Творческо

Литературата отразява толкова по-многостранно и дълбоко живота, колкото по-ярки творчески индивидуалности работят в нея - с богат жизнен опит, с проникновен идеен поглед, с неповторим начин на художествено възприемане и изображение. Без творческото с вое образие на отделните автор и е немислимо художественото богат ство на литературата като цяло. Действителността е безкрайно разнообразна. Тя, според израза на Достоевски, е и неочаквана, и фантастична, а понякога дори и невероятна. (Русские писатели о литературном труде. Ленинград, 1955 г., т. III, стр. 151). Струва ми се, че тези думи особено прилягат за нашата съвременна дей ствителност, с чудотворните преобразования, които стават в нея. И какъв дълбок смисъл, каква красота в тази наша жизнена „фантастика“. Стига писателят да умее да вниква в нея.

Творците на художествени ценности са малцина белязани от съд бата люде, които прекрачват границите на много страни, вдъхновяват не едно поколение. Значимостта и обаятелната сила на тези творчески личности са толкова по-големи и всеобхватни, колкото по-органическа е връзката между художествени завоевания и обществено поведение, между идейно-естетически прозрения и гражданско-етични позиции. Такива хора като маяк привличат погледите на всички, които живеят с поривите на един по-интензивен духовен живот, обладани от по-високи идеали за социално добруване и нравствено издигане. Читателите се обръщат към делото на подобни творци, за да се сродят с тяхната душевност и мисловност, да намерят опора на своите терзания и търсения. Такъв извор на мъдрост и знания, на идейно-естетическите изживявания и гражданско-хуманистични идеали представлява несъмнено и творческата биография на Людмил Стоя нов, който вече прекрачи последната четвърт на столетието. Повече от половин век личността на писателя и гражданина Людмил Стоянов се извисява в литературния ни и културен живот. Тя извиква любов и признателност не само у нас, но и воред културната общественост на други страни. Неговият жизнен и творчески път е наистина рядко поучителен. В делото му са намерили въплъщение много от проблемите на времето, тревогите и прозренията на няколко поколения, тенденциите на националното ни литературно и културно развитие от десетилетия насам. Преминал през сурови изпитания, платил дан на модните естетически те чения от началото на века, Л. Стоянов проявява идейно-нравствена устойчивост, преодолява опасните увлечения, за да се закали и извиси по-късно с целия си ръст на творец-хуманист и гражданин-комунист.

Ефрем Каранфилов е един от изтъкнатите представители на българското литературознание, един от нашите най-уважавани и най-популярни критици и публицисти. Сега културната ни общественост отбелязва шейсетгодишнината от рождението му с чувство на признателност за неговия голям влог в социалистическата ни литература, за приноса му в осмислянето на националната духовна история, на добродетелите на народа ни. Пред нас е едно крупно творческо дело, което наистина респектира и с изключителната продуктивност на създателя си (той е автор на 26 книги, като при това те всички се появиха през последните две десетилетия), но още по-важни са вътрешните измерения на сътвореното, съществено е, че със своите произведения Ефрем Каранфилов допринесе твърде много за издигането на обществения авторитет на нашето литературознание. Ако от редица хора то вече не се възприема като някаква тясна приложна област на науката или като филологически упражнения, чиято стойност не излиза вън от стените на университетските аудитории, ако в него вече търсят духовни прозрения, които откриват същностни черти от националното съзнание, от националната философия, от националната психология, от националната душевност - това не на последно място се дължи и на неговите творчески занимания (разбира се, тук веднага ще допълня, че за щастие той не е сам в тези си търсения, че те са една от най-плодотворните тенденции в днешните изследвания на литературната ни и духовна история - за ориентация ще спомена Пантелей Зарев с неговата „Панорама“ и Тончо Жечев с „Българският Великден"). Би трябвало да се очаква, че в отношението си към неговото творчество ще бъда някак дистанциран, че тук ще се намеси въздействието на фактори като формирането на естетическите вкусове в различно време, в различен обществен климат, под влиянието на други „литературни моди“ и т. н. Но не е така. Винаги съм изпитвал чувството на тясна близост с онова, което пише той, винаги се е създавала една кореспонденция без прегради и сътресения. И мисля, че с това усещане не съм само аз, а и мнозинството читатели от по-младите поколения. Няма да е никак пресилено, ако кажа, че тъкмо те са най-ревностните му почи татели, че те са ония, които раждат потребностите книгите му да излизат огромни тиражи. B На какво се дължи това чувство на близост, на духовно р одство? Вероятно не на последно място и на съхранилата се младост на творческите пориви, но по-важно е според мен нещо друго: това, че Ефрем Каранфило в е типична рожба и особено ярък изразител на онзи нов дух, на онази благодат на, освободена от тесногръдие, от догми и схеми атмосфера, която се наложи у нас след Априлския пленум на ЦК на БКП — 1956 година.

