдбата на човека, взета в различни аспекти и от различни позиции, е в основата на всички форми на общественото съзнание. С въпросите на човека и света се занимават философите, социолозите, педаго зите, творците на изкуството. Няма основание да се оспорват тези права и на политиците, дори на икономистите. В центъра на проблемата за хуманизма е концепцията за човека. В своя философско-исторически аспект тя е база за различните научни дисциплини и е тяхна обща основа. Нейните най-важни положения са очертани още от Маркс и Енгелс. Философско-историческото изучаване на тези въпроси, което има своята Дълга история, е стигнало до някои безспорни научни изводи и общи изходни положения, от които се ръководи и на които се уповава литературната критика В наше време. Преди всичко по своята същност Марксовата концепция за човека има конкретно-исторически характер. За Маркс решението на проблемата за човека не е теоретическа или, по-точно, само теоретическа задача. Ключът на нейното разрешение е в практиката на историческото движение. Промяната и отстраняването на дадени представи от съзнанието на хората се постига чрез ... .. изменение на условията, а не чрез теоретически дедукции"1. Маркс отчетливо изяснява в „Немската идеология" основите на своите възгледи за човека и категорически се разграничава от идеалистическите етически схващания. И още една мисъл на Маркс, която още по-пълно разкрива същината на неговия възглед: „Комунизмът за нас не е състояние, което трябва да бъде установено, не е идеал, с който е длъжна да се съобразява действителността. Ние наричаме комунизъм действителното движение, което унищожава сегаш ното състояние. Условията за това движение са породени от съществуващата вече налице предпоставка. "2 Развитието на една социално-обществена форма на съществуване води в крайна сметка до замяната и с нова, по-съвършена форма на живот. С други думи, основната изходна позиция на марксическата концепция за човека е, че тя се опира на обективно-историческите закономерности на саморазвитието на човешкото общество. Реалността на мислите и идеалите за бъде щето се определя от обективните възможности за реализирането им в процеса на съществуването и развитието на действителните хора, които съставляват обще52 К. Маркс, Ф. Енгельс, Соч., т. 3, стр. 39. Пак там. ството. Хуманизмът на Маркс не е само идеал, той съдържа непрекъснато обогатяващи се принципи. Другата важна страна на марксистко-ленинската концепция за човека е концентрирано изразена в тезисите на Маркс за Фойербах: ... .. обстоятелствата се изменят именно от хората и... сам възпитателят трябва да бъде възпитан... Съвпадението на измененията на обстоятелствата и на човешката дейност може да се разглежда и да бъде рационално разбрано само като революционна практика. Според Маркс същината на обществения живот е практическа и поради това главното е не да се обясни светът, а в това да бъде той изменен. 2

Съветското литературознание има вече твърде голям опит във всестранното осветя ване на проблемите, свързани с развитието на руската литература. Но търсенето на истинските измерения на този изключителен литературен феномен е и ще бъде негова за дача. Тя насочва изследователите към необ- ходимостта да бъде изяснено националното своеобразие на руската литература - въпрос, който занимава такива изтъкнати литературо150 веди като Д. С. Лихачов, А. А. Морозов, Б. И. Бурсов, Н. Я. Берковски и др. Книгата на добре познатите у нас видни съветски учени Е. Н. Купреянова и Г. П. Макогоненко „Националното своеобразие на руската литература" в концептуално отношение бележи редица нови моменти. Построена върху ленинския принцип на историзма, тя представлява своеобразна история на утвърж даването на националното своеобразие на руската литература от XI до XIX в., построена в актуалния за литературознанието план на общоевропейските литературни процеси. Авторите са намерили верен методологи чески ключ за правилното решаване на слож ните въпроси на руската литература и взаимодействието и със западноевропейските лите ратури. Задачата им е да представят „типологическото единство на фундаменталните закономерности“ в общоевропейския историколитературен процес. За да бъде очертан „междунационалният типологически модел", е нужно преди всичко да се изучат и посочат онези явления, които определят националната типология. Това е и изходното начало в работата на двамата автори. Включването под такъв ъгъл на руската литература в единния развой на европейските литератури способствува най-пълно да се разкрие националното й своеобразие. Успехът в провеждането на типологичния анализ е обусловен и от избора на оня проблем, чрез който най-пълно се откроява своеобразието на руската литература - основния в нея проблем за човека, съотношението човек - общество. Подзаглавието на книгата - Очерци и характеристики", уточнява спецификата на изследването, което цели не всеобхватност, а открояване на характерните акценти. Конк ретният анализ в него е подчинен на систематизирането на явленията, обуславящи хода на общия литературен процес. Сравнителният аспект разкрива не само въздействието на руската литература върху останалите, а и онова, което творчеството на нейните крупни представители е асимилирало от тях. Подбо рът на автори и художествени произведения илюстрира последователно провеждания в работата двоен принцип - на сходство и отлика. Първата част на книгата е посветена на Древноруската литература. В нея Е. Н. Купреянова е насочила вниманието си към кардинални (някои от тях - спорни и досега) проблеми от исторически, общокултурен и литературен характер. Възникването, формирането и развитието на руската литература се разглеж да като неделима част от държавното дело и строителство. Аргументирано е обоснована тезата, че социално-икономическото разви тие на Киевска Русия достига до утвърдени феодални отношения чак в началото на XVIII в., момент, в който повечето западноевропейски страни са в най-висок стадий на Феодално развитие.

Годините, последвали след Първата световна война, са преломен период историята на българската литература и изобразително изкуство. Кризата на модернизма, новият етап в развитието на критическия реализъм и създаването на социалистическия реализъм съставят основното съдържание на художествения процес в България в навечерието на Септемврийското въстание от 1923 г. При обща за литературата и изкуството насоченост на развитието тези процеси получават своеобразен израз във всеки един от тях. Комплексното изучаване на литературата и изкуството от предсептемврийския период позволява да се изяснят общите закономерности в художествения процес - закономерността на борбата и смяната на различни форми на художественото съзнание. Такъв род съпоставяния „помагат да се отдели значителното от незначителното, характерното от нехарактерното, закономерното от слу чайното... разкриват общите източници, общата идейна и мирогледна основа... Изучаването на различията между тях позволява да се разкрият такива закономерности и такива факти, които биха останали скрити, ако ние бихме изучили 1 всяко изкуство (в т. ч. и литературата) За изясняване на изолирано едно от друго. връзката на процесите в развитието на изкуството и литературата в предсептемврийския период твърде показателни са оценките на писателите за произведенията на живописта. Статиите на Гео Милев и Людмил Стоянов за съвременната живопис позволяват да се представят по-дълбоко техните размисли за изкуството, за неговата същност и предназначение, допълват картината на единния художествен процес от онова време. Националната катастрофа, с която завършва за България участието й в Първата световна война, победата на Великата октомврийска революция в Русия, революционните събития от 1918-1919 г. нанасят удар по националистическите идеали и илюзии, в плен на които се намира значителна част от художестве ната интелигенция.