Всяка година от филологическите факултети на нашите университети изли зат млади хора, на които предстои да намерят попрището си в живота. Известна част от тях било за да изпробват силите си, било от по-сериозни подбуди или просто в търсене на препитание се залавят с превод на художествена литература. А нерядко те самите имат свои литературни опити и в съприкосновението със света на големия чужд писател дирят стимул и път за собственото си осъществяване. И ето че постепенно преводът става тяхна съдба, тяхно всекидневие и насыщен хляб, тяхна радост и болка. Защото най-добрите сред тези малцина на брой по правило влюбени в литературата хора скоро разбират, че художественият превод е нещо далеч по-трудно, по-голямо, по-отговорно, но и по-засищащо дело, отколкото те са предполагали. Оказва се, че да проникнеш в една чужда творческа вселена, да откриеш там съзвучна на твоята душевност творба и да я пресъздадеш на родния си език, да я напишеш наново - това е мъка, но и блаженство, което често надвишава удовлетворението от личното, обаче ограничено до нас самите творчество. Писателят трябва да бъде в своите произведения „самият себе си"; преводачът е в състояние да се превъплъщава артистично в множество роли, да влиза в кожите на различни писатели - и то какви писатели! Така преводът в най-добрите си прояви се превръща в све щенослужене. А това е вече награда сама по себе си. През последните няколко години редица млади преводачи от немски език издадоха „свои" книги, а мнозина от тях участвуваха и в отделни сборници с разкази. Това са хора, които очевидно имат амбицията да наложат едно потрайно присъствие в преводната ни книжнина. Творческото им развитие е симп томатично за състоянието на младите преводачески кадри изобщо. И може би разглеждането на техните постижения, сполуки и неудачи ще даде известен отговор на сериозния въпрос, защо „книгите стават все повече, а добрите преводачи - все по-малко".

Животът и делото на бележития бъл гарски възрожденец Софроний Врачански са привличали вниманието на мнозина наши и чуждестранни изследвачи - и в миналото, и в наше време. Повечето изследвания обаче са били насочени предимно към проучване на биографската, историографската, фактологическата страна от живота и дейността му, търсени са източниците, генезисът на едно или друго негово съчинение, чертите и параметрите на неговия мироглед. При тия усилия обаче, колкото и плодотворни да са се оказвали в една или друга насока, невинаги се е държало сметка за целия комплекс от компоненти, за всички аспекти на многооб разното му дело - утвърдило многопосочни традиции в духовния живот на формиращата се българска нация. А и онези, които са се домогвали до една по-цялостна трактовка на книжовното наследство на видния въз рожденец, не са изчерпвали въпросите, които неизбежно ни се налагат при една съвременна критико-аналитична оценка на отделните му книжовни изяви, особено що се касае до ролята и мястото му в литературния процес на епохата. Затова при несъмнените си завоевания нашето литературознание е все още в дълг пред епохалното дело на Софроний Врачански - една репрезантативна личност, към която тепърва ще се връщаме в стремежа ни към народностно самопознание и разкри ване етапите на нравствено-естетическото ни осъзнаване. Нима не е извънредно показателно обстоятелството, че в наше време интере сът към този народен будител" непрестанно расте, и то не само у нас, но и в чужбина! Неговото „Житие" е преведено на немски, френски, английски, унгарски, на него се посвещават докторски дисертации! Ето още едно основание и родното ни литературознание да погледне от по-други критерии и аспекти на този своеобразен феномен във възрожденския ни духовен живот. И колкото по-отблизо се сродяваме с автора на Житие и страдания грешнаго Софрония", колкото по-вглъбено се вглеждаме в неговите съчинения и ги поставяме на фона на тогавашния книжовен живот у нас и на Балканите, толкова повече се умножават въпросите, които изискват една съвременна интерпре тация, за да се види истинският му ръст и 166 място в националните народностно-възро дителни, културно-исторически процеси. Очевидно на подобно съзнание не е бил чужд и Иван Радев, който все по-плодотворно се изявява като ревностен изследвач на въз рожденската ни литература, осветлява инте ресни страни от нейната културно-естетическа, народно-психологическа същност. Новият му труд, посветен на Софроний Врачански, идва да потвърди тези негови плодотворни усилия, да ни убеди в умението му да подхваща инте ресни и недостатъчно осветлени въпроси, да ги поставя на един широк обществен и културен фон, за да достигне до нови изводи и характеристики. Монографичното му изследване за Софроний Врачански наистина разширява знанията и представата ни за ръста и значимостта на първия преписвач на Паи сиевата история, дава ни възможност да вникнем по-дълбоко в смисъла, съдържателността, идеите и патоса, в структурата и поетиката на Софрониевите съчинения, за да се откроят те със свое място и значимост в историко-литературния процес.

Когато пред проф. Шишманов Иван Вазов си спомня годините, прекарани в Пловдив, предава накратко и историята на „Българска христоматия": „В това време у Величкова възникна идеята да съставим една христоматия за по-горните класове на гимназията. Тая идея бе възпри ета и от издателя Манчева. Като другар в своята работа Величков покани мене и аз охотно приех. За образец ни послужи Галаховата христоматия. Освен Галахова ползувахме се и от френски учебници, и от сборниците на Гербеля, и от други някои руски издания". 1 А ето как е формулирана задачата тогава (през 1884 г.) в „Предговора" - да се поднесе „сбор от образци от списа нията и великите европейски списатели..., както и образци от всичко, каквото имаме добре на писано на родний си език". Казано е скромно и ясно. Но същевременно в края на същото преди словие е включена и репликата, която отразява съзнанието за поетата отговорност, за преодо лените трудности, за смисъла на постигнатото - мъчен и нов за литературата ни труд". Всъщност става дума за едно уникално издание - за „най-дебелата книга в българската книжнина от това време според К. Иречек, за едно крупно за тогавашните условия дело" според Милена Цанева. „Българска христоматия“ е отпечатана точно преди сто години в Плов див от издателя Д. В. Манчов. За съжаление у нас интересът към издания от подобно естество - христоматии, антологии, библиотечни поредици, към съдбата на отделни книги, на дадени издания, вестници и списания - е твърде рядко срещан и не преминава в задълбочената им литературоведческа интерпретация. Така можем да си обясним защо досега „Българска христоматия" не е характеризирана като явление, защо не са осмислени мястото и ролята и в културния процес на 80-те 90-те години. Може би и защо не е преиздавана. Но у нас липсват сериозни статии дори за такива интересни антологии като издадените от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов, от Г. Бакалов, Ив. Радославов, Г. Милев, Хр. Радевски, липсват монографични проучвания за „Периодическо списание“, „Читалище“, „Български книжици“, „Сборника за народни умотворения", „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Златорог"... Няма да привличам примери от чуждите литерату ри. Ще се огранича само с опита да характеризирам отделни страни на „Българска христоматия", да погледна на нейната съдържателна и въздействена същност като въплъщение на творческообобщаваща, а и на критическа рецепция на новобългарската литература дотогава. Тя не е просто една от поредните „Христоматии“ и „антологии" - тя е първата. И нещо друго - не е със тавена от скромни книжовници като Ст. Костов, Д. Мишев и Ц. Дерижан, а от изтъкнати участ ници в непосредния литературен процес. Техният подход, демонстриран вкус, пристрастия и антипатии почиват колкото на интерпретаторски и обобщаващи начала, толкова и на субективнолични основи. Сблъскват се и с трудности от чисто техническо естество. Дотогава липсват съб рани или избрани съчинения на възрожденските автори, липсват обществени книгохранилища, където да се запознаят с тяхното творчество, където да е събран и систематизиран периодич ният печат